Решение № 5650 от 13.09.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5650 гр. София, 13.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета А.а

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100502797 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 153-ти състав от 24.01.2022, постановено по гр. д. № 11103/2020 г. по описа на СРС, 153-ти състав е изнесен на публична продан на основание чл. 348 ГПК, допуснатият до делба недвижим имот, находящ се в гр. София, Столична община, район Оборище, в жилищната сграда на ул. „********, а именно: Апартамент № 5, разположен на трети етаж, със застроена площ от 59,34 кв.м., състоящ се от една стая, хол, кухня, лоджия, два килера, баня-клозет, входно и черно антрета, при граници (съседи) по документ за собственост: апартамент № 6 на Г., апартамент № 4 на А.и, стълбищна площадка и вътрешен двор, заедно с принадлежащото мазе, без посочени номер и площ по нотариален акт, с кубатура от 10,83 куб. м, при граници (съседи) на мазето: коридор и мазе на Димовска, заедно с принадлежащия таван, без посочени номер и площ по нотариален и с кубатура на същото от 9,63 куб. м, при граници (съседи) на тавана по нотариален акт: коридор и таван на Узунов, както и заедно с припадащите се 3,39 % идеални части от общите части на сградата и заедно с 3 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, който гореописан апартамент е нанесен в кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-45 от 09.07.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, като самостоятелен обект с идентификатор ***.

Със същото решение е отхвърлен предявеният за съвместно разглеждане в рамките на делебеното производство предявеният от Ю. И. М. срещу К. И. Г. иск с правно основание чл. 349, ал. 2 ГПК за възлагане дял на същата на гореописания недвижим имот.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от К. И. Г. срещу Ю. И. М. осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от 2661,33 лева, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване по отношение на гореописания недвижим имот, за периода 14.05.2018г. – 22.02.2021г., ведно със законната 1 лихва, считано от датата на предявяване на иска – 22.02.2021г. до окончателното плащане на сумата.

Пак със същото решение К. И. Г. с ЕГН ********** е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 355 ГПК сумата от 760 лева – държавна такса по иска за делба, сумата от 106,45 лева – държавна такса по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и 250 лева – депозит за извършена експертиза.

Пак със същото решение Ю. И. М. с ЕГН ********** е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 355 ГПК сумата от 5320 лева - държавна такса по иска за делба, както и 650 лева – депозит за експертиза.

Със същото решение К. И. Г. с ЕГН ********** е осъдена да заплати на Ю. И. М. с ЕГН ********** на основание чл. 355 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 416,29 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен, е постъпила въззивна жалба от ищеца К. И. Г., чрез пълномощника й - адв. Д. А., с надлежно учредена по делото представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск, тъй като не е изяснил фактическата обстановка в нейната пълнота, не е преценил събраните по делото доказателства с оглед на тяхната обвързаност и взаимна обусловеност. Сочи, че при постановяване на решението си, първоинстанционният съд не е съобразил, че с Нотариален акт № 100, том IV, рег. № 9304, дело № 573 по описа на нотариус Д.Т. (рег. № 264 на Нот. Камара), вписан в СлВп – гр.

София под акт № 66, том LLLXL, дело № 50163/2006г. продавачът Д. И. М. е запазила правото си на ползване върху притежаваните от нея 5/8 идеални части от правото на собственост върху процения апартамент, но върху притежаваната от въззивницата 1/8 идеална част от правото на собственост, придобита въз основа на наследствено правоприемство, ограниченото вещно право на ползване не се разпростира, поради което изводът на съда, че въззивницата К. И. Г. не е материално легитимирана да претендира обезщетение за лишаване от правото на ползване, поради факта, че притежава единствено „голата собственост“ върху имота, е неправилен. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част, както и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият – ответник Ю. И. М. не е подала отговор в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание, въззивницата редовно призована не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т.1 от ГПК, който оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение.

Решението не е обжалвано от страните в частта, с която процесният недвижим имот е изнесен на публична продан при посочените в съдебния акт квоти, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията на Ю. И. М. за възлагане на делбения имот на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, поради което и в тази част същото е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с 2 основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

С разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС законодателят установява, че когато общата вещ се ползва от някой от съсобствениците, последният дължи обезщетение на останалите съсобственици, за ползата от която са лишени, от деня на писмено поискване. За възникване правото на обезщетение за лишения от правото си да ползва вещта съсобственик, е необходимо в обективната действителност да са се осъществили следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1. да е налице съсобственост по отношение на конкретен обект/и на правото на собственост или друго ограничено вещно право; 2. ползването на вещта според предназначението й да се осъществява само от единия съсобственик по начин и обем, превишаващ обема на дела му от съсобствеността, и този начин на ползване да препятства другия / респ. останалите/ съсобственик да ползват процесната вещ; 3. Отправено до и надлежно получено от ползващия имота писмено поискване.

