Решение № 2486 от 15.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2486 гр. София, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100514274 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение № 20956 от 18.11.2025 г. (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 20960/18.11.2025 г.), постановено по гр. дело № 26089/2025 г. по описа на СРС, 144 състав, с което са отхвърлени предявените срещу ЗАД „Армеец“ АД положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 411 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД за сумата от 3449,13 лв., представляваща неплатена разлика за обезщетение по щета с № 0000-1261-19-254045 по полица за застраховка „Каско“ на МПС с № 9001910082181 по повод случило се на 08.12.2019 г. в гр. София ПТП между лек автомобил „БМВ“, модел „X 5“, с peг. № **** със застраховка ГО при ответника и лек автомобил „БМВ“, модел „520 Д“, с peг. № ****, застрахован при ищеца, ведно със законната лихва за забава от 12.02.2025 г. до окончателното плащане, както и за сумата от 1609,12 лв., обезщетение за забава за периода от 04.01.2021 г. до 02.01.2025 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 6517/ 05.03.2025 г. по ч.гр.дело № 8593/2025 г. по описа на СРС, 144 състав.

В жалбата на ищеца са развити оплаквания за неправилност на обжалваното 1 решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и превратно тълкуване на събраните доказателства, с доводи, че погасителната давност за претендираното регресно вземане е петгодишна и тече от плащането на застрахователното обезщетение, когато вземането възниква съобразно разпоредбата на чл. 411, ал. 1 КЗ, а не от датата на ПТП, поради което същата не е изтекла към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (12.02.2025 г.), доколкото плащането е извършено на 14.05.2020 г. Въззивникът счита, че се дължи обезщетяване на реално заплатения разход за ремонтиране на автомобила в официалния сервиз на марката според условията на сключения договор за застраховка „Каско“, като платената сума не следва да се намалява съобразно предполагаеми средни пазарни цени. Намира, че първоинстанционният съд не е съобразил извършеното частично плащане от ответника, с което последният е признал дълга и давността е била прекъсната. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове в цялост.

Въззиваемият ЗАД „Армеец“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно поради следните съображения:

С плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност. За възникване на регресното вземане е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено 2 застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди.

Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК ищецът следва да установи горепосочените обстоятелства, а в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане.

С оглед твърденията на страните по делото не се спори, че на 08.12.2019 г. в гр.

София е настъпило ПТП между МПС марка „БМВ 520 Д“ с рег. № ****, застрахован при ищеца по застраховка „Каско на МПС”, и МПС марка „БМВ Х 5“ с рег. № ****, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност”, представляващо покрит риск по застрахователните правоотношения, в резултат на виновно и противоправно поведение на застрахования при ответника водач на МПС, който на червен светофар на бул. „Андрей Сахаров“ № 48 при спрели автомобили е предприел маневра на заден ход и е реализирал удар със спрелия зад него лек автомобил „БМВ 520 Д“. Описаните обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства (констативен протокол за ПТП, уведомление за настъпване на застрахователно събитие, опис-заключение на щета) и заключението на допуснатата САТЕ, като вещото лице прави извод за идентичен на описания в исковата молба механизъм на ПТП и изяснява, че причинените и обезщетени от ищеца вреди на застрахования при него автомобил се намират в пряка причинно-следствена връзка с произшествието. С оглед на изложеното, между страните не се спори, че ответникът носи отговорност за обезщетяване на причинените вреди, респ. за възстановяване на платеното от застрахователя по имуществена застраховка на пострадалия обезщетение, като единственото спорно по делото обстоятелство касае размера на действителната вреда към деня на настъпване на събитието, респ. дали регресното вземане е погасено по давност.

