Решение № 412 от 16.01.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 16.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов в. гр. дело № 618 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С

Решение № 446639 от 09.07.2018 г., постановено по гр.д. № 13079/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 66 състав, са уважени предявените от „А.Х.” АД срещу „В.2.” ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 3294,60 лева, представляваща цена на продадени стоки (28,9 тона асфалтобетон 16 биндер 50/70) по договор, обективиран в данъчна фактура № 4003837/26.07.2012 г.; 9216,24 лева, представляваща цена на продадени стоки (69,82 тона плътен асфалтобетон) по договор, обективиран в данъчна фактура № 12709/30.08.2012 г.; 23743,44 лева, представляваща цена на продадени стоки (188,44 тона асфалтобетон 11 износващ слой на покритието „А“) по договор, обективиран в данъчна фактура № 4004158/29.09.2012 г., ведно със законната лихва върху сумите от 02.03.2017 г. до окончателното им изплащане; 1450,14 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 3294,60 лева за периода 06.10.2012 г. – 01.02.2017 г.; 4056,59 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 9216,24 лева за периода 06.10.2012 г. – 01.02.2017 г. и сумата в размер на 10450,81 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 23743,44 лева за периода 06.10.2012 г. – 01.02.2017 г.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „В.2.” ЕООД, чрез адв. В.С., в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт - поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не съобразил обстоятелството, че процесната искова молба и приложените към нея доказателства не били получени от управителя на „В.2.“ ЕООД. Безспорно доказателство за това било съобщението за връчване на исковата молба и приложенията към нея, което било получено от лице, различно от управителя на дружеството. В тази връзка пред първоинстанционният съд бил разпитан управителят на „В.2.“ ЕООД, който изрично заявил, че не бил получил и никой не му бил предал искова молба или каквито и да било документи по делото, касаещи претенциите на ищеца. Предвид гореизложеното, незаконосъобразен бил изводът на първоинстанционният съд, че поради изтичане на срока за отговор по чл. 131 ГПК била преклудирана възможността за подаване на възражение против предявения иск и оспорване на представените с него доказателства. От извършените в хода на първоинстанционното производство процесуални действия било видно, че ищецът не провел пълно и главно доказване на исковите си претенции съгласно изискванията на ГПК. В подкрепа на този извод било и поведението на процесуалния представител на ищеца, който в последното заседание по делото заявил, че се отказва и от допуснатата по делото съдебно – счетоводна експертиза. Ето защо, моли обжалваното решение на СРС да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени. Претендира присъждането на направените разноски пред първоинстанционния и въззивния съд.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна „А.Х.” АД, чрез адв. Х.Д., е подала отговор на възззивната жалбата, в който поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено.

Претендира разноски за въззивното производство.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти (в този смисъл т. 4 от Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Тоест, сега действащият ГПК въвежда ранна преклузия за ответника да посочва, събира, оспорва доказателства и да противопоставя възражения, с което се цели да се съкратят сроковете за разглеждане на делата. Съгласно чл. 131 ГПК с изпращане на преписа на исковата молба и доказателствата към нея, съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен срок като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му. С получаване на изчерпателните указания, ответникът е известен за процесуалните действия, които следва да извърши. Ето защо разпоредбата на чл. 133 ГПК, изразяваща концентрационното начало в гражданския процес предвижда, че ако ответникът бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността на направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства (в този смисъл Решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр.д. № 1151/2009 г. на І г.о. на ВКС). Същевременно, следва да се посочи, че с пропускането от страна на ответника на срока по чл. 131, ал.

1 ГПК за упражняване правото да подаде писмен отговор на исковата молба не се преклудира правото му да изложи правни доводи във връзка с оспорване на активната легитимация на ищеца като носител на спорното материално право, чиято защита се претендира с предявения иск.

