Решение № 102 от 07.05.2024, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Кюстендил, 30.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Мая Др. Стойнева като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20231500500516 по описа за 2023 година

„ТЕЦ ***“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: с. ***, общ. ***, обл.

Кюстендил, чрез пълномощника юрисконсулт Е. Д., обжалва Решение № 371/02.08.2023 г., постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№ 27 по описа за 2023 г. на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС - Дупница е осъдил „ТЕЦ-***” АД да заплати на И. Г. С., И. П. С. и Д. П. С., обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания в резултат на приета с разпореждане № 22 от 02.08.2022 г. на ТП на НОИ гр. Кюстендил трудова злополука, станала на 23.05.2022 г. и довела до смъртта на П. Т. С. на 06.06.2022 г., в размер на по 40 000 лв. за всеки от тримата, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 11.01.2023г., като е отхвърлил исковете за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер до претендирания от 50 000 лв. от всеки от тримата ищци, като неоснователни. С решението „ТЕЦ-***” АД е осъден да заплати по сметка на Районен съд – Дупница държавна такса в размер на 4800лв., както и разходи, направени от бюджета на съда за вещо лице в размер на 865,60 лв., както и да заплати на адвокат Р. М. за извършеното на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. процесуално представителство на ищците в производството разноски съразмерно с уважената част от исковете на стойност 7560 лв. ; респ. тримата ищци са осъдени да заплатят на ответното дружество разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от исковете на стойност 132 1 лв.

Въззивникът обжалва постановеното първоинстанционно решение в осъдителната му част с аргументи за неговата неправилност, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Възразява се срещу изводите на районния съд, че при направено оспорване по реда на чл. 193 ГПК на истинност на съдържанието на влязло в сила разпореждане за приемане на трудова злополука, е недопустимо извършване на проверка на база твърдения за факти, установени в исковото производство и неизвестни за работодателя, както и, че това влязло в сила разпореждане се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените в него факти, вкл. и по отношение на наличието на причинна връзка между описаната трудова злополука и настъпилата смърт на П. С.. Подчертава се, че дружеството не оспорва трудовия характер на злополуката, а наличието на причинно – следствена връзка между злополуката и смъртта на пострадалия. Аргументира се подробно със събраните по делото писмени и гласни доказателства, в подкрепа на твърдението, че причина за смъртта не е злополуката като травматично увреждане, доколкото от трудовата злополука е настъпило травматично увреждане, което се изразява в „охлузване и натъртване в резултат на облИ.не с вода“, което не би могло да доведе до смърт, а смъртта на лицето е настъпила в резултат на нетравматично увреждане поради общото му влошено здравословно състояние. Сочи се, че дори да се приеме, че разпореждането се ползва с материална доказателствена сила и относно причинната връзка, тази доказателствена сила касае връзката между злополуката и травматичното увреждане, но не между злополуката и смъртта.

Акцентира се, че в случая изводът на административния орган за връзка между трудовата злополука и смъртта не е направен въз основа на заключение на органите по медицинската експертиза, каквото изискване предвижда законодателят, а въз основа на аутопсионния протокол, който не се ползва със задължителна сила. Заключава се, че предвид липсата на произнасяне на орган, осъществяващ експертиза на работоспособността, то волеизялението на длъжностното лице на НОИ за наличие на причинна връзка между увреждането и смъртта е невярно и не се ползва с материална доказателствена сила.

Позовава се на съдебна практика, обективирана в цитирани решения на ВАС.

Оспорва се размерът на присъденото обезщетение като прекомерно завишен и несъответстващ с критерия за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД. Смята се, че при определяне на размера съдът не е взел предвид наличието на извънсъдебна процедура за изплащане на обезщетение пред застраховател ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, която не е приключила, респ. съдът следва да съобрази и компенсацията, която наследниците ще получат от застрахователя.

Посочва се, че решаващият състав е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като в противоречие на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК не е извършил цялостна преценка на събраните по делото доказателства и не е обсъдил възраженията на ответника, че смъртта не е настъпила в резултат на травматичното 2 увреждане, причинено от трудовата злополука, възражението във връзка със законоустановените предпоставки за издаване на разпореждане при настъпила вследствие на нетравматично увреждане смърт, както и обстоятелството за неприключила процедура по изплащане на обезщетение пред застрахователя.

Застъпва се становище за необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, като се акцентира върху наличието на противоречия между събраните доказателства и част от мотивите и крайните изводи на съда.

Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на предявените искове. В условия на евентуалност, се иска намаляване размера на присъденото обезщетение в справедливи граници. Претендират се разноските за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещните страни И. Г. С., И.

