Решение № 103 от 13.02.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 103 гр. Бургас, 13.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XLVII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ТОДОР Д. МИТЕВ при участието на секретаря ДИЛЯНА ИВ. БОДУРОВА като разгледа докладваното от ТОДОР Д. МИТЕВ Административно наказателно дело № 20242120203468 по описа за 2024 година

, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод жалба на „*" ООД, ЕИК *, чрез адв. М. Г. от АК-Бургас, против Наказателно постановление № 02-2400334/25.07.2024 г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда" - Бургас, с което за нарушение на чл. 63, ал. 2 от КТ, на основание чл. 416, ал. 5, вр. с чл. 414, ал.3 от КТ, на жалбоподателя е наложена „Имуществена санкция“ в размер на 2500 лева.

С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление, поради материална незаконосъобразност.

В открито съдебно заседание, в което приключи разглеждането на делото, жалбоподателят, редовно призован, се представлява от адв. Г., която моли за отмяна на постановлението, като представя и писмени бележки.

Административнонаказващият орган – Дирекция „Инспекция по труда” - гр. Бургас, надлежно призован, се представлява от юрисконсулт Николова, която оспорва жалбата.

Моли за потвърждаване на наказателното постановление и присъждане на разноски, като също представя писмено становище.

Съдът след като се запозна с материалите по делото и становищата на страните приема, че жалбата е подадена в рамките на срока за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН (видно от известието на л. 13, НП е връчено 05.08.2024г., а жалбата е депозирана на 16.08.2024г.).

Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:

"*" ООД, ЕИК *, е със седалище и адрес на управление *, като стопанисва обект: пицария „*", находящ се в гр. Бургас, кв. *, ул. „*" № 53.

На 19.04.2024 г. св. М. С. и св. М. А.- служители в Дирекция „Инспекция по труда“ гр.

1

Бургас, посетили горепосочения обект, като след консумация, пристъпили към проверка. В кухнята, около 13:20 часа, установили лицето Т. Н. Д., ЕГН: **********, която извършвала трудова дейност - в кухнята на заведението на работен плот взема кюфтета от тарелка, сплесква ги и ги поставя в торбички. В предоставена справка-декларация на основание чл.

402, ал. 1, т. 3, чл. 402, ал. 2 от Кодекса на труда лицето собственоръчно декларирало, че работи в "*" ООД, обект пицария „*", кв. *, от 19.04.2024 г. като "помощник-готвач", с работно време от 12:00 часа до 22:00 часа, с два почивни дни в седмицата, почивка в работния ден от 30 минути. В графата „уговорено трудово възнаграждение“ лицето собственоръчно записала- „не знам-още не сме се договорили“.

Били изискани и представени документи на 24.04.2024 г. и 15.05.2024 г. в Дирекция "Инспекция по труда" Бургас, в т.ч. трудов договор № 71/19.04.2024 г., сключен между "*" ООД и Т. Н. Д. за изпълнение на длъжността „мияч съдове (ръчно)", както и Справка за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда с изх. № 02388243030808/19.04.2024 г. в 14:17:05 часа.

След преглед на документите, актосъставителят преценил, че е допуснато нарушение на чл. 63, ал. 2 от КТ, като Т. Д. е била допусната да полага труд, преди да й бъде връчено уведомлението по чл. 63, ал. 2 от КТ и съставил АУАН № 02-2400334/15.05.2024 г., който бил връчен на представител на дружеството, като били подадени писмени възражения.

АНО възприел фактическата обстановка в акта и издал обжалваното постановление.

Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства, събрани в хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. Съдът кредитира показанията на служителите на дирекцията, извършили проверката, като същите са последователни, логични и непротиворечиви. Обратно, съдът не кредитира твърденията на св. * и св. * относно това, че Т. Д. не била започнала работа, а само за момент помагала на св. * в кухнята. Тези твърдения противоречат на всякаква житейска логика. По-конкретно, изглежда напълно нелогично в кухнята на заведението да пристигне лице, за което св. * да знае, че евентуално ще започва работа и да не съобщи за това на св. *, която също се е намирала в заведението. Още по-невероятен изглежда фактът това да не се случило повече от един час- от 12:00 часа, когато обектът започва работа, до 13:20 часа, когато Д. е установена от проверяващите.

Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:

Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН е съставен от оправомощено за това лице. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като същото е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на административния акт е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Съдът счита, че вмененото му нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава. Правилно са посочени нарушените материалноправни норми.

По същество обаче, съдът намира, че постановлението е материално незаконосъобразно.

Нормата на чл. 63, ал. 1 от КТ задължава работодателя да предостави на работника или служителя преди постъпването му на работа екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, както и копие от уведомлението по чл. 62, ал. 3, заверено от ТД на НАП. От друга страна, алинея 2 на същата норма предписва, че работодателят няма право да 2 допуска на работа работника или служителя, преди да му предостави документите по предходната алинея. Най-сетне, съгласно чл. 4, ал. 3 от Наредба № 5 на МТСП за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 4 от КТ, работодателят е длъжен да връчи на работника или служителя преди постъпването му на работа копие на хартиен носител от завереното уведомление. Разписано е в цитираната норма, че връчването се удостоверява с подписа на работника или служителя срещу името му в справката за заверените уведомления.

