Решение № 2697 от 25.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2697 гр. София, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка И.

Членове:

Наталия П. Лаловска

Петя Попова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка И. Въззивно гражданско дело № 20211100515096 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20167530/04.08.2021 г. на СРС, 167 с - в, по гр. д. № 14520/2020 г. признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че „И.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, дължи на „В.****“ ЕООД, ЕИК ****, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 286, ал.

1 ТЗ във вр. с чл. 288 ТЗ, сумата от 15 449, 06 лв., представляваща неизплатената част от уговореното възнаграждение по договор за изработка от 22.03.2019 г. и Анекс 1 от 08.04.2019 г. към договора от 22.03.2019 г. с предмет - „строително - монтажни работи" в обект „Жилищна сграда в УПИ V - 585, кв. 18, местност Красно село - Стрелбище, гр. София", ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 18.10.2019 г., до окончателното й заплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 04.11.2019 г. по ч. гр. д. № 60134/2019 г. по описа на СРС, ГО, 167 с - в. Ответникът е осъден за заплащане на разноски за исковото и заповедно производства.

Въззивна жалба срещу решението, в срока по чл. 259 ГПК, е подал ответника „И.Б.“ ЕООД , чрез процесуалния си представител. В жалбата се поддържа, че са допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, решението е необосновано и не е съобразено със събраните по делото доказателства в цялост.

Неоснователно СРС е приел, че ищецът е извършил качествено, съобразно уговорените количества и в срок процесната работа с подписване на приемо - предавателни протоколи на 19.04.2019 г. Поддържа, че съдът не е обсъдил представения от ответника протокол от 16.05.2019 г., в който описаните дейности съвпадат частично с некачествено извършените от него такива. Сочи, че за обекта са изпълнение дейности с цел отстраняване на некачествените СМР. Надлежното осчетоводяване на фактурите от 1 ответника, не опровергава наличието на дефекти в изработеното от него. Поддържа, че претенцията не установена пълно и главно, въпреки предоставената от съда възможност на ищеца. Моли въз основа на изложеното да се отмени решението и искът да се отхвърли изцяло или да са намали претенцията.

Въззиваемата страна - ищецът „В.****“ ЕООД оспорва жалбата в писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че изводите на СРС са направени в съответствие със събраните по делото доказателства. Правилни са изводите на СРС, че осчетоводяването на фактурите и ползването на данъчен кредит по тях, сочат че СМР са приети без възражения от ответника. Сочи, че ответникът не е ангажирал доказателства по делото, от които да се установява, че е направил възражения за недостатъци на изпълнената от ищеца работа. Счита, че е от съществено значение да се уточни дали недостатъците са в материалите или в работата, тъй като изпълнителят се е задължил с 5 годишен гаранционен срок. Моли да се потвърди решението изцяло.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и за нарушения на императивните материалноправни норми.

Районният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 266 ЗЗД, вр. с чл. 258 ЗЗД, вр. с чл. 286, ал. 1 ТЗ и чл. 288 ТЗ, след подадено в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.

Решението е валидно и допустимо постановено. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

СРС е обсъдил всички приети по делото доказателства в цялост, както и установената въз основа на тях фактическа обстановка, към която въззивният състав препраща, на основание чл. 272 ГПК, като не намира за необходимо да я преповтаря изцяло.

По съществото на спора и като съобрази доводите на ответника във въззивната жалба, настоящият състав намира следното :

Съгласно чл. 258, ал. 1 ЗЗД с договора за изработка изпълнителят се задължава да изработи (извърши) нещо на свои риск, съгласно поръчката на възложителя, а той се задължава да му заплати възнаграждение за изработено. Договорът е консенсуален и неформален и за сключването му е достатъчно постигане на съгласие между насрещните страни относно същественото му съдържание. Законът не обуславя действителността на договора от спазване на определена форма на обективиране на това съгласие.

Предпоставка за възникване на задължението по чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, за заплащане на възнаграждение, е поръчващият да приеме съответната работа. Тази предпоставка е налице както в случаите, когато възложителят не е направил никакви възражения (с което предвид презумцията уредена в чл. 264, ал. 3 от ЗЗД, с конклудентни действия и необоримо е изявил признание, че престираното съответства на дължимото), така и когато са направени възражения срещу точното изпълнение (било като краен продукт, било като качество на изпълнението). Ако възложителя не направи възражения, работата се счита приета – аргумент от презумцията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД, а наличието на възражения дава възможност на възложителя да упражни правата си по чл. 265 ЗЗД.

2

Както е посочил и СРС в атакуваното решение, в тежест на ищеца, който претендира заплащане на възнаграждение за извършената от него работа, е било да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е имал договорно правоотношение с ответника, по което е изпълнил задълженията си и е предал работата на възложителя - т. е., че е изправна страна по договора, а ответникът следва да докаже, че е заплатил възнаграждение за приетата работа, както и правоизключващите и погасяващите си възражения по иска.

За доказване възникването на облигационна връзка между страните по договор за изработка, пред СРС ищецът е представил договор, сключен на 22.03.2019 г. договор, по силата на който ответникът „И.Б." ЕООД е възложил, а ищецът „В.****“ ЕООД е приел да изпълни обект: „Жилищна сграда в УПИ V 585, кв. 18, м. Красно село - Стрелбище, гр. София" по изготвена количествено-стойностна сметка, неразделна част от договора. Съгласно т. 2. 1. от договора, стойността на видовете строително - ремонтни работи (само труд) съгласно количествено - стойностната сметка е в размер на 17 868, 43 лв., а авансовото заплащане при започване на работата е в размер на 50 % от тази сума (т. 2. 2). Срокът за изпълнение на възложените СМР бил 20 работни дни. С клаузата на т. 3. 4 възложителят се задължил да изплати на изпълнителя договореното възнаграждение.

