Определение № 5218 от 13.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5218 гр. София, 13.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002100284 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. П. срещу решение № 76 от 06.06.2024 г. по в.гр.д.№ 71 от 2024 г. на Кърджалийския окръжен съд, II състав, с което е потвърдено решение № 295 от 23.11.2023 г. по гр.д.№ 214 от 2023 г. на Районен съд- Момчилград за отхвърляне на предявения от А. И. П. срещу Х. Х. Й. иск по чл.34, ал.1 ЗС за делба на поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-275 от 03.05.2019 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], местност „С. К.“, с площ 3 000 кв.м., трайно предназначение на територията- земеделска, начин на трайно ползване- нива, при посочени съседи.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Допустими ли са пред въззивната инстанция доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения ?

2. Длъжен ли е въззивният съд да изгради и да изложи собствени фактически 1 изводи по съществото на спора ?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него, и то в съвкупност, в тяхната взаимна връзка и зависимост, както и да изгради свои изводи за достоверността на свидетелските показания въз основа на останалия събран по делото доказателствен материал ?

4. Владелец ли е, и то добросъвестен, лице, закупило идеални части от недвижим имот от несобственик, ако владението му не е явно и „владелецът“ не може да бъде установен, поради което се е наложило действителният собственик на имота да сигнализира органите на прокуратурата за неговото издирване и за установяване на обстоятелството кое е лицето, което е оградило недвижимия имот на действителния собственик ?

5. Сключването на договор за покупко-продажба на недвижим имот под формата на нотариален акт, в който не е уговорено кога ще бъде предадено владението върху имота, води ли до извод, че владението е предадено в деня на изповядване на нотариалната сделка, или предаването на владението следва да бъде установено по несъмнен начин ?

6. Подаването на уведомление за инвестиционно предложение за промяна на предназначението на земеделска земя до кмета на общината от несобственик представлява ли действие по упражняване на фактическа власт и намерение за своене на имота по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС ?

7. Стартирането на административна процедура по промяна на предназначението на недвижим имот и/или изготвянето на инвестиционен проект представляват ли действия по упражняване на фактическа власт и намерение за своене на недвижим имот по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС ?

8. При липсата на несъмнени данни за началото на установяване на фактическа власт върху недвижим имот /нива/, от кога започва да тече давностният срок за придобиване на имота по реда на чл.79, ал.2 ЗС ?

9. Необходимо ли е при преценка за наличието на фактическия състав на придобивна давност да се изследва както непрекъснатост и необезпокояваност на владението, така и неговата явност, т.е. дали извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерение за своене по начин, то да стане достояние на трети лица ?

10. При наличие на спор съдът задължен ли е да изследва въпроса чрез какви действия е упражнявана фактическа власт и да формира изводи дали 2 извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерение за своене по такъв начин, че то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и конкретните твърдения за действията, чрез които е осъществявана фактическата власт ?

По първите четири въпроса се цитират решения на ВКС, на които обжалваното решение противоречи. По останалите въпроси се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 17.10.2024 г. ответникът по жалбата Х. Х. Й., я оспорва.

Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за делба, въззивният съд е приел, че по делото не е било спорно и от представените нотариални актове се установява, че праводателят на ответника Х. Й.- С. Ш. не е бил собственик на целия процесен имот, а само на 1/3 ид.ч. от него /останалите 2/3 ид.ч. от имота са били собственост на праводателя на ищеца А. Е., който ги е прехвърлил на ищеца А. П. с нотариален акт № 9 от 15.11.2022 г./. Въпреки това обаче С. Ш. се е легитимирал с нотариален акт за собственост на целия поземлен имот /нотариален акт № 7 от 27.11.2013 г. / и го е продал на ответника Х. Й. с нотариален акт № 142 от 02.11.2015 г. От този момент ответникът е установил фактическа власт върху целия имот с намерение за своене: оградил е имота и го е заравнил, с което е установил точните му граници; предприел е действия за промяна на предназначението на имота; за изработване на ПУП-ПЗ; за отреждането на имота за жилищна зона с ниско етажно застрояване и изграждане на двуетажна жилищна сграда. Това се установявало както от показанията на разпитаните по делото свидетели, така и от представените писмени доказателства: скица, уведомление за инвестиционно предложение, 3 инвестиционен проект, искания на Й. до кмета на общината за промяна на предназначението на имота от земеделски за жилищно строителство и за изработване на ПУП- ПЗ. Всички горепосочени действия недвусмислено показвали намерението на ответника да свои целия имот. Същевременно по делото не били налице данни установеното пред 2015 г. владение на ответника да е било смущавано или прекъсвано. Изрично съдът е посочил, че образуваната по жалба на А. С. Е. /праводател на ищеца А. П./ прокурорска преписка не би могла да прекъсне владението на ответника, тъй като не представлява действие по смисъла на чл.116 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС. Според съда, недоказано останало и твърдението на ищеца, че след като узнал за неоснователните претенции на трети лица върху имота праводателят му А. Е. незабавно премахвал част от оградата и възстановил фактическата си власт върху имота. Такива данни по делото не били установени, а и праводателят на ищеца не е бил разпитан като свидетел по делото. Не били ангажирани и други доказателства в подкрепа на това твърдение. Впрочем А. Е. не бил подал и възражение против процедурата за промяна на предназначението на имота, което, според съда, неминуемо би осуетило тази процедура и несъмнено би представлявало действие, което смущава владението на ответника.

