Решение № 102 от 21.02.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. София, 21.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мая Цонева

Членове:

Даниел Луков

Николай Джурковски при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора Петя Маринова като разгледа докладваното от Мая Цонева Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002201041 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби на подсъдимите В. Т. В. чрез защитника му адв. Ц.

И. и Г. Ц. Ц. чрез защитника му адв. Х. Б. против решение № 302/02. 09. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1336/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС).

С жалбата на подс. В. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като освен това се поддържа, че приетата от въззивния съд фактология не съответства на събраните по делото доказателства. Оспорен е изводът на САС, че подсъдимият фактически е изпълнявал длъжността началник склад, като му се противопоставя естеството на задълженията му, описани в трудовия му договор. Твърди се, че В. е негоден субект на престъплението по чл. 123 от НК, тъй като не са му вменени задължения да извършва инструктаж на останалите работници. Поддържа се, че с оглед заеманата от него длъжност не е бил наясно с изискванията на Наредба № 12/2005 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товароразтоварни работи. Сочи се, че заключенията на техническите експертизи са интерпретирани превратно и че в действителност те не установяват поведението на касатора да е в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Направено е искане за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия.

В жалбата на подс. Ц. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оплакването за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила е 1 обосновано с твърдения за недопустими предположения относно знанието на подсъдимия, че пострадалият е работел в обекта; за превратна интерпретация на свидетелските показания относно това обстоятелство; за позоваване на недопустими доказателствени средства; за вътрешно противоречиви изводи на САС, доколкото е прието, че общественоопасните последици е нямало да настъпят, ако пострадалият изобщо не е бил допуснат до работа или е бил инструктиран, а в същото време подсъдимият е оправдан по обвинението, че не е сключил трудов договор с него; с игнориране на заключенията на техническите експертизи.

Поддържа се, че въззивният съд незаконосъобразно е отхвърлил доводите за съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато от първата инстанция. Настоява се, че е приложен неправилно материалният закон и е наложено явно несправедливо наказание. При условията на алтернативност са заявени искания за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане, за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или за намаляване на наказанието.

В съдебно заседание защитникът на подс. В. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и пледира за отмяна на въззивния съдебен акт.

Подс. В. В. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли да бъде оправдан.

Защитникът на подс. Ц. също поддържа касационната жалба и настоява за уважаването .

Подс. Г. Ц. моли да бъдат взети предвид доводите в жалбата му и да бъде оправдан.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и пледира решението да бъде оставено в сила, тъй като не са налице претендираните от защитата недостатъци.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 85/14. 05. 2024 год., постановена по н. о. х. д. № 1489/2022 год., Софийски градски съд е признал подс. Г. Ц. Ц. за виновен в това, че на 10. 08. 2020 год. в гр. София при условията на независимо съпричиняване с В. Т. В. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност и в нарушение на чл. 6, ал. 1 и чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 12/30. 12. 2005 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарно-разтоварни работи, както и на Заповед № БТ 3/12. 05. 2020 год. причинил смъртта на А. А. Ж. поради което и на основание чл. 123, ал. 1 вр. чл. 54 НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, като го е оправдал за това да е извършил деянието, като допуснал без трудови правоотношения А. Ж. в склада до работа, свързана с товарно-разтоварни дейности и като не е утвърдил инструкция за товарно-разтоварване на гранитогресни плочи от палета тип пирамида.

С присъдата подс. В. Т. В. е признат за виновен в това, че на 10. 08. 2020 год. в гр.

София при условията на независимо съпричиняване с Г. Ц. Ц. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност и в нарушение на чл. 7, ал. 1, т. 2, на чл. 15 т. 1-5 и на т. 13 на Приложение № 6 към чл. 12, т. 6 от 2

Наредба № 12/ 30. 12. 2005 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарно-разтоварни работи причинил смъртта на А. А. Ж. поради което и на основание чл. 123, ал. 1 вр. чл. 54 НК го е осъдил на две години лишаване от свобода.

На основание чл. 66 от НК съдът отложил изтърпяването на така наложените наказания на подсъдимите както следва: на подс. Ц. за срок от три години от влизане на присъдата в сила и на подс. В. – за срок от четири години от влизане на присъдата в сила.

Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски.

Така постановеният съдебен акт е проверен по жалби на подсъдимите и с решение № 302/02. 09. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1336/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, е потвърден.

Касационните жалби са допустими, тъй като изхождат от легитимирани страни, депозирани са в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и с тях е атакуван съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледани по същество, същите са неоснователни.

Преди всичко следва да се подчертае, че касационната инстанция не дължи отговор на доводите в жалбата на подс. В., че изводите на въззивния съд не се подкрепят от доказателствата по дело. По своята същност те представляват оплакване за необоснованост, която обаче не е изведена като самостоятелно касационно основание. Това законодателно разрешение е продиктувано от особеностите на касационното производство. По правило върховната инстанция по наказателни дела е такава единствено по правото, но не и по фактите. Ето защо тя не може да извършва проверка дали фактическите констатации на долустоящия съд се подкрепят от събраните по делото доказателства. Не би могла също така да ревизира вътрешното му убеждение и да пререши въпроса за доказаността или недоказаността на обвинението, както и този за достоверността на доказателствата и доказателствените средства като признае за истинни и правдиви такива доказателствени материали, които контролираните съдилища са приели за съмнителни или лъжливи, и обратно – да приеме, че са неубедителни и пораждащи съмнение доказателствени материали, които въззивната инстанция е оценила като достоверни. Предмет на касационния контрол е само спазването на правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на второстепенния съд. Единственото изключение от тези принципни постановки се съдържа в чл. 354, ал. 5 от НПК, но описаното по-горе процесуално развитие на делото го оставя извън тази хипотеза.

