Решение № 79 от 17.01.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 79 гр. Пловдив, 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно гражданско дело № 20235300502517 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Изи Асет мениджмънт“АД против решение № 260116/14.07.2023г. по гр.д.№ 13802/2020г. на ПдРС, ХVІ гр.с., с което жалбоподателят е осъден да заплати на въззиваемата М. Д. Д. сумата от 160,45 лева- неоснователно платена възнаградителна лихва по договор за паричен заем № 2645830/22.09.2016г., както и сумата от 1112,40 лева- неоснователно платена неустойка по същия договор за паричен заем. Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че не е било изтълкувано правилно съдържанието на сключено между страните споразумение от 18.6.2020г., като съдът не е отчел клаузата по чл.3, съгласно която срещу поето от въззиваемата задължение да не заявява по- нататъшни претенции спрямо жалбоподателя по сключени между тях договори за потребителски кредит дружеството кредитодател се е задължило да й заплати сумата от 3000 лева. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете.

От въззиваемата М. Д. Д. е подаден отговор на въззивната жалба, с който се поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поддържат се изводите на първоинстанционния съд, като допълнително се сочи и това, че няма доказателства въпросната сума от 3000 лева да е платена на въззиваемата.

ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

По гр.д.№ 13802/2020г. на ПдРС, ХVІ гр.с. са предявени искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № 2645830/ 22.09.2016г., като той бил недействителен на няколко основания. Първо клаузата за възнаградителната лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в договора не бил посочен 1 размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Отделно от това, неустойката била нищожна и като прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави.

Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал.

4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба.

С подадения от „Изи Асет мениджмънт“АД отговор на исковата молба исковете са оспорени като неоснователени дори и само поради това, че не е представен договора между страните. Неоснователни били и твърденията на ищеца за нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран и непроменлив за целия срок на договора, поради което в случая нямало задължение да се съдържа информация как е формиран, тъй като размерът бил ясен за страните. Относно ГПР- той също бил конкретно посочен (47, 90 %) и не подлежал на промяна, като била записана и общата сума за плащане по договора- 1192, 30 лева. Нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора какви вреди от неизпълнението би покрила неустойката. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при неизпълнение. Неустойката била предвидена при неизпълнение и поради това не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните вреди при неизпълнение. Неправилно била изтълкувана и разпоредбата на чл.

33 от ЗПК, която касаела не непредоставянето на обезпечение, а забава в плащанията по вноските.

С молба от 23.02.2021г. от жалбоподателя по първоинстанционното дело е представен сключения с въззиваемата договор за паричен заем № 2645830/22.09.2016г.. С предходна молба от 12.02.2021г. е заявено искане за спиране на производството по делото до приключване на това по гр.д.№ 7905/2020г. на ПдРС, имащо за предмет предявен от М.

Д. иск за унищожаване на сключено между страните споразумение. С молба от 26.02.2021г. от въззиваемата е заявено становище за основателност на искането за спиране на производството по делото. Спирането е постановено с протоколно определение от 16.03.2021г.. С решение № 262632/13.12.2021г. искът по чл.33 от ЗЗД е отхвърлен като неоснователен. Това решение е потвърдено с решение № 751/03.06.2022г. по в. гр.д.№ 809/2022г. на ПОС, влязло в сила на 14.03.2023г.. С определение в з.з. на 04.05.2023г. производството по гр.д.№ 13802/2020г. на ПдРС, ХVІ гр.с. е възобновено.

С молба от 13.04.2023г. от М. Д. е представено заверено копие от самото споразумение от 18.06.2020г.. С тази молба клаузата по чл.5 от споразумението, съгласно която тя се е съгласила, че няма да има каквито и да било претенции по отношение на който и да било договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет мениджмънт“АД, включително и относно тяхната действителност и тази на отделните разпоредби, размера и основанието на платените суми, е оспорена като нищожна, защото представлява предварителен отказ от потребителска защита.

В чл.4, ал.2 от договор за паричен заем № 2645830/22.09.2016г. е предвидено заплащане на неустойка от заемополучателя в размер от 1112,40 лева в случай, че в срок от три дни от сключване на договора той не представи обезпечение чрез поръчителството на две лица или банкова гаранция в размер на посочената в чл.2, т.7 общо дължима сума от 2

1192,30 лева. Обезпечението е предназначено да създаде гаранции, че кредиторът ще има възможност да събере вземането си в случай на неизпълнение от страна на длъжника. То не следва да поражда нови парични вземания в негова полза. Поръчителството би следвало да бъде подсигурено преди подписване на договора, защото в противен случай кредитополучателят би рискувал да задлъжнее и за сума, приблизително равна на отпуснатия му заем. Същият риск съществува и в случай, че поръчителството не бъде дадено едновременно с подписване на договора за кредит, защото обещанието за поръчителство не обвързва юридически, лицето което го е дало. От друга страна, макар да не е налице законова пречка да се поръчителства по вече поето задължение, обстоятелството, че предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за предоставяне на заема, дава основание да се счита, че заемодателят няма интерес от обезпечението, а от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита печалбаскрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а не в лихви.

