Разпореждане № 23197 от 05.06.2025, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 23197 гр. Варна, 05.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Насуф Исмал като разгледа докладваното от Насуф Исмал Частно гражданско дело № 20253110107100 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК, образувано по подадено заявление от „К. И. И. *“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: *, представлявано от З. Д., М.

Г. и М. К., чрез пълномощник С. П. – юрисконсулт, за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Н. А. А., ЕГН **********, с адрес: *, за сумите, както следва: 1./ 239.74 лева – главница по Договор за паричен заем № 234363 от 04.04.2022 г., сключен между „К. Й.“ ООД и длъжника, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за цесия от 12.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 03.06.2025 г. до окончателното погасяване на задължението; 2./ 20.28 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 04.04.2022 г. до 04.11.2022 г.; 3./ 191.95 лева – неустойка за неизпълнение на задължение по договора за представяне на обезпечение, съгласно чл. 6 и чл. 8 от договора и чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ.

Претендират се и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25.00 лева за заплатена държавна такса и 180.00 лева за юрисконсултско възнаграждение.

След като се запозна с материалите по делото, съдът намира следното:

Вземанията, предмет на производството, са за парични суми, за които искът е подсъден на районния съд, съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 103 и чл.

104 ГПК. Спазени са и изискванията за местна подсъдност на делото по чл. 411, ал. 1, изр. второ ГПК, доколкото от извършената служебна справка в Национална база данни „Население“ се установява, че регистрираният настоящ адрес на длъжника попада в съдебния район на Районен съд – Варна. Подаденото заявление също така отговаря на изискванията за редовност, регламентирани в чл. 410, ал. 2 във вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК и чл. 410, ал. 3 ГПК, и не са налице визираните в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 4 и 5 ГПК пречки.

Освен проверка на формална редовност на заявлението, на основание чл. 411, ал. 2, т.

2 и 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да провери и съответствието на искането, с което е сезиран, със закона и добрите нрави, като и с императивните правила за защита на потребителите. Когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това, заповед за изпълнение не следва да бъде издавана – арг. от чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.

От съдържанието на ангажирания Договор за паричен заем № 234363 от 04.04.2022 г. се констатира, че уговореният между страните месечен лихвен процент възлиза на 3.330%, а ГПР – 47.844%. Общата сума за връщане по заема е равна на 455.02 лева. Срокът за погасяване на заема е 7 месеца, като месечните вноски са посочени в погасителния план – неразделна част от договора.

Видно е от погасителния план, че размерът на месечната погасителна вноска с 1 включена разсрочена неустойка по чл. 8 от Договора за заем възлиза на 107.00 лева, включваща освен заетата сума и договорната лихва, и неустойката, т.е. общо дължимата сума по договора възлиза на 749.00 лева.

Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.

24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл.

148 от ЗЗП/.

Съдът констатира, че предвидената в договора неустойка, следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.

Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равен на повече от половината от размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

Горното поражда служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни императивни норми. Заповедното производство е инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическият състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени и само ако потребителят изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния процес по установяване на параметрите на правоотношението между неравнопоставените страни. Естеството на потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на неоспорена поради неинформираност на по-слабата страна защита на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.

Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19 ал. 3 и чл. 21 ал. 1 от ЗПК налагат извод 2 за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставяне на потребителя. Уговарянето на цената на неустойка за неизпълнение на задължение по договора за представяне на обезпечение, събирана по начин идентичен с лихвата несъмнено налага квалифицирането й като средство за заобикаляне на забрани. В този смисъл съдът счита, че клаузите досежно тази неустойка са несъвместими с императивна нормативна уредба, гарантираща специфична потребителска защита при кредитиране.

Очевидно е в случая, че вземането за неустойка за неизпълнение на задължение по договора за представяне на обезпечение е предвидено за заплащане, без да се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на кредитополучателя да върне заетата сума. Включена по този начин като падежно вземане, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка по смисъла на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, т.е. нито обезпечава изпълнението на главното задължение, нито обезщетява вредите от неизпълнението, а е чист добавък към възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на кредитодателя, което е единствената цел на начисляването му.

Ето защо, настоящият съдебен състав счита, че е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорената неустойка за неизпълнение на задължение по договора за представяне на обезпечение в общ размер на 293.98 лева, съставлява скрит добавък и следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4 от цитирания законов текст е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.

В случая макар да е уговорено като цена на неустойка за неизпълнение на задължение по договора за представяне на обезпечение, с нея се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишният процент на разходите реално надхвърля посочения в договора. На практика със същата се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимият размер на разходите.

Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК.

Крайният извод на съда е, че е налице нищожност на договора за потребителски кредит, на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Съгласно специалното правило на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Т.е. от изложеното следва, че длъжникът следва да върне единствено заетата сума, която възлиза на 239.74 лева. Вземанията за договорна лихва и неустойка за неизпълнение на задължение по договора за представяне на обезпечение следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Основателността на вземането за главница в размер от 239.74 лева не обуславя дължимостта и на акцесорното вземане за обезщетение за забава съизмеримо със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното погасяване на вземането по арг. от чл. 23 от ЗПК, в който смисъл е и каузалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на I ТО, която настоящият съдебен състав напълно споделя.

Относно претендираните разноски в заповедното производство за юрисконсултско 3 възнаграждение, съдът определя същите на 50.00 лева с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото и предприетите от процесуалния представител на заявителя действия.