Така очертаните правно релевантни факти следва да бъдат доказани от ищеца съсобственик, лишен по ползването на съсобствения имот, при условията на пълно и главно доказване.

Не се спори между страните по делото, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че по силата на влязло в сила Решение № 20253546 от 17.11.2018 г., с което приключва първа фаза от делебеното производство, процесният апартамент е съсобствен между въззивницата и въззиваемата при квоти, както следва – 1/8 идеална част и 7/8 идеална част.

Спорно между страните се явява обстоятелството дали въззивницата е била лишена от право да ползва съсобствения имот или сама е изразила нежелание да ползва същия.

Безспорно установено е по делото, че процесният апартамент се е използвал от Ю. И.

М., Д. И. М. (преди смъртта й), както и в определен период от сина на Ю. – И.И.М.. От събраните в рамките на първоинстанционното производство гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Х.Я. и В.М. вкл. и от направено от процесуалния представител на въззивницата изявление в рамките на първоинстанционното производство, се установява, че същата през по-голямата част от времето живее в Италия - по думите на свидетелката Я. въззивницата „рядко е посещавала жилището, тъй като прекарва част от времето в Италия, част от времето тук“, а според свидетелката М. – „К., тъй като живее в Италия, идваше по празници“.

Неоснователни в тази връзка са оплакванията във въззивната жалба за неправилност на постановеното решение, поради необоснованост на изводите на съда с оглед на събраните по делото доказателства. Макар по делото да е установено като безспорно обстоятелството, че имотът е ползван изцяло от ответницата и Д. И. М. в процесния период /като същото се потвърждава и от показанията на свидетелите по делото/, то ищцата не е доказала, че обективно е била възпрепятствана да ползва същия, както и че е била лишена от възможност за фактически достъп до него. Думите на свидетелката Я., че всеки път, когато е посещавала жилището, ищцата се е чувствала като гост, че „пита може ли това да направи“, че „не я е виждала сама да направи нещо или да отвори някой шкаф“, също не сочат наличието на необходимата предпоставка за дължимост на обезщетението. Обосновано е от житейска гледна точка, щом въззивницата рядко посещава апартамента и живее преимуществено в Италия, да отправя подобни въпроси към живущите в апартамента, които са установили свои собствени ред и домакинство. Това обаче не сочи към извод, че същата е била лишена от 3 възможност да ползва апартамента съобразно дела си от правото на собственост. Напротив именно в тази посока е и твърдението на същата свидетелка, че не знае някой да я е възпрепятствал, но че обективно не е имало къде да отседне. Последното твърдение е противоречиво с оглед на изявлението, че синът на ответницата не живее в апартамента от близо 10 години, а същият този апартамент, описан от свидетелката разполага с три помещения – кухня (използвана като хол), в която е спяла Д. М., спалня, използвана от Ю.

М. и преходна стая, използвана от сина на последната, докато още е живеел в апартамента.

Срещу възможността разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС да се превърне в инструмент за противоправно обогатяване от страна на съсобственик, който не желае реално да ползва общата вещ, но се ползва от правото си да търси и получи обезщетение по този ред, с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че правото на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял, и не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.

Въз основа на горепосоченото, следва да бъде прието, че у ищцата единствено е било породено нежелание да използва процесния недвижим имот, а не че същата е била възпрепятствана да го използва.

С оглед на изложените съображения настоящият състав приема, че ответницата Ю. И.

М. не е възпрепятствала достъпа на ищцата К. И. Г. до съсобствения им имот, находящ се в гр. София, Столична община, район Оборище, в жилищната сграда на ул. „********, а тя сама е отказал да го ползва, поради което не й се дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС.

За пълнота на изложението, следва да се посочи, че изводът, до който е стигнал първоинстанционния съд в мотивите на решението си, а именно че тъй като към исковия период върху имота е имало запазено вещно право на ползване в полза на Д. И. М. (майка на възивницата и въззиваемата), ищцата - въззивница в настоящото производство не била материално легитимирана да претендира обезщетение за лишаване от правото на ползване на имота, е неправилен и не кореспондира със събраните по делото писмени доказателства.