Решение № 2384 от 12.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2384 гр. Варна, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Добрина Петрова при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело № 20263110100992 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по предявени от Е. Т. Т. срещу „****“ ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за кредит № L365965. от 21.09.2024г. поради противоречие със закона.

Ищецът твърди, че на 21.09.2024г. е сключен Договор за кредит № L365965. По силата на Договора „****“ ЕООД е предоставил на Е. Т. Т. сумата от 1 300,00 лв.

Параметрите на сключеният договор са следните: Главницата по кредита е в размер на 1 300,00 лв., срокът на кредита е 18 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 2,52%, общата сума на лихвите за периода е 25,40 лв. В договора е предвидена и „Такса разглеждане“ в размер на 306,43 лв., при годишен процент на разходите (ГПР) - 35,66% и обща сума за връщане от кредитополучателя е в размер на 1 631,83 лева. C процесният договор, ищцата е следвало да заплати „Такса разглеждане“ в размер на 306,43 лв., като същата се включва и Погасителния план към Договора и се изплаща на месечни вноски, заедно вноските по кредита. Освен това таксата се дължи дори и при предсрочно погасяване на Кредита от потребителя и то в пълен размер, така и ако Договорът бъде прекратен предсрочно, без значение причината за неговото прекратяване.

Твърди, че клаузата за дължимост на определена сума за такса е уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита. Тази такса представлява скрита възнаградителна лихва и то в значителен размер, като няма валидно основание за плащането й. Така уговорена такса несъмнено представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. От друга страна таксата е включена към стойността на кредита. Следователно, таксата ангажимент веднъж се явява разход по кредита, а втори път този разход се включва към стойността на самият кредит.

Обстоятелството е видно от погасителният план, според който по безспорен начин се 1 установява, че таксата е включена към стойността на самия кредит.

Твърди се, че в нарушение на императивните правни норми Годишният процент на разходите (ГПР) е посочен единствено като процент, а именно 35.66 %. В него не е включена таксата за разглеждане на кредита.

Ищецът счита, че съобразно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. По тези съображения моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „****“ ЕООД е депозирало писмен отговор, в който навежда доводи за неоснователност на предявените искове. Потвърждава наличието на облигационно отношение между страните по посочения в исковата молба договор за потребителски кредит. Ответникът счита, че предявените искове са изцяло неоснователни. Посочва, че договорът е подписан от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ. Ищецът е кандидатствал за отпускане на потребителски кредит чрез заявка онлайн, като е предоставил лични данни, посочил е желания размер на кредита, срока на кредита, наименованието на кредитния продукт и условията при които иска да ползва кредита. Заявката е направена от разстояние и заради това клиентът им е потвърдил електронно и се е съгласил с Декларация за обработка на личните данни, получил е и се е запознал с преддоговорната информация по чл.8 от ЗПФУР, запознал се е и е приел Рамково споразумение за предоставяне на парични потребителски кредити чрез мобилното им приложение. Твърди се, че договорът е сключен при спазване условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, сключен със средствата за комуникация от разстояние, по електронен път. Счита твърденията за недействителност на договора за изцяло неправилни и необосновани. Посочва, че таксата за разглеждане на кредит се дължи на осн.чл.10а, ал.1 от ЗПК, като не е такса по усвояване. Сочи, че таксата е посочена в Договора за кредит и в погасителен план по него и размерът й е явен за клиента.

Ответникът счита, че дори и таксата за разглеждане да е нищожна, това не води до нищожност на Договора за кредит. Аргумент за това е, че в изричното посочване на хипотезите по чл. 22 ЗПК разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК не е включена. Следователно, законодателят е решил, че ако размерът на ГПР е до 5 пъти размера на законната лихва, то дори и в договора за кредит да се съдържа такса за разглеждане, това не води до недействителност на договора.

Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и моли за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна и прави следните правни изводи:

Между страните е обявен за безспорен, а от представените по делото доказателства се установява факта, че същите са валидно обвързани Договор за кредит № L365965 от 21.09.2024г.

Няма спор, че като вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга процесния договор за кредит попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143- чл.

146 ЗЗП, както и че ищеца, като кредитополучател има качеството на "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и 2 правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи и служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ. нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл решение № 384 от 02.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК).

В Договор за кредит № L365965 от 21.09.2024г. е посочено, че таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план, Приложение към индивидуалния договор за кредит. Видно от приетия по делото Погасителен план към договора /л. 5/, се установява, че таксата е в общ размер на 306,43 лева, като се заплаща от заемателя разсрочено, като се добавя в размера на всяка от погасителните вноски. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

В настоящия случай, таксата за разглеждане представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение. Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение.

Процесният договор е недействителен на основание по чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на § 1, т. 2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в § 1, т. 1 ДР ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) (чл. 19, ал. 1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. В договор за потребителски кредит кредит № L365965 от 21.09.2024г. е посочен размер на ГПР от 36,55 %, но не са необходими специални знания, за да се установи, че в същия не е включена дължимата от потребителя такса за разглеждане в размер на 306,43 лева. Разглеждането на кредита от кредитната институция е присъщо на дейността по кредитирането, извършвана от търговци, които предоставят заеми по занятие, и би следвало да е безплатно за потребителя. В този смисъл уговорката противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, забраняващ на кредитната институция да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тази такса е пряко свързана с договора за кредит, тъй като касае оценката на риска за кредитора и свързаната с нея преценка за кредитоспособността на потребителя. Тя е била известна на кредитора към момента на сключване на договора за кредит, най-малкото защото е уговорена в договора.

Следователно таксата представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения в договора за кредит ГПР.

Поради изложеното съдът намира, че е налице нарушение на императивната норма на 3 чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Искът се явява основателен и следва да бъде уважен.

Разноски: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът **** АД дължи на ищеца сторените разноски за държавна такса в размер на 436,46 евро и разноски за процесуално представителство.

От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, за сумата от 450 лева или 230,08 евро по иска по чл.26 от ЗЗД.

Съобразно посоченото с Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид обвързващия му националните съдилища характер, предвиденото с Наредба № 1/2004 г., не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията от съда при своевременно релевирано възражение за прекомерност по чл.

78, ал. 5 ГПК, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото /така Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I ТО/.

Настоящият състав намира, че липсва фактическа и правна сложност на делото, което ведно с ограничените процесуални действия представлява предпоставка за намаляване размера на адв. възнаграждение при приложение на цитираното по-горе решение на СЕС. С оглед наличието на многобройна и константна съдебна практика по сходни дела, предвид и служебното задължение на съда да следи за наличие на неравноправни клаузи, прави процесуалната защита стандартна и лишена от правна сложност и продължителни процесуални действия.