Решение № 285 от 21.10.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 285 гр. Пловдив, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Красимира Хр. Несторова Кутрянска като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно търговско дело № 20265001000288 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба и насрещна въззивна жалба срещу Решение №26/16.02.2026 г. по търг.д.№166/2024 г. на ОС – Пазарджик, постановено по предявен от И. Т. Т. против ответника „Застрахователно акционерно дружество Армеец“АД иск с правно основание чл.432 от КЗ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ПТП на 20.05.2023 г., настъпило по вина на П. К. Д., като водач на застрахован при ответника лек автомобил марка „Ф.“, модел „Г.“ с рег.№** **** **. Искът е предявен първоначално за сумата от 380 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 20.05.2024 г. до окончателното плащане, като впоследствие в последното о.с.з. пред първостепенния съд размерът на претендираната главница е увеличен по реда на чл.214 от ГПК до размера от 500 000 лв. С обжалваното решение съдът е уважил частично предявения иск до размера от 210 000 лв., като за разликата до претендирания размер от 500 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен, поради възприет от първостепенния съд справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 300 000 лв., и приет принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат в размер на 30%, чрез предприето от него, като водач на мотоциклет, „Х.“ с рег.№** **** *, неправилно изпреварване в нарушение на правилата на ЗДвП на движещият се пред него автомобил „Ф.

Г.“ с рег.№** **** **. Недоволни от решението са останали и двете страни.

1

С Въззивна жалба вх.№3039/16.03.2026 г., ищецът И. Т. Т., чрез адв. Л. Г., обжалва решението в неговата отхвърлителна част. С първоначално подадена въззивна жалба ищецът сочи, че обжалва решението за сумата над присъдения размер на обезщетението от 210 000 лв., който превалутиран в евро съответства на сумата от 107 371,30 евро, до пълния претендиран размер от 500 000 лв., който превалутиран в евро съответства на сумата от 255 645,94 евро /която разлика се изчислява в размер на сумата от 148 274,64 евро/, като сочи обжалваем интерес в размер и искане за присъждане на още 175 138,75 евро. Поради констатираното противоречие между обстоятелствената част и петитума на въззивната жалба, съдът е оставил без движение въззивната жалба с указания към ищеца да уточни обжалваемия си интерес, във връзка с които с Уточнителна молба по въззивна жалба вх.

№3632/30.03.2026 г. ищецът заявява, че претендира присъждане на допълнително застрахователно обезщетение в размер на още 145 000 евро, като за този обжалваем интерес е внесъл и дължимата държавна такса за въззивно обжалване. При така направеното уточнение, настоящата инстанция приема, че ищецът И. Т. Т. обжалва решението на първостепенния съд частично в неговата отхвърлителна част, за сумата над присъдения размер на обезщетението в размер на 107 371,30 евро, до размера от 252 371,30 евро, като претендира присъждане на допълнително застрахователно обезщетение от 145 000 евро ведно със законната лихва върху тази сума за периода от датата на предявяване на застрахователната претенция 20.07.2023 г. до окончателното плащане, като за разликата над размера на главницата от 252 371,30 евро, до пълния предявен размер на претенцията за главница от 255 645,94 евро /равностойни на претендирания размер от 500 000 лв./ решението на първостепенния съд в отхвърлителната му част е влязло в сила, като необжалвано. Срещу решението на съда в обжалваната му отхвърлителна част се релевират оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД чрез определяне на занижен размер на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, като необосновано е прието, че е налице принос на ищеца за настъпването на вредоносния резултат, чрез предприемане на маневра „изпреварване“. Изложени са подробни съображения. При условията на евентуалност се поддържа, че дори да бъде прието за установено, че пострадалият е допринесъл за настъпването на произшествието, неговият принос не следва да надхвърля 10%. Настоява за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част, като изцяло се отхвърли възражението за принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат. Заявява се претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. за двете съдебни инстанции.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител. След направеното уточнение с Уточнителна молба по въззивна жалба вх.

№3632/30.03.2026 г. същата отговаря на изискванията за редовност, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна.

2

В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпила Насрещна въззивна жалба вх.

№4848/29.04.2026 г., депозирана от ответника „Застрахователно акционерно дружество Армеец“АД, чрез юрисконсулт Р. Л., с която се обжалва решението на първостепенния съд изцяло в неговата осъдителна част. Релевирани са оплаквания за неправилност на решението в осъдителната му част, поради постановяването му в противоречие с материалния закон и със събраните доказателства. Неправилно съдът е приел, че е налице доказано виновно поведение на водача на застрахования при ответника лек автомобил – този извод се явява необоснован с оглед приетата САТЕ и събраните гласни доказателства. Тъй като ударът е бил технически непредотвратим при всяка скорост на автомобила, на водача му не може да бъде вменена вина за настъпилия резултат. Водачът на мотоциклета от своя страна през цялото време е имал видимост към лекия автомобил и е следвало да съобрази поведението си, като не предприема маневра „изпреварване“. Съдът изцяло е игнорирал изводът на САТЕ, че произшествието е било изцяло предотвратимо за водача на мотоциклета, чрез просто спазване на правилата за движение по пътищата и оставането му в собствената лента за движение. Същевременно се установява, че водачът на мотоциклета е допуснал едновременно множество нарушения – извършил е забранена маневра „изпреварване“ /на забранено място – кръстовище, както и в нарушение на пътната маркировка М1/; не е съобразил, че водачът на автомобила вече е подал сигнал за маневра „завой на ляво“; не е подал сигнал за изпреварване с ляв пътепоказател. При тези факти изводът на съда за наличие на вина на водача на автомобила е неправилен, и предявения иск изцяло подлежи на отхвърляне. При условията на евентуалност се поддържа, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат следва да бъде определен в размер на поне 80%.