От останалите доводи на касаторите с предимство следва да бъдат разгледани тези, отнасящи се до касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото процесуалните последици от наличието му са свързани с отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане без да се обсъждат твърденията за неправилно приложение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание.

Несподелимо е възражението, че САС не е съзрял допуснато от първостепенния съд съществено нарушение на процесуалните правила, отнасящо се до подписването и обявяването на присъдата. Действително в съдебния протокол от 14. 05. 2024 год. отсъства отбелязване, че съдебният акт е подписан с особено мнение от един от съдебните заседатели, 3 но законодателят не е поставил подобно изискване нито в чл. 33 и чл. 34 от НПК, нито в чл.

310 и чл. 311 от НПК. В коментирания процесуален документ първата инстанция изрично е отбелязала, че е обявила присъдата си публично и в присъствието на всички страни, в това число и на подсъдимите и техните защитници, а в съответствие с чл. 310, ал. 3 от НПК наличието на особено мнение е отбелязано в диспозитива на присъдата. Същото е изготвено от съдебния заседател и е приобщено към физическото досие на делото. При съблюдаване на чл. 310, ал. 2, изр. 2 от НПК мотивите към присъдата са подписани от целия съдебен състав.

Обстоятелството, че особеното мнение не е инкорпорирано в електронното дело в ЕИСС в раздела за постановени съдебни актове, а само като съпровождащ документ, не дава основание за отмяна на присъдата и въззивното решение и за връщане на делото на градския съд, доколкото не представлява процесуално нарушение от категорията на абсолютните и не може да обоснове нарушение на правото на защита на подсъдимите или на процесуалните права на останалите страни. Това е така предвид отсъствието на каквито и да било доказателства, че на защитниците не е бил осигурен физически достъп до делото в деловодството на съда. Напротив, в съдебно заседание на 29. 01. 2025 год. и те, и подзащитните им са заели ясна и категорична позиция за отсъствие на процесуални пречки за даване ход на делото и не са поискали отлагането му поради това, че не са били запознати с материалите по него, включително и с особеното мнение. Ако са считали, че протоколът не отразява точно направените от тях изявления или че съдържа такива, каквито в действителност не са правили, е следвало да поискат поправката му по реда на чл. 312 от НПК. След като страните не са го сторили и след като той съдържа всички изискуеми реквизити, той представлява доказателствено средство за реда и начина, по който е протекло съдебното заседание пред въззивния съд.

Неоснователно е оплакването, отнасящо се до съдържанието на проверяваното решение. САС е извършил цялостна служебна проверка на атакуваната пред него присъда, при която е достигнал до същите фактически констатации като първостепенния съд, споделил е направената от него доказателствена оценка, излагайки в отговор на възраженията на защитата и собствени съображения относно доказателствената съвкупност и годността и достатъчността на доказателствата за механизма на деянието. Отразено е заключението му относно приложимия материален закон и съставомерността на деянието на всеки от подсъдимите и е посочено защо не се възприемат аргументите за наличие на предпоставките на чл. 15 от НК. В рамките на приетата правна квалификация на деянието са били обсъдени видът и размерът на наказанията, наложени на подсъдимите, като е посочено защо са неоснователни претенциите им за по-снизходително третиране.

Не се установява и твърдяното от подс. Ц. противоречие между осъдителната и оправдателната част на съдебните актове. Контролираната инстанция е утвърдила както извода на градския съд, че неспазването на изискването за сключване на трудов договор с пострадалия не е в причинна връзка с настъпилите общественоопасните последици, така и този, че нямаше да се стигне до злополуката, ако А. Ж. е бил инструктиран или не е бил допуснат до работа поради това, че не е бил запознат с правилата за безопасност при товарно-разтоварни дейности. Касае се за няколко отделни и независими едно от друго 4 задължения на работодателя, каквото качество с оглед установената фактология безспорно притежава подс. Ц.. Първото от тях намира своето правно основание в Кодекса на труда, а второто е най-общо регламентирано освен в този нормативен акт още и в Закона за здравословни и безопасни условия на труд, като е детайлизирано в подзаконовите актове по прилагането му – в случая в чл. 6, ал. 1 и чл. 7, ал.1, т. 2 от Наредба № 12/30. 12. 2005 год. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарноразтоварни работи. При това задължението за провеждане на инструктаж е с много пошироко приложно поле и поначало изпълнението му е адресирано не само към лицата, престиращи работната си сила въз основа на трудов договор, но и към всички, които имат някакво фактическо отношение към извършваната високорискова дейност. От своя страна непровеждането на инструктаж, независимо от причините за това, поражда друго задължение, а именно – за недопускане на незапознато с правилата за безопасност лице до дейността, представляваща източник на повишена опасност. В настоящия казус от страна на подс. Ц. не са изпълнени именно последните две нормативни изисквания.