Основните две функции на неустойката са обезпечителната и обезщетителната функции. Уговарянето на неустойка при непредставяне на обезпечение не може да има обезпечителна функция, тъй като неустойката не може да стимулира осигуряването от заемополучателя на поръчители, с каквито той не разполага при подписване на договора, а и тъй като заемодателят в достатъчна степен би могъл да гарантира интересите си, като не отпусне искания заем, без да му е предоставено обезпечение. В конкретния случай, ако заемодателят действително е държал да получи обезпечение, то клаузите по ал.1 и ал.2 на чл.4 от договора не спомагат за това, като създават една нелогична алтернатива- или заемодателят ще получи исканото обезпечение или ако не го получи за него ще възникне едно допълнително, необезпечено парично вземане. Лишавайки се сам от обезпечение, предоставяйки заема, без да му е предоставено такова, той няма основание да търси обезщетение за евентуалните вреди от невъзможността да събере принудително вземанията си. Задължение по чл.4, ал.2 от договора напълно условно е наименовано „неустойка“ и както беше посочено по- горе, действителното му предназначение е да бъде набавена допълнителна печалба за заемодателя, значително надхвърляща тази от посочените в чл.2, т.6 от договора възнаградителни лихви. Следователно най- малко информацията относно общата дължима сума от кредитополучателя и ГПР е напълно некоректна, което дава достатъчно основание да се приеме, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

Влязлото в сила решение по гр.д.№ 7905/2020г. има сила на присъдено нещо по въпроса относно това, дали споразумението от 18.06.2020г. е сключено поради крайна нужда и при явно неизгодни условия, като е даден отрицателен отговор на този въпрос.

Следователно в настоящето производство съдът разполага с пълна свобода на преценка относно наличието на нищожни клаузи в споразумението на някое от основанията по чл.26 от ЗЗД.С това споразумение страните са постигнали съгласие относно това, че по сключен между тях договор за паричен заем № 3540989/30.05.2019г. заемателката не е изпълнила задължението си за предоставяне на обезпечение и не е изпълнявала задълженията си за заплащане на месечните погасителни вноски. В чл.1 е записано, че заемодателят опрощава всички нейни задължения по въпросния договор за паричен заем и същите се считат за изцяло погасени. С клаузата по чл.3 от споразумението заемодателят се е задължил да възстанови на заемателката сумата от 3000 лева, „представляваща надплатени суми“ по седем изрично посочените договора за парични заеми между страните, между които и договор за паричен заем № 2645830/22.09.2016г.. Съгласно чл.4 от споразумението „в замяна на така направеното опрощение и възстановяване на суми“, заемателката се е задължила да направи отказ от исковете, по всички водени от нея съдебни дела против „Изи Асет мениджмънт“АД, а по силата на чл.5 тя е заявила, че няма каквито и да било претенции по сключените между нея и дружеството- заемодател договори за потребителски кредит, включително относно тяхната действителност.

По съществото си подписаното между страните споразумение представлява договор за спогодба. Съгласно чл.365 от ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват един 3 съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.

Съгласно чл.366 от ЗЗД, спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност. В мотивите към цитираното в горепосочената молба от въззиваемата, с която е представено споразумението, Решение № 141/27.02.2020г. по т.д.№ 245/2018г. на ВКС, І т.о. е записано следното: „С Решение № 205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, I т.о., е прието, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл.366 от ЗЗД. …… Потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора. По тези съображения договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим“. В същия смисъл е и Решение № 146/01.11.2017г. по т.д.№ 2615/2016г. на ВКС, І т.о., в което се приема, че „когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл.366 ЗЗД“. В случая обаче сключеното между страните споразумение няма за цел да валидира недействителността на сключени между тях договори или отделни техни клаузи или да определи нови условия за изпълнението им. Споразумението се основава именно на разбирането, че в договорите между страните са налице недействителни клаузи и/или че самите договори са недействителни, при което се дължи връщане на чистата стойност по тях. Именно поради това жалбоподателят е опростил изцяло задълженията на въззиваемата по договор за паричен заем № 3540989/30.05.2019г., включително и задължението за връщане на предоставената в заем сума, и се е задължил да заплати на въззиваемата сумата от 3000 лева, представляваща „надплатени суми“. Тези надплатени суми не може да са други, освен такива, платени по недействителни клаузи по посочените договори. Следователно споразумението няма за цел да се търси по- нататъшно изпълнение по недействителни договори между страните, а да бъдат прекратени съществуващите спорове между тях по изпълнението на тези договори, чрез взаимни отстъпки. Ето защо, настоящият състав на ПОС намира, че не е налице предварителен отказ от потребителска защита от страна на въззиваемата с поетите от нея задължения по чл.4 и чл.5 от споразумението. Следователно, след като отношенията между страните по повод на сключения между тях договор за паричен заем № 2645830/22.09.2016г. са окончателно уредени със споразумението от 18.06.2020г., претенцията й за връщане на платените по този договор възнаградителна лихва и неустойка се явява неоснователна, поради което обжалваното решение ще следва да бъде отменено.