Същевременно, поддържа се допуснато нарушение на чл.52 от ЗЗД, чрез определяне на завишен размер на справедливото обезщетение от 300 000 лв., който не съответства на критериите за справедливост, формулирани с ППВС №4/1968 г.

В насрещната въззивна жалба вх.№4848/29.04.2026 г., подадена от ответника, е инкорпориран и отговор на въззивната жалба на ищеца, който е депозиран в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба на ищеца, по съображенията, изложени в насрещната въззивна жалба. Сочи се още довод за наличие на подвеждащи и неверни твърдения във въззивната жалба, относно наличието на причинна връзка между настъпилия неинсулинозависим захарен диабет и процесното ПТП.

Установените по делото факти се обсъждат едностранчиво и селективно. Неоснователен е доводът относно свободната преценка на водача в коя лента да се движи, тъй като участниците в процесното ПТП са се движили в една и съща посока по двупосочен път с по една лента за всяка посока. Отделно се поддържа и становище за неправилно допуснато изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК по несвоевременно искане, депозирано след приключването на съдебното дирене пред първостепенния съд. След направено от ответника възражение за настъпила преклузия, съдът неправилно е отменил определението за приключване на съдебното дирене, и е приел направеното увеличение на размера на иска.

Препис от насрещната въззивна жалба е връчен на ищца, и по делото е постъпил Писмен 3 отговор на насрещна въззивна жалба вх.№6241/02.06.2026 г., подаден по пощата от И. Т. Т., чрез адв. Л. Г.. Заявява се становище за неоснователност на насрещната въззивна жалба.

Изложените в нея доводи са неоснователни и правно ирелевантни, тъй като мотоциклетистът следва да се движи в средата на пътната лента, и възможността му да избегне ПТП, ако се е движел в дясната част на дясната пътна лента, е неотносима. Не е доказана предполагаемата маневра „изпреварване“ от събраните доказателства, а са наведени предположения за такава маневра от вещото лице, изготвило експертизата, които не са базирани на доказателствата по делото и не обвързват съда. По тези съображения възражението за принос на пострадалия е недоказано. При разпита на водача на автомобила пред съда, същият признава, че при предприемане на маневрата „завой на ляво“ не е погледнала в огледалата за обратно виждане, не е подала светлинен сигнал и не е забелязала движещия се зад нея мотоциклетист. В насрещната въззивна жалба се оспорва наличието на доказаните тежки пожизнени усложнения с категорично установена причинна връзка с процесното ПТП. Доводите на ответника в тази връзка са неоснователни. За установяване, че лечението на ищеца продължава и състоянието му се влошава, са представени допълнителни писмени доказателства – Амбулаторен лист от 21.04.2026 г. с изследване ЕЕГ от същата дата; Амбулаторен лист от 22.04.2026 г. и два броя изследване ЕЕГ от същата дата; Етапна епикриза от 22.04.2026 г. и снимка на контузен бял дроб;

Електроенцефалограма, за установяване на продължаващото лечение и необратимостта на настъпилите увреждания, с оглед обосноваване на претенцията за присъждане на претендираното застрахователно обезщетение. Прави се искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.

При извършване на служебна проверка на основание чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата писмена форма и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен от родово компетентен съд, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е допустим.

С насрещната въззивна жалба ответникът е релевирал оплаквания, че в нарушение на процесуалните правила съдът е допуснал увеличение на размера на иска от първоначално предявения размер от 380 000 лв. до размера от 500 000 лева, въз основа на молба за изменение на иска по реда на чл.214 то ГПК, депозирана след приключване на съдебното дирене. Съдът намира, че не е налице извършено соченото процесуално нарушение, обуславящо частична недопустимост на обжалвания съдебен акт в отхвърлителната му част – за сумата над първоначално предявения размер от 380 000 лв. до размера от 500 000 лева.

Видно от протокола от последното открито съдебно заседание пред първостепенния съд, съдът е постановил определение за приключване на съдебното дирене, без да даде възможност на страните да заявят дали имат други искания. Ищецът незабавно след постановяване на определението за приключване на съдебното дирене е направил възражение и е поискал отмяната на определението, с оглед неизчерпване на исканията му към съда. Този процесуален пропуск е бил установен от съда при проведено изслушване на 4 протокола, и на основание чл.253 от ГПК определението за приключване на съдебното дирене е било отменено, след което е прието направеното с надлежна писмена молба изменение на предявения иск по размер. Определението за приключване на съдебното дирене е акт на съда, който може да бъде отменян от постановилия го съд по реда на чл.253 от ГПК, при наличие на основания за това. В конкретния случай такова основание е било налице, а именно – констатирано от съда извършено преждевременно приключване на съдебното дирене, без да бъде дадена възможност на страните да релевират всичките си искания. При така установените процесуални действия на първостепенния съд, настоящата инстанция намира, че постановеното на основание чл.253 от ГПК определение за отмяна на определението за приключване на съдебното дирене, е правилно и законосъобразно, поради което направеното увеличение на иска по реда на чл.214 от ГПК е било своевременно и допустимо, и е било прието от съда. Ето защо, постановеното съдебно решение по претенцията над размера от 380 000 лева до увеличения размер от 500 000 лв. е допустимо.