В този смисъл, за да бъде санкциониран работодателят за неспазване на нормата на чл. 63, ал. 2 от КТ, е необходимо наличието на сключен трудов договор, т.е. да е съществувало валидно трудово правоотношение между страните, което да е обективирано в трудов договор, който е следвало да се регистрира.

Видно от възприетата по-горе фактическа обстановка, съдът намира, че действително към момента на проверката лицето Т. Д. фактически е изпълнявала трудови функции съгласно наличния по делото трудов договор. По-същественото е обаче, че настоящият състав намира, че към момента на проверката представеният впоследствие трудов договор все още не е бил сключен. Този извод почива на декларацията на самата Д., която е записала в графата „уговорено трудово възнаграждение“-„не знам-още не сме се договорили“. В допълнение към това, в момента на проверката управителят на дружеството, чиито подпис носи трудовия договор, не е бил на място, а е дошъл впоследствие. При това положение, единственото обстоятелство, на което може да се обоснове извод, че към момента на проверката е имало сключен трудов договор, е това, че същият носи датата 19.04.2024 г. и регистриран в НАП в 14:17 часа на същата дата. Това обстоятелство обаче не е от естество да установи по категоричен начин наличието на валидно възникнало трудово правоотношение към момента на проверката, като съставът счита, че същото е валидно възникнало след нейното приключване, при което е било изпратено и уведомлението до НАП.

Съставът на нарушението, обаче, за което жалбоподателят е привлечен към административно- наказателна отговорност в настоящия случай, е разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от КТ, съдържащ забрана за работодателя да допуска до работа работника или служителя, преди да му предостави копие от уведомлението по чл. 62, ал. 3 от КТ, заверено от ТД на НАП. Санкционирането на жалбоподателя на основание чл.63, ал.2 от КТ за това, че е допуснал до работа лице, без да му е предоставил копие от уведомлението по чл. 62, ал.

3, обаче, както вече бе посочено, предполага да е налице подписан трудов договор между работодателя и работника, както и да е изпратено уведомление до ТД на НАП.

Както бе изложено, съдът намира, че такъв трудов договор не е бил сключен между страните към момента на проверката, а още по-малко е направено и съответното уведомление. Същото е задължение на работодателя, произтичащо от сключения трудов договор. Но щом липсва такъв договор, то и такова уведомление не може да бъде направено.

Аргумент в посока на извода, че разпоредбата на чл.63, ал.2 вр. ал.1 от КТ може да послужи като основание за ангажиране отговорността на работодателя само при наличен и съществуващ трудов договор, се съдържа в самата нея- в ал.1 е посочено, че на работника се предоставя екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни. Ето защо, в хипотезата на прикрито чрез граждански или друг вид договор трудово правоотношение, или при липса изобщо на някакъв сключен договор, настоящият състав на съда намира, че работодателят е следвало да понесе отговорност по смисъла на чл.62, ал.1 от КТ във връзка с чл.1, ал.2 от КТ-за това, че не е сключил с работника трудов договор в писмена форма.

Отговорността на жалбоподателя по тези текстове обаче не е била ангажирана, вместо това е била ангажирана тази по чл.63, ал.2 от КТ. Отговорността по чл.63, ал.2 от КТ изисква друга фактическа обстановка, а именно –наличие на сключен и подписан трудов договор, който единствено не е бил предоставен на работника преди започване на фактическото изпълнение 3 на трудовите функции. При липса на такива фактически данни, а напротив- при безспорна установеност на липса на сключен трудов договор към момента на проверката, незаконосъобразно е наложено административно наказание за нарушение по чл.

63, ал. 2 от КТ. Въпреки разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от КТ трудовото правоотношение не може да се фингира, а негов източник са юридически факти, лимитативно посочени в КТ.

Трудовият договор е такъв юридически факт. Този договор е формален (чл. 62, ал. 1 от КТ) и е юридически факт, с чието настъпване възниква не само трудовото правоотношение, но и задължението по чл. 63, ал. 1 от КТ, респ. забраната по чл. 63, ал. 2 от КТ. Доколкото не е осъществен юридическият факт, пораждащ задължението по чл. 63, ал. 1 от КТ и забраната по чл. 63, ал. 2 от КТ, то неправилно нарушаването на забраната е възприето от органите на административнонаказателното производство като източник на отговорността на жалбоподателя.

В този смисъл е и Решение № 314 от 08.07.2015 г. по КНАХД № 322/2015 г. на Административен съд-Плевен.

С оглед всичко казано по-горе съдът намира, че в случая неправилно АНО е приел, че има извършено административно нарушение по посочената разпоредба. Същевременно, съдът не би могъл да измени наказателното постановление, тъй като би се достигнало до съществено изменение на фактите.

С оглед изложеното, обжалваното постановление следва да се отмени като материално незаконосъобразно.

Съгласно разпоредбата на чл. 63д от ЗАНН, в съдебните производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От изложеното следва, че в полза на жалбоподателя действително следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 144 АПК субсидиарно се прилагат правилата на ГПК. В случая е представен договор за правна защита (л. 79), в които е отразено, че е заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. По делото е направено възражение за прекомерност, а съгласно ЗАНН, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. В случая обаче претендираното възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото, като се вземе предвид, че процесаулният представител е изготвил жалбата, а също така са проведени и три открити съдебни заседание, в които се е явявал. Поради това и претендираното възнаграждение следва да се присъди изцяло.

Разпечатката съдържа 39 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e74375f4-99b8-4133-9ed2-aa70d1f534f8