В изпълнение на договорното си задължение по сключената застраховка „Каско на МПС“ ищецът ЗК „Лев Инс“ АД е заплатил застрахователно обезщетение в размер на 8127,01 лв. (с платежно нареждане от 14.05.2020 г. – л. 11 от делото на СРС, гръб) , а ответникът е погасил част от регресния дълг в размер на 4692,88 лв. Съгласно заключението на приетата по делото САТЕ, неоспорено от страните, към момента на настъпване на процесното ПТП за отстраняването на причинените вреди на база средни пазарни цени са били необходими 5725,06 лв. Съдът кредитира изцяло заключението на САТЕ, което установява пазарната стойност на ремонта на щетите в причинна връзка с настъпилото ПТП в посочения размер в съответствие с изискването на чл. 386, ал. 2 КЗ. Посоченият в отговора на задачата по-висок размер от 8178,91 лв. представлява стойността, необходима за възстановяване на автомобила по пазарни 3 цени в официалния сервиз на марката, но увреденият автомобил в случая е бил в експлоатация 6 години и 5 дни към датата на ПТП, т.е. същият не е бил в гаранционен срок, което изключва необходимостта да бъде задължително отремонтиран в официален сервиз. Неотносим е и посоченият от вещото лице по-нисък размер от 4008,70 лв., който отчита цените само на алтернативни резервни части и труд, без отчитане цените на труд на официалния представител. Настоящият съдебен състав намира, че стойността на действително претърпените вреди по смисъла на чл. 386, ал.

2 КЗ се определя по средни пазарни цени, като следва да се отчетат както цените на официалния доставчик, така и цените на алтернативни доставчици с оглед постигането на оптимално осреднен вариант на стойността на частите и труда, предлагани на пазара. Доводите на въззивника, че отговорността на ответника е за действително платените разходи за възстановяване на автомобила са несъстоятелни, тъй като обезщетението не следва да надвишава възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 400, ал. 2 КЗ). В този смисъл дължимата от ответника възстановителна стойност на вредата се изчислява по средни пазарни цени, по които увреденият автомобил би могъл да бъде отремонтиран, като платеното в повече от ищеца остава в негова тежест съобразно специалните уговорки на сключения със собственика на застрахованото имущество договор.

Следователно, дължимото в случая застрахователно обезщетение по средни пазарни цени и предвид експлоатационния срок на увредения автомобил се равнява на сумата от 5725,06 лв., към която следва да се прибавят 15 лв. обичайни разноски за определяне на застрахователното обезщетение (съобразно заключението на вещото лице), които по необходимост съпътстват процедурата по определяне на размера на дължимото от застрахователя по имуществена застраховка обезщетение, свързани с оглед на увредената вещ, описване на щетите, преценка на причинната им връзка със застрахователното събитие и тяхната оценка. Ето защо, общият размер на оцененото по средни пазарни цени обезщетение възлиза на 5740,06 лв. (по-малко от платеното от ищеца обезщетение от 8142,01 лв. с включени ликвидационни разноски), като след приспадане на извънсъдебно погасената от ответника (чрез прихващане) сума от 4692,88 лв. остава непогасен остатък от 1047,18 лв., за която сума искът по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 411, ал. 1 КЗ се явява основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 3449,13 лв. следва да се отхвърли.

Предвид частичната основателност на претенцията следва да бъде разгледано заявеното от ответника при условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна давност за вземането. Въззивният съд не споделя доводите на първата инстанция за тригодишен давностен срок, който тече от датата на ПТП, като в случая разпоредбата на чл. 378, ал. 1 КЗ е неприложима, тъй като претенцията не касае 4 вземане на облигационно основание по застрахователен договор, а регрес, произтичащ от деликтната отговорност на виновния водач на МПС. Регресното вземане на застрахователя по имуществена застраховка срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ се погасява с общата петгодишна давност (при липса на специална законодателна уредба, предвиждаща различен срок), която започва да тече от датата на възникване на вземането, от когато същото е изискуемо предвид липсата на уговорен падеж – арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД (в този смисъл е и трайната съдебна практика – ППВС № 7/77 г., Решение № 50040/17.05.2023 г. по т.д. № 2744/2021 г. по описа на ВКС, I т.о. и др.).

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 1 КЗ, регресното вземане възниква с плащането на застрахователно обезщетение на увреденото лице, от когато платилият застраховател встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. По делото не се спори, а и от представеното платежно нареждане се установява, че ищецът е изплатил застрахователно обезщетение по процесната щета на 14.05.2020 г., от когато е започнал да тече петгодишният давностен срок за възстановяване на вземането от ответника. Същият е бил прекъснат с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 12.02.2025 г., от която дата установителният иск се счита предявен – арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД, вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК. Следователно, петгодишният срок за регресното вземане на ищеца не е изтекъл и исковата претенция не се явява погасена по давност.