В разглеждания случай от доказателствата по делото – съобщение на л. 27 от дело на СРС, е видно, че първоинстанционният съд е изпратил на ответника препис от исковата молба и доказателствата към нея, като в изпратеното съобщение са били обективирани указания до ответника за възможността да подаде писмен отговор в едномесечен срок, задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му. Цитираното съобщение, ведно с препис от исковата молба и приложенията към нея, е било връчено на 18.04.2017 г. на лицето В.П.– служител на ответното дружество, което обстоятелство категорично се установява от показанията на управителя на „В.2.” ЕООД, който е бил разпитан пред първоинстанционния съд в качеството му на свидетел. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че исковата молба и приложенията към нея не били надлежно връчени, тъй като не били получени от управителя на ответното дружество. Съгласно разпоредбата на чл. 50, ал. 1 ГПК, мястото на връчване на търговец и на юридическо лице, което е вписано в съответния регистър, е последният посочен в регистъра адрес. В нормата на чл. 50, ал. 3 ГПК е предвидено, че връчването на търговци и на юридически лица (какъвто несъмнено е ответникът) става в канцелариите им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. При удостоверяване на връчването връчителят посочва имената и длъжността на получателя. В конкретния случай изискванията на цитираните разпоредби са спазени – 1/ безспорно е, че връчването е осъществено на последния посочен в Търговския регистър адрес на ответника; 2/ категорично се установява, че книжата са връчени на служител на ответното дружество; 3/ удостоверени са имената и длъжността на получателя, а именно: В.П.– инж. пътно строителство.

Ето защо, както правилно е приел и първоинстанционният съд, ответникът не е подал отговор на исковата молба в предвидения в чл. 131 ГПК срок, а и след това. При това положение следва да се приеме, че изявленията на ответника за възражение за прихващане и насрещен иск за вземане срещу ищеца са били несвоевременно релевирани, тъй като е следвало да бъдат направени най-късно в срока за отговор на исковата молба, доколкото се касае за претенция на ответника срещу ищеца за неликвидно вземане и заявяването му след срока по чл. 131 ГПК се явява преклудирано (в този смисъл е и т. 4 от Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Следва да се акцентира и на обстоятелството, че в нито един момент от първоинстанционното производство ответникът не е поискал възстановяване на пропуснатия срок за отговор на исковата молба по реда на чл. 64, ал. 2 ГПК.

В представените по делото три фактури са обективирани всички съществени елементи, пораждащи правоотношения по договори за търговска продажба – страни, предмет – асфалтобетон и уговорените продажни цени –съответно в размер на 3294,60 лева; 9216,24 лева и 23743,44 лева. По тях ищецът се е задължил възмездно да прехвърли на ответника правото на собственост върху изброените подробно в тези фактури стоки по видове и брой, при уговорените цени с ДДС. Тези първични счетоводни документи са подписани от лице, което е удостоверило, че е представител на ответното дружество. С исковата молба пред първоинстанционния съд са представени и кантарни бележки, също подписани от представител на отвеника. Макар че по делото не са събрани доказателства дали подписалото се под тези фактури и кантарни бележки лице – от името на ответното дружество, е било упълномощено да получи от името на купувача процесните стоки, настоящата съдебна инстанция приема, че следва да се приложи необоримата презумпция, уредена в правната норма на чл. 301 ТЗ. Дори и това лице да е действало без надлежно учредена представителна власт, ответникът не се е противопоставил на извършените от него правни действия при узнаването на това обстоятелство. Приложените към исковата молба писмени доказателства не са били оспорени от процесуалния представител на ответника в първото по делото открито съдебно заседание, както неправилно се поддържа във въззивната жалба. От протокола от проведеното на 06.02.2017 г. първо съдебно заседание пред СРС е видно, че процесуалният представител на ответника е оспорил единствено уведомяването за това съдебно заседание, както и надлежното връчване на исковата молба и приложените към нея документи. Следователно, дори и да се приеме, че трите двустранно подписани фактури са подписани от лице, действащо от името на „В.2.” ЕООД без представителна власт, тези правни действия са били нотифицирани (потвърдени) от ответника.

Правното действие на сключените договори попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учредените от тях договорни правоотношения са възникнали между търговци и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ТЗ – арг. чл. 318, ал. 1, във вр. с чл. 286, ал. 1 ТЗ. По тези търговски правоотношения за ищеца са породени две основни облигаторни задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки и да предаде тяхното владение на купувача, а за ответника – да заплати уговорената пазарна цена с ДДС и да получи вещите, предмет на договорите – арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 288 ТЗ.