Решение № 2452 от 14.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2452 гр. София, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иванина Ив. Пъстракова

Членове:

Димитър К. Демирев

Мила Г. Димова при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20241100503646 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от А. П. Г., срещу решение № 20732/14.12.2023 г., постановено по гр. д. № 63909/2022 г. по описа на СРС, 173 състав в неговата цялост.

В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, като се моли за неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на сторените разноски.

Въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Образувано е въз основа на искова молба вх. № 257430/23.11.2022 г. на СРС, с последващи уточнения, подадена от А. П. Г. срещу „Йеттел България“ ЕАД /с предходно наименование „Теленор България“ ЕАД/. С разпореждане № 21025/15.02.2023г. е осъществено частично връщане на исковата молба и прекратяване на производството поради недопустимост на предявено с нея искане. С определение от 21.11.2023г. е допуснато изменение на единия от предявените искове, като претенцията е намалена по размер. Така ищецът А. П. Г. е предявил срещу ответника "Йеттел 1

България" ЕАД искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати, сумите, както следва:

1/ 405,68 лева - недължимо надплатени за периода м.12.2019 г.-м.06.2021 г. суми по сключен с ответника договор за доставка на мобилни услуги;

2/ 49,08 лева - недължимо платена сума, начислена извън срока на договора, неустойка за прекратяване на договора;

3/ 350,00 лева - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в подлагане на ищеца на тормоз в работно време, при което той се е налагало многократно да обяснява, че е надвнесъл суми и не е длъжник на дружеството.

Ищецът твърди, че сключил с ответника договор за мобилни услуги за срок от 24 месеца, считано от 29.03.2019 г. до 29.03.2021 г. Тъй като загубил телефона със симкартата, от ищеца било поискано да подпише нов договор. Ищецът надписал сметките за предоставените услуги, поради което от страна на ищеца били заплатени суми в повисок размер, описани в исковата молба и уточненията към нея. Наред с това след приключването на срока на договора на ищеца били начислени суми за плащане, въпреки прекратяването му. Ответникът подложил ищеца на тормоз, включително в работно време, като се налагало многократно да обяснява едни и същи факти - че е надвнесъл суми и че не е длъжник на мобилния оператор, с което му причинил неимуществени вреди.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът "Йеттел България" ЕАД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни.

Сочи, че ищецът имал сключени два договора - за мобилен интернет и за мобилни гласови услуги. Вторият договор се отнасял към номер, който бил пренесен в мрежата на "Йеттел" едва на 08.07.2019 г. Номерът съответно бил пренесен в мрежата на друг оператор на 10.06.2021 г. и, тъй като договорът бил прекратено предсрочно, била начислена неустойка от 13,44 лева. След 10.06.2021г. за номера не били начислявани месечни такси, тъй като не бил ползван в мрежата на ответника. Що се касае до договора за интернет обаче, срокът на същия изтекъл на 29.03.2021г. Поради липса на заявление за отказ от услуги договорът се трансформирал в безсрочен и оставал активен. Аргументира се коректно начисляване на дължимите суми. Твърди, че щом ищецът ги е платил, значи е съгласен с размера им. Претенциите за неимуществени вреди се преценяват като неоснователни.

С решение № 20732/14.12.2023 г., постановено по гр. д. № 63909/2022 г. по описа на СРС, 173 състав исковите претенции са отхвърлени изцяло и срещу така постановения съдебен акт е постъпила въззивна жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по 2 останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по същество- частично неправилно, поради следното:

За уважаване на предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на описаните в исковата молба плащания в сочения от него размер, а ответникът следва да установи наличие на основание да задържи сочените от ищеца суми.

От събраните доказателства е видно, че А. Г. и ответникът, тогава „Теленор България“ ЕАД, са сключили Договор за мобилни услуги от 04.07.2019 г. за номер +**** и абонаментен план Тотал+15,99 при месечен абонамент от 15,99 лева, срокът на договора е 24 месеца, считано от датата на успешно пренасяне на номера в мрежата на оператора. както и Договор за мобилни услуги от 29.03.2019г. за номер +**** и абонаментен план Интернет+16,99 при месечен абонамент от 16,99 лева. Договорът влиза в сила на 29.03.2019 г. и е за срок от две години, като изтича на 29.03.2021г. В договорите е посочено, че след изтичането на срока той се превръща в безсрочен при стандартните условия на избрания абонаментен план, като може да бъде прекратен по всяко време с писмено предизвестие. При предсрочно прекратяване на договора по вина или инициатива на потребителя се дължи неустойка в размер на всички абонаментни такси до изтичане на срока на договора, но не повече от три такива.

