Решение № 710 от 18.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 710 гр. Пловдив, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330114081 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от З. И. Р. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл. 10а, ал.2 ЗПК и чл. 26, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 837,89 лева по Договор за кредит № **/** г., сключен между страните, е нищожна.

В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 3000 лева. В договора била предвидена клауза за заплащане на такса за разглеждане в размер на 837,89 лева. От правна страна се излагат съображения, че посочената клауза е нищожна, доколкото противоречи на разпоредбата на чл.

10а, ал.2 ЗПК и цели да заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Възразява се и че същата е нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави, както и е неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от 1

„ЮтеКредит България“ ЕООД, с който се признава, че на ** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит за сумата в размер на 3000,00 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 30,00 % и ГПР в размер на 65,48 %.

Посочва се, че към договора са представени общи условия, като същият е сключен от разстояние по реда на ЗПФУР. Навеждат се доводи, че ГПР е изчислен по правилата на Приложение № 1 към ЗПК, като таксата за разглеждане е включена в него. Излагат се съображения, че клаузата е начислена на основание чл. 10а, ал.1 ЗПК, поради което не е нищожна, като същата бил индивидуално уговорена. Липсвало противоречие с добрите нрави, доколкото с уговарянето на същата ГПР отново не излизал извън лимитите на чл. 19, ал.4 ЗПК. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена, като в полза на ответника се присъдят разноски в производството.

С Определение № 205/07.01.2026 г., постановено по делото, е бъде приет за съвместно разглеждане в настоящото производство насрещният иск от „ЮтеКредит България“ ЕООД срещу З. И. Р. за осъждане на последната да заплати сумата в размер на 2079,46 лева, представляваща непогасена главница по Договор за кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 14.11.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 3000 лева за срок от 24 месеца, при лихвен процент от 30 % и ГПР в размер на 65,48 %. В договора е предвидена и такса за разглеждане в размер на 837,89 лева.

В хода на съдебното дирене по делото е приобщена ССчЕ, изготвена от вещото лице П. Н.. От заключението по същата се изяснява, че непогасеният остатък от главницата по договора за кредит е в размер на 1857,34 лева. ГПР, изчислен по Приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК е в размер на 65,48 %. В същия са включени главницата в размер на 3000 лева, договорната лихва в размер на 1027,49 лева и такса разглеждане в размер на 837,89 лева. Вещото лице е посочил, че платените суми са в общ размер на 3231,45 лева, от които 2 сумата в размер на 1142,66 лева за главница, 589,16 лева за възнаградителна лихва, 782,85 лева за такса и 716,78 лева като обезщетение за забава.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

По главния иск:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за експресно разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В договора е посочено, че се дължи еднократна такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 837,89 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях 3 следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за експресното разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Отделно от това, недействителността на договора за потребителски кредит се обуславя и от неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65,48 %, а възнаградителната лихва- 30,00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 35,48 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е реалното му оскъпяване по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

4

С оглед всичко изложено, така предявеният иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По насрещния иск:

Предявеният насрещен иск е с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД. За основателността на същия ответникът следваше да установи при условията на пълно и главно доказване, че е предоставил на ищеца сумата в размер на 3000,00 лева по Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, от която дължима се явява сумата в размер на 2079,46 лева.

Както бе посочено, предвид пороците, от които страда договора за потребителски кредит, същият се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Поради тази причина ищецът дължи на ответника единствено чистата стойност по договора на основание чл. 23 ЗПК.

От представения по делото договор за потребителски кредит се изясни, че предоставения заемен ресурс на ищеца възлиза на сумата в размер на 3000,00 лева. От приобщеното по делото заключение по допуснатата ССчЕ се установи, че заплатената сума по договора за кредит възлиза на 3231,45 лева.

Поради изложеното липсва дължима сума като чиста стойност по договора за кредит, респ. предявеният насрещен иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 и ал.3 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Доказателства за извършени такива не са представени, доколкото ищецът е освободен от заплащане на държавна такса по делото.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. М. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. М., Съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и 5 несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.