Решение № 3769 от 25.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3769 гр. София, 25.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

М. Г.ева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20231100502298 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Г. А. А. срещу решение от 14.11.2022г. по гр.д. № 16565/2016 г. на СРС I ГО, 50 с-в, с което e допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение №124546/27.05.2019г. по гр. дело № 16565/2016 г. по описа на СРС, като СЛЕД „ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че на основание чл. 52 от ЗЗД, Г. А. А. ДЪЛЖИ на Я. Т. М., сумата от 7 000 лева, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди“ и ПРЕДИ „ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че на основание чл. 86 от ЗЗД, Г. А. А. ДЪЛЖИ на Я. Т. М., сумата от 660 лева, представляващи законна мораторна лихва върху обезщетение за причинени неимуществени вреди.“, ДА СЕ ЧЕТЕ: „ведно със законната лихва върху тази сума от 13.11.2015 г. до изплащане на вземането.“, на основание чл.

247, ал. 1 от ГПК.

Въззивникът излага съображения, че не са налице условия за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка. Сочи, че в случая не е налице разминаване между формираната воля на съда и нейното изразяване в решението. Твърди, че съдът въобще не е формирал воля относно дължимостта на законната лихва. Навежда доводи, че в тази хипотеза решението подлежи на допълване по реда на чл. 250 от ГПК, което може да бъде направено единствено по искане на страна по делото в предвидения едномесечен преклузивен срок от връчването на решението или от влизането му в сила, който и в двата случая е изтекъл към момента на подаването на молбата на ищеца от 14.09.2022 г., с която е направено искане за отстраняване на фактическата грешка и в условията на евентуалност – за допълване на решението.

Моли съда да отмени решението и да остави без уважение молбата на ищеца за присъждане на законната лихва върху сумата от 5 000 лв.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Я. Т. М., в депозиран отговор оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение.

Поддържа, че заявената с исковата молба претенция за законна лихва е допусната за разглеждане от съда. Поддържа, че предвид акцесорния характер на тази претенция, с уважаване на главния иск, първоинстанционния съд е изразил воля за нейната основателност. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Производството е образувано по предявени от Я. Т. М. срещу Г. А. А. искове с правна квалификация чл. 422 от ГПК вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 7 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 13.11.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата 660 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 08.11.2014 г. до 13.11.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 69813/2015 г. на СРС, 50-ти състав. С влязло в сила решение от 27.05.2019г. на СРС, 50 0-в исковете са изцяло уважени.

Претенцията за законна лихва за периода след подаването на исковата молба, респ. след издаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е акцесорна по своя характер и основателността й е последица от уважаването на главния иск – така Решение № 60141/25.11.2021г. по т. д. № 2022/2020г., ТК, І Т. О. на ВКС.

В конкретния случай, първоинстанционният съд е приел в мотивите, че е сезиран с искове за установяване на вземания по заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 69813/2015 г. на СРС, сред които и претенцията за законна лихва върху главното вземане от 7 000 лв. за периода след подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане, като в тази насока следва да бъде съобразено и естеството на установителния иск по чл. 422 от ГПК. Първоинстанционният съд е уважил главния иск за заплащане на главницата, което е предпоставено от извод за изискуемост на вземането и забава на ответника, която в случая настъпва от датата на увреждането.

Наред с това, съдът е приел наличие на забава на ответника, като е уважил иска по чл.

86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва от момента на увреждането до датата на заявлението. При това положение и при липса на възражения от страна на ответника относно дължимостта и периода на законната лихва, не може да се приеме, че не са налице изложени мотиви за основателност на акцесорната претенция. С уважаването на главния иск, първоинстанционният съд е изразил воля за дължимостта на законна лихва от момента на подаване на заявление за издаването на заповедта за изпълнение до окончателното изплащане на сумата.

Предвид пропуска на съда да отрази така формираната воля в диспозитива на решението, е налице очевидна фактическа грешка, която правилно е отстранена от първоинстанционния съд по реда на чл. 247 от ГПК.

Изводите на двете инстанции съвпадат, поради което въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено.

Ответната страна претендира разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение, но такива не следва да се присъждат, поради липса на доказателства такива да са направени от страната. Представеният в тази връзка договор 2 за правна защита и съдействие, сключен между адв. А. Б. и адв. Л.И., не обективира съгласие и от страна на въззиваемия за заплащане на претендираното възнаграждение от 400 лв., както и факта на плащане. Ето защо искането за присъждане на разноски за настоящото производство е неоснователно и недоказано.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.11.2022 г. по гр.д. № 16565/2016 г. на СРС I ГО, 50 с-в.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1 - месечен срок от съобщенията до страните при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3