За недоказани са приети и твърденията на ищеца, че в периода 2017 г.- 2022 г. безпрепятствено били провеждани огледи в имота, а в деня на сключване на сделката между ищеца и праводателя му А. Е. за 2/3 ид.ч. от имота /15.11.2022 г./ Е. предал на място на ищеца владението върху тези 2/3 ид.ч. По делото не са били разпитани свидетели, които да установят, че А. Е. е преговарял за продажба на имота, че го е предлагал за продажба на агенция за недвижими имоти или в интернет сайтове. Твърдението за предаване на владението на 15.11.2022 г. също било недоказано, а и към тази дата Х. Й. вече е бил придобил собствеността върху целия имот по давност.

За неоснователни са приети и доводите на ищеца, че показанията на разпитаните по делото свидетели не установяват владението на ответника поради противоречия и заинтересованост. Според съда, показанията на двамата разпитани по делото свидетели са логични, непротиворечиви и се подкрепяли от представените по делото писмени доказателства. Разбира се, свидетелят А. Й. бил брат на ответника, но неговите показания са кредитирани, тъй като се подкрепяли както от показанията на другия разпитан 4 свидетел Н. С., така и от писмените доказателства.

Според съда, владението на ответника върху процесния имот е добросъвестно, защото той е закупил имота от лице, което се е легитимирало с документ за собственост на целия имот, без Й. да знае, че това лице не е собственик на 2/3 ид.ч. от имота. Нямало доказателства към момента на сключване на сделката ответникът да е знаел, че неговият праводател не е собственик на целия имот, а само на 1/3 ид.ч. от него. Тъй като владението е продължило повече от 5 години, ответникът е станал собственик на имота на основание чл.79, ал.2 ЗС на 02.11.2020 г. Затова предявеният иск за делба е приет за неоснователен и първоинстанционното решение е потвърдено.

При тези мотиви на съда във въззивното решение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на това решение, поради следното:

По първия поставен от касатора правен въпрос /Допустими ли са пред въззивната инстанция доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения ?/ не е налице противоречие между прието в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, в съответствие със закона и практиката на ВКС в него е прието, че пред въззивния съд са допустими нови доказателства само в хипотезите на чл.266, ал.2 или ал.3 ГПК. Отказът на въззивния съд да допусне поисканите от въззивника /касатор в настоящото производство/ свидетели, които са му били отказани от първоинстанционния съд, е в съответствие със закона /чл.266, ал.3 ГПК/ и с практиката на ВКС: защото първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, отказвайки да допусне свидетели, които са били поискани от ищеца едва след изслушването на доклада по чл.140 ГПК и след приключване на първото съдебно заседание по делото, тоест по искане, което е било преклудирано.

Не представлява процесуално нарушение на въззивния съд и отказът му да допусне свидетели за изясняване на фактите, описани в приложените прокурорски преписки, и в частност за това, че в хода на прокурорската проверка ответникът е бил уведомен, че с нотариалния акт от 02.11.2015 г. не е придобил собствеността върху целия имот, а само върху 1/3 ид.ч. от него, както и за установяване на това, че нотариусът е уведомил ответника през 2019 г. за извършената поправка в нотариалния акт на праводателя му относно обема на притежаваните права /1/3 ид.ч., а не целия имот/. Това е така, тъй като горните обстоятелства не са от значение за делото и конкретно за 5 добросъвестността на владението на ответника. Съгласно чл.70, ал.1, изр.2 ЗС добросъвестността на владелеца се преценява към момента на прехвърлителната сделка, поради което по-късното /след сключването на сделката/ узнаване от владелеца, че праводателят му не е бил собственик на прехвърления имот, не прави владелеца недобросъвестен.

Не представлява процесуално нарушение и отказът на въззивния съд да допусне нови доказателства /писмени и гласни/, които според касатора не били събрани поради непълнота и неточност на доклада по чл.146 ГПК.

Действително, съгласно приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да допусне и събере доказателствата, които не са били събрани поради неточност или непълнота на доклада на първоинстанционния съд. Нещо повече, ако във въззивната жалба се съдържат доводи за липса, неточност и непълнота на направения от първоинстанционния съд доклад и въззивният съд действително установи, че тези доводи на въззивника са основателни, той е длъжен не само да допусне исканите доказателства, но и да даде възможност на страните да ангажират други доказателства след като им укаже кои факти и обстоятелства се нуждаят от доказване, за кои твърдени от тях факти страните не сочат доказателства и чия е доказателствената тежест. В конкретния случай обаче е видно, че направеният от първоинстанционния съд в съдебно заседание от 03.07.2023 г. доклад е пълен и точен /както по отношение на подлежащите на доказване факти и обстоятелства, така и относно разпределението на доказателствената тежест/, поради което въззивният съд не е имал задължение нито да дава нови указания на страните, нито да допуска събирането на нови доказателства за останалите недоказани в първоинстанционното производство факти и обстоятелства.