По делото е било безспорно, че уговорената в договора авансова сума е заплатена от ответника на ищеца по банков път съгласно фактура от 01.04.2019 г., като изплатената сума била в размер на 8 934, 21 лв. и ДДС в размер на 1786, 84 лв.

На 08.04.2019 г. между страните е подписан Анекс 1 към Договора за изработка от 22.03.2019 г., с който са възложени и допълнителни СМР на покрива на стойност 3 940 лв. без ДДС, съгласно изготвена количествено-стойностна сметка, приложена към анекса.

Във връзка с изпълнението на възложените СМР и тяхното приемане, пред СРС са представени Фактура № 13/22.04.2019 г. на стойност 10 721, 05 лв. с ДДС, както и Фактура № 14/22.04.2019 г. за допълнителните СМР на стойност 4 728 лв. с ДДС.

Съдът констатира, че и двете фактури са подписани от представител на ответника към момента на издаването им.

По повод тяхното осчетоводяване пред СРС е прието без възражения заключението на ССчЕ, което законосъобразно е кредитирано от съда. От него се установява, че за изпълнените СМР с получател ответника, ищецът е издал фактури на обща стойност 26 170, 11 лв. Според вещото лице всички процесни фактури са редовно и своевременно осчетоводени от ответника, включени са в Дневник за покупки по ДДС, отразени са в съответната Справка - декларация по ДДС и данните са подадени в ТД на НАП с уведомление, като ответното дружество е ползвало и данъчен кредит, в размер на посочения в тях ДДС.

Според експертизата, при проверката в счетоводството на ответника е установено, че не е извършено плащане по Фактура № 13/22.04.2019 г. и Фактура № 14/22.04.2019 г. на обща стойност от 15 449, 06 лв. Тази сума фигурира в счетоводните регистри като непогасено задължение на ответника към ищеца.

Във връзка с приемането на извършените от ищеца СМР е представен и протокол образец 19 от 19.04.2019 г. отново двустранно подписан от страните.

Ответникът е оспорил доказателствата за наличие на договорни отношения и за тяхното изпълнение, във връзка с което пред СРС е открито производство по оспорване автентичността на договора от 22.03.2019 г., анекса към договора от 3

08.04.2019 г. и протокола, обр. 19 за приемане на СМР от 19.04.2019 г., по реда на чл.

193, ал. 3 ГПК. Ответникът не е ангажирал доказателства във връзка с направеното от него оспорване автентичността на посочените документи, поради което оспорването основателно е прието за недоказано от СРС.

В тази връзка следва да се посочи още, че двете страни в производството са търговци и към правоотношението намират приложение и нормите на ТЗ. С разпоредбата на чл. 301 ТЗ е въведена законова презумпция, че ненадлежно представляваният търговец е потвърдил предприетите от негово име действия, ако веднага след тяхното узнаване не се е противопоставил на извършването им.

Приложението на презумпцията на чл. 301 ТЗ предполага изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че търговецът е узнал, но въпреки това не е оспорил извършените действия. В този смисъл Решение № 89 от 12.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 431/2012 г., II т. о., ТК.

Съдът се солидаризира с изводите на СРС, че чрез редовно водените счетоводни записвания при ищеца и ответника, включително осчетоводяването на неплатените от ответника фактури по извършените от ищеца СМР във връзка с процесния договор, представлява извънсъдебно признание на ответника за съществуването и изискуемостта на задълженията към ищеца - арг. чл. 182 ГПК и чл. 55, ал. 1 ТЗ.

По повод твърденията за недостатъци в изпълнението от ищеца СМР, поддържани в жалбата, съдът намира за необходимо да отбележи, че според практиката на ВКС и съдилищата по въпроса, при констатирани явни недостатъци на изработеното, поръчващият (възложителят) е длъжен да направи възраженията си пред изпълнителя незабавно при предаване на работата или в уговорения от страните в договора срок. При проява на скрити недостатъци или отклонения, които не могат да бъдат установени при обикновен преглед на извършената работа или се появят по късно, правата на възложителя по договора за изработка по чл. 265, ал. 1 и, ал. 2 ЗЗД възникват веднага след откриването или появата им, като възложителят е длъжен да направи възраженията си пред изпълнителя след откриването или появата на скритите недостатъци или в уговорения от страните в договора срок. (в този смисъл решение № 202 от 27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г., ТК, ІІ ТО на ВКС).

По делото не са ангажирани никакви доказателства – писмени или гласни, че ответникът е уведомил ищеца за констатирани недостатъци на извършената работа при приемането й. При това, приложение ще намери презумпцията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД и работата се счита приета от ответника, както е посочил и СРС в решението.

Въпреки предоставената на ответника възможност, недоказани са останали и възраженията му, че дейностите, описани в количествено - стойностната сметка, представена към договора от 22.03.2019 г., не са реално изпълнени съгласно договореното от страна на ищеца. Следователно не е налице основание и за намаляване на претендираното от ищеца възнаграждение.

Неоснователно е и възражението на ответника в жалбата касаещо необсъдения от СРС приемо - предавателен протокол от 16.05.2019 г., подписан между ответника и трето за спора лице, тъй като първо, той се отнася до друго правоотношение, второ - не се установяват твърденията на ответника, че описаните в протокола дейности съвпадат частично с некачествено извършените от ищеца такива по процесното правоотношение.