Решение № 29 от 29.01.2024, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 29 гр. Стара Загора, 22.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Димитър М. Христов

Членове:

Румяна Ат. Танева

Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Антонина Д. Динева Николова като разгледа докладваното от Румяна Ат. Танева Въззивно търговско дело № 20235501000421 по описа за 2023 година

Производството е образувано по въззивна жалба на „М.“ АД, гр. София (правиприемник на „М.“ ООД) срещу решение № 97/15.08.2023г., постановено по гр.д № 24/2023г. на РС-Раднево в частта, с която е уважен главният иск на ищеца А. М. и е прогласена за нищожна клаузата на чл. 9 от договор за потребителски кредит № М********** от 14.10.2021 г., сключен между А. Г. М. и „М.“ АД, ЕИК *********, на основание чл. 26, ал. 1, предл.

3 ЗЗД, както и в частта, с която частично е отхвърлен насрещният иск на ответника „М.“ АД за главница по същия договор за кредит над уважения размер от 6 647,36 лв. до пълния претендиран размер на главницата от 8 373,13 лв. и в частта, с която изцяло е отхвърлен насрещният иск на ответника за договорна възнаградителна лихва в размер на 2958,85 лв. за периода от 10.05.2022 г. до 10.03.2023 г., както и за мораторно обезщетение в размер на 81,52 лв. за периода от 11.05.2022 г. до 16.03.2023г. Взема се становище, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Направено е искане същото да бъде отменено в обжалваните части и да бъде постановено ново, с което изцяло да се отхвърли главния иск на ищеца А. М. за провъзгласяване на нищожността на чл. 9 от договора за кредит, както и да се уважат в пълен размер предявените от ответното дружество насрещни искове за главница до пълния претендиран размер от 8 373,13 лв.; за договорна лихва в размер на 2 958,85 лв. за периода от 10.05.2022 г. до 10.03.2023 г.; за лихва за забава в размер на 81,52 лв. за периода от просрочието от 11.05.2022 г. до 16.03.2023 г. Не са направени 1 доказателствени искания. Претендират се разноски пред настоящата инстанция.

В срок е постъпил отговор от въззиваемия, с който се дава подробно становище по наведените във въззивната жалба оплаквания. Направено е искане същата да бъде оставена без уважение, като се потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендират се разноските пред въззивната инстанция. Няма искания по събиране на доказателства.

Окръжен съд - гр. Стара Загора, в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.

Ищецът А. Г. М. моли съда да постанови решение, с което да установи нищожност на клаузата за неустойка по чл. 9 от договор за потребителски кредит № М**********/14.10.2021 г., поради противоречие с добрите нрави и съответно нейната неравноправност. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „М.“ АД, в който взема становище за неоснователност на исковете.

В срока по чл. 131 ГПК вр. чл. 211 ГПК ответникът „М.“ АД, чрез адв.

Й. от САК, е предявил срещу ищеца А. М. насрещен иск с правно основание чл. 9 ЗПК. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника А. М. да му заплати сумата от 305,46 лв. лв. изискуема главница по вноски с настъпил падеж и сумата от 8067,67 лв. изцяло предсрочно изискуема главница, сумата от 2958,85 лв. договорна възнаградителна лихва за периода от 10.05.2022 г. до 10.03.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и сумата от 81,52 лв. мораторно обезщетение от 11.05.2022 г. до 16.03.2023 г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по насрещния иск А. М., чрез адв. М., в който оспорва иска като неоснователен.

Предмет на въззивно обжалване е решението в частта, с която е уважен главният иск на ищеца А. М. и е прогласена за нищожна клаузата на чл. 9 от договор за потребителски кредит № М********** от 14.10.2021 г., сключен между А. Г. М. и „М.“ АД, ЕИК *********, на основание чл. 26, ал. 1, предл.

3 ЗЗД, както и в частта, с която частично е отхвърлен насрещният иск на ответника „М.“ АД за главница по същия договор за кредит над уважения размер от 6 647,36 лв. до пълния претендиран размер на главницата от 8 373,13 лв. и в частта, с която изцяло е отхвърлен насрещният иск на ответника за договорна възнаградителна лихва в размер на 2958,85 лв. за периода от 2

10.05.2022 г. до 10.03.2023 г., както и за мораторно обезщетение в размер на 81,52 лв. за периода от 11.05.2022 г. до 16.03.2023г.

По делото не е спорно, че ищецът е получил в заем сумата от 8500 лв. по договор за потребителски кредит № М**********/14.10.2021 г. и се е задължил да я върне на 84 вноски по погасителен план при падеж на първа вноска 10.11.2021 г. и падеж на последна вноска 10.10.2028 г., съгласно погасителния план. Уговорен е лихвен процент в размер на 40 % /чл. 9 от договора/. В чл. 10 на договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 48,26 %. В чл. 11.4 от договора е посочено, че общата дължима от потребителя сума е в размер на 25 390,48 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Сключеният между страните договор по правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност, като в този случай заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използван при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Видно от процесния договор за потребителски заем, формално фигурира размерът на ГПР - 48,26 %, но в него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както те са описани в нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Не е ясна методиката на формиране годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР. Посочването на размера на ГПР в 3 договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Налице е надвишаване ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК /годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута/. Ето защо въззивният съд намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

По отношение на действителността на клаузата за възнаградителната лихва, въззивният съд намира следното:

Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договора за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Видно от съдържанието на процесния договор, уговореният лихвен процент е 40 %, поради което следва да се направи преценка дали спорната договорна клауза не нарушава добрите нрави, като се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.

Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен - към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40 % годишно е повече от три пъти по-висока от размера на законната лихва. Поради това въззивният съд намира, че е налице и нарушение на императивна разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на 4 предоставения кредит. Поради това с оглед изложеното, въззивният съд намира, че предявените искове от „М.“ АД против А. Г. М. за заплащане договорна възнаградителна лихва в размер на 2958,85 лв. за периода от 10.05.2022 г. до 10.03.2023 г., както и за мораторно обезщетение в размер на 81,52 лв. за периода от 11.05.2022 г. до 16.03.2023г. са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноски.

Съгласно нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказващ безплатно адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако се касае за случай по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по Закона за адвокатурата и осъжда другата страна да го заплати. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.

Липсата на договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава, /както е в настоящия случай/, не препятства упражняване на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал.

1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 в рамките на предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА при прилагане на правилата по чл.

78 ГПК е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА, като е необходимо да е налице заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и при липса на данни, които да го опровергават. /в този смисъл Определение № 48 от 21.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 47/2021 г., II т. о., ТК, Определение № 50246 от 20.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1991/2022 г., II г. о., ГК/.