П. С. и Д. П. С., чрез пълномощника адв. Р. М. от САК, с който се изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се оспорват изложените в нея оплаквания по подробни съображения. Поддържа се, че разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ относно установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като елемент от фактическия състав на имуществената отговорност по чл. 200 КТ на работодателя – ответник. Доколкото ответникът е участвал в административното производство по издаване и обжалване на разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО /и в случая не го е обжалвал, в т.ч. и по отношение на причината и следствието за настъпила смърт/, то гражданският съд не следва да преразглежда законосъобразността на влезлия в сила административен акт и в частност въпроса за смъртта на работника. Цитираната от въззивника съдебна практика на ВАС счита за неотносима, както и несъобразена с факта, че чл. 60, ал. 2 КСО въвежда изискване за обсъждане от ТЕЛК случаи, свързани с нетравматични увреждания, какъвто не е процесният. Акцентира върху неоспорения от въззивника аутопсионен протокол, съдържащ категорични изводи относно причините и обстоятелствата относно настъпване на смъртта.

Аргументира се, че заключението на вещото лице също не противоречи и не оборва изводите за наличие на връзка между смъртта на работника и настъпилите вследствие на трудова злополука травми. Възразява срещу твърдението смъртта да е резултат от нетравматично увреждане, като сочи, че с декларацията за трудова злополука е декларирано увреждане от травматичен характер, което изключва възможността за неправилно прилагане на закона от ТП НОИ при издаване на разпореждането на трудова злополука. Застъпва становище, че присъденият размер на обезщетение не е завишен предвид тежестта и дълбочината на неимуществените вреди. Подчертава, че наличието на неприключена с изплащане обезщетение преписка по щета в случая е ирелевантно, като счита, че същото е от значение само в случай, че такова обезщетение е било изплатено.

Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендират се разноските за 3 въззивното производство, представителство. вкл. адвокатски хонорар за осъществявано безплатно

В срока за отговор е подадена и насрещна въззивна жалба с вх. № 9245/11.10.2023 г. от И. Г. С., ЕГН **********, И. П. С., ЕГН ********** и Д. П. С., ЕГН **********, чрез пълномощника адв. Р. М. от САК, насочена против Решение № 371/02.08.2023 г. постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№ 27 по описа за 2023 г. на същия съд, в частта му, в която са отхвърлени предявените искове за сумата над присъдените по 40 000 лв. за всеки един от ищците до пълния предявен размер от по 50 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба.

Въззивниците приемат решението в обжалваната част за неправилно и незаконосъобразно, като считат, че районният съд е нарушил принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, присъждайки обезщетение в занижен размер с оглед претърпените неимуществени вреди. Считат, че съдът не е извършил необходимия анализ и оценка на събраните по делото гласни доказателства, които подробно са обсъдени от въззивниците, и от които се поддържа, че произтича извод за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния претендиран размер.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на исковете в пълния предявен размер, ведно със законната лихва от дата на завеждане на исковата молба. Претендира се присъждане на адвокатски хонорар за въззивната инстанция В законоустановения срок отговор по насрещната въззивна жалба не е депозиран.

С Определение № 951/03.10.2023 г. районният съд е изменил решение № 371 от 02.08.2023 г. по гр. дело № 27/2023 г. по описа на ДнРС по отношение на разноските, като е осъдил „ТЕЦ - ***” АД да заплати на адвокат Р. М. адвокатско възнаграждение за извършеното на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. процесуално представителство на ищците в производството съразмерно с уважената част от исковете на стойност 10 224 лв. с ДДС и е оставил без уважение искането за изменение на решението по отношение на разноските за разликата от сумата 10 224 лв. с ДДС до претендираните 13 392 лв. с ДДС.

В срока за обжалване е депозирана частна жалба с вх. № 9667/23.10.2023г., насочена против така постановеното определение, в частта, в която искането за изменение е оставено без уважение.

В същата частна жалба се сочи, че съдебния акт е неправилен и постановен в противоречие със съдебната практика. Възразява се срещу приетото от съда при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение да се взима предвид общия размер на предявените искове, а не размера на всеки отделен иск, респ. съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 5, а не т. 4 от Наредба № 1 за МРАВ. Сочи се съдебна практика на ВКС.

Иска се отмяна на определението в обжалваната му част и присъждане на адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в пълния претендиран размер от 4

13 392 лв. с ДДС.

В срока за отговор е депозиран писмен отговор от насрещната страна „ТЕЦ Бобов – дол“ АД чрез пълномощника юрисконсулт Е. Д., с който се възразява срещу претенцията за увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение като неоснователна.

Иска се оставяне на частната жалба без уважение.

Кюстендилският окръжен съд счита, че въззивната жалба, насрещната въззивна жалба и частната жалба са допустими, доколкото същите са подадени в законоустановения срок и от надлежни страни и са насочени срещу подлежащи на въззивна проверка съдебни актове.

При констатираната допустимост на жалбите, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част – в случая изцяло предвид наличие на две жалби от двете насрещни страни, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания , посочени в жалбите.