Решение № 261097 от 18.02.2021, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ … гр. София, 18.02.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7159 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 –

273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника СУ „Св. Климент Охридски“ срещу решение от 15.01.2020 г. по гр.д. №81613/2019 г. на Софийския районен съд, 166 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на Х.С.Р. на основание чл.49 вр. чл.45

ЗЗД сумата от 900,00 лв. - обезщетение за имуществени вреди, сторени разходи за заплатена семестриална такса за обучение в Университет за национално и световно стопанство, вследствие виновно противоправно поведение на служители на ответника, изразяващо се в издаване на уверение №171/17.09.2018 г., удостоверяващо, че ищцата е успешно завършила редовно обучение за висше образование на образователно-квалификационна степен „бакалавър“ по специалност английска филология, без да е издържала успешно държавния изпит, ведно със законната лихва от 31.12.2018 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на

СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, тъй като не е налице противоправно поведение от страна на негов служител. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна на Х.С.Р. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над посочената сума, поради което решението е влязло в законна сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Основен принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В чл.49 ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от негово противоправно действие при или по повод изпълнението и. За възникване на отговорност по чл.49 ЗЗД е необходимо да бъдат установени следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия, вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил някаква работа, да са причинени от противоправно действие при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника и причинителят на вредата да има вина за причиняването и.

Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на които са: деяние /действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинна връзка и вината, съединени от правна норма в едно единство. Деянието трябва да е противоправно и виновно, вината се предполага до доказване на противното, а основният елемент на непозволеното увреждане е вредата и тя се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на имуществото, телесната цялост и здраве, душевност и психическо състояние на човека. Причинната връзка е обединяващият елемент на всички останали елементи, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, като вината не се предполага, а следва да се докаже от увредения.

От събраните по делото доказателства е установено, че погрешно качената в системата СУСИ оценка на ищеца е от проведения на 09.07.2018 г. изпит. Неоснователно е обаче твърдението на въззивника, че ищецът е знаела, че именно оценката от изпита от мес.07.2018 г. е погрешно въведената. От приетото по делото заключение на СТЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че системата СУСИ винаги показва най-високата оценка от всички въведени, но не съхранява успешните логвания на потребителите, т.е. не може да бъде установен брой на посещенията на потребителя. По делото липсват каквито и да е доказателства, че ищецът е знаела, че именно оценката и от проведения през мес.07.2018 г. изпит е погрешно нанесената като „Добър 4“.

Неоснователен е и доводът на въззивника, че ищецът е разбрала, че оценката и е била сгрешена на 07.10.2018 г. По делото не се спори, че на 07.10.2018 г. ищецът е направила справка в системата „СУСИ“ и е установила, че като оценка от държавния изпит фигурира „Слаб 2“, както и че на следващия ден /08.10.2018 г./ е посетила лично отдел „Студенти“. От показанията на свид. Б.Р. се установява, че на 08.10.2018 г. служители от отдел „Студенти“ са обяснили на ищеца, че има проблем със системата и затова се е получило объркване, както и че оценката и ще бъде поправена на „Добър 4“, както и че към момента на записване в УНСС ищецът не е знаела, че не е положила успешно държавния изпит. Съдът кредитира показанията на свид. Б.Р. като задълбочени и логични, въпреки че отчита и евентуалната и заинтересованост от изхода на делото, но и неопровергани от останалите събрани по делото доказателства. Най-ранният момент, в който може да се приеме, че ищецът със сигурност е знаела, че оценката и „Слаб 2“ и че не е положила успешно държавен изпит е 24.10.2018 г., видно от представената по делото и неоспорена кореспонденция между страните по ел. поща. Абсолютно недоказани са твърденията на въззивника-ответник в първоинстанционното производство, че негови служители са се опитвали да се свържат с ищеца преди посочената от въззивния съд дата. В тази насока по делото не са ангажирани никакви доказателства.

При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав приема, че са налице предпоставките на чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 360,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.

Воден от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение №12915/15.01.2020 г., постановено по гр.д. №81613/2019 г. по описа на СРС, ГО, 166 състав, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА СУ „Св. К. О.“, адрес: гр.

София, бул. „******, да заплати на Х.С.Р., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 360,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.