За доказване на изпълнението на задълженията на въззиваемия да предостави договорените с процесните договори услуги по делото, респ. за доказване задължението на ищеца да заплаща дължимите по договорите уми, са приети като доказателства фактури и е изслушано и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което се кредитира и от настоящия съд като обективно и компетентно изготвено. Въз основа на тези доказателства първоинстанционният съд правилно е приел, че на ответника са начислявани задължения по фактури във връзка със и на основание сключени между страните договори за телекомуникационни услуги /интернет и мобилен телефон/, като не са събрани доказателства за начислени и претендирани спрямо ищеца суми, които да са начислени без основание или в разрез с условията и потреблението по договорите. Конкретни оплаквания по същество против това решение на СРС в тази му част във въззивната жалба няма. Не се констатират от въззивния съд процесуални нарушения на районния съд при постановяване на същото решение. В тази част по отношение на тази претенция за сумата от 405,68 лева недължимо надплатени за периода м.12.2019 г.-м.06.2021 г. суми по сключен с ответника договор за доставка на мобилни услуги, решението следва да бъде потвърдено.

Същевременно по отношение претенцията за неустойка, доколкото процесният договор е потребителски, то за нищожността й поради противоречие със закона, с 3 добрите нрави или поради неравноправието й, съдът следи служебно. Няма пречка страните да уговарят страните неустойка за вредите от прекратяване предсрочно на договора. Свободата на страните за същото обаче е ограничено – клаузата за неустойка не следва да противоречи на закона и на добрите нрави, а за потребителските договори същата следва да не разкрива белези за неравноправността й. Клаузата за неустойка ще е валидна само тогава, когато съответства на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като проверка за същото се извършва към момента на сключване на съглашението за неустойка. Съдът приема, че в случая уговорената клауза неустойка е нищожна. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции на неустоечното вземане - обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна - за обезпечаване изпълнението на задължението и наказателна - в случаите, при които размерът на неустойката е по - голям от причинените вреди. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката дали уговорена неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението.

В настоящия случай при анализ на посочените по- гореклаузи на договора е видно, че е предвидено единствено, че когато се стигне до прекратяването от/по вина на потребителя, последният е длъжен да заплати на търговеца неустойка, съдържаща няколко компонента - оставащите абонаментни вноски до края на срока на договора, но не повече от три, отстъпката от абонаментния план и цената на устройството и стойността на невърнатото техническо оборудване. Аналогична уговорка в полза на потребителя, респективно - в тежест на търговеца, липсва. Договорът за мобилни услуги е бланков, като съдържанието му не е предварително договорено между страните и физическото лице-потребител не е имало възможност да влияе върху неговите разпоредби, поради което клаузите на договора не са индивидуално договорени, а същевременно създават значително неравновесие между търговеца и потребителя. Мобилният оператор, встъпвайки в договорни отношения с длъжника, се 4 е възползвал от положението на икономически по-силна страна, имаща възможност да влияе върху правата и задълженията, които всеки от контрагентите ще поеме. Няма уговорка, даваща право на потребителя да претендира неустойка при неизпълнение на договора от мобилния оператор, което създават значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и правата и задълженията на потребителя, поради което и клаузата е неравноправна.

На следващо място настоящият съдебен състав намира, че процесната уговорка за неустойка при прекратяване /разваляне/ на договора, макар да е уговорена в максималния трикратен размер на месечния абонамент, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Действително, няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза обаче е да дoведе до неоснователно обогатяване на мобилния оператор спрямо потребителя, който да получи престация в пълен обем за срока на договора, без да престира насрещната услуга /противоречие и с чл. 143, ал. 2, т. 15 ЗЗП/. Освен това така уговорената клауза се явява и неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като уговорката за дължимост на всички или дори само на няколко неплатени месечни абонаментни такси до крайния срок на договора при прекратяването му по вина на потребителя обуславя необосновано висока неустойка, тъй като предварително дава възможност на ищеца да получи насрещната престация по договора. Следователно, уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване на договорите излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като създава условия за неоснователно обогатяване на мобилния оператор и по този начин нарушава принципа за справедливост – арг. от Решение № 219/09.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 203/2015 г., І т. о., Решение № 193 от 09.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2659/2014 г., І т. о. и др.