Определение № 800 от 28.05.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 800 гр. Благоевград, 28.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Вера Коева

Милена Каменова като разгледа докладваното от Петър Узунов Въззивно частно гражданско дело № 20261200500438 по описа за 2026 година

Производството е образувано по частна жалба на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.В, против разпореждане №1473/09.03.2026г на РС-Благоевград по ч.гр.д.№550/26г по описа на с.с., подадена чрез процесуален представител, с пр.осн.чл.413, ал.2 вр. с чл.418, ал.5 ГПК.

С атакувания акт е отхвърлено подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК досежно следните суми: 295, 57 евро, неплатена главница по договор за потребителски кредит от 29.05.2024г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2026г до окончателното плащане; 45,87 евро, неплатено падежирало договорно възнаграждение, за периода от 20.07.2025г до 20.12.2025г; 115,02 евро, неплатено падежирало възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, начислено за периода 20.07.2025г до 20.12.2025г; 163,65 евро, неплатено падежирало възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси, начислено за периода 20.07.2025г до 20.12.2025г; 204,52 евро, неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 19.10.2025г;

15,34 евро, неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 04.08.2025г; 51, 60 евро, мораторна лихва за забава, дължима от датата на изпадане на длъжника в забава – 21.08.2024г до датата 1 предхождаща датата на подаване на заявлението в съда – 25.02.2026 г., както и сторените по делото разноски.

Недоволен от отхвърлителната част на разпореждането досежно вземанията за главница от 295, 57 евро, договорното възнаграждение от 45, 87 евро и мораторната лихва от 51, 60 евро е останал жалбоподателят, който намира посочената част за незаконосъобразна, излагайки подробни съображения в тази насока. Настоява за отмяна на разпореждането в посочената отхвърлителна част и издаване на исканата заповед за въпросните суми, ведно с присъждане на разноските по делото.

Съдът, след като прецени наведените доводи, при съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

От материалите по делото се установи, че действително жалбоподателят е поискал издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника С.

К. за подробно описаните суми, сред които и за главница от 295, 57 евро, договорното възнаграждение от 45, 87 евро и мораторната лихва от 51, 60 евро. Основал се е на представения договор за потребителски кредит от 29.05.2024г, с подписването на който кредитополучателят дължи уговореното в него възнаграждение.

При тези данни РС правилно и законосъобразно е отказал издаването на заповед по 410 ГПК досежно обжалваните суми: главница от 295, 57 евро, договорното възнаграждение от 45, 87 евро и мораторната лихва от 51, 60 евро. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от настоящия състав, тъй като са основани на закона, теорията и константата съдебна практика, поради което и по арг. на чл.272 ГПК препраща към тях.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, свеждащи до неправилност на атакувания акт. Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или добрите нрави, или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това. По силата на чл.7, ал.3 ГПК съдът не само има право, но и служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител и още в заповедното производство дължи проверка относно съответствието му със 2 закона, добрите нрави и за наличието на неравноправни клаузи. Оттук следва, че съдът в заповедното производство, извършвайки такава преценка, имаща отношение към валидността на сделката или на отделни нейни клаузи, не превишава, а напротив, действа в съответствие с правомощията му по чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК. В тази насока са и постановките на ТР №1/20г на ВКС, съобразно което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Оттук и несъстоятелността на изложените от заявителя доводи, според които заповедният съд не разполагал с компетентност да извършва преценка за валидността на целия потребителски договор и за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, извършвайки въпросната проверка.

Несъстоятелни са и останалите доводи в жалбата, касаещи уговорения размер на дължимата лихва. В тази насока следва да се посочи, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва.

В действащото право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен от правилото на чл.9 ЗЗД, съгласно което страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на противоречие на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице винаги, когато се договарят необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване. Според константната съдебна практика, споделяна и от настоящия състав, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечен заем, противно на добрите нрави е да надвишава двукратния размер на законната лихва (така Опр.№901/10.07.2015г на ВКС по гр.д.

№26295/2014г, ІІ ГО; Р№906/30.12.2004г на ВКС по гр.д.№1106/2003г, II ГО;

Р №378/18.05.2006г на ВКС по гр.д.№315/2005г, II ГО).

3

С ПМС №100/29.05.2012г е определен годишен размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 процентни пункта. Законната лихва е равна на основния лихвен процент на БНБ, който към момента на сключване на договора е бил 0,05% плюс 10 пункта, или законната лихва е 10,05%. В случая обаче, договорената между страните възнаградителна лихва от 41, 00 % надвишава трикратният размер на законната лихва (същият е в размер на 30,15%), поради което съдът намира, че клаузата за договореното възнаграждение за кредитора е в нарушение на добрите нрави, тъй като със сделката неравноправно се третира икономически слабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства за облагодетелстване на другата страна. Същата не отговаря на изискването за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните и е във вреда на кредитополучателя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗП, приложим към настоящия договор за кредит по силата на чл.24 от ЗПК,вр. с чл.143 ЗЗП. Ето защо правилно районният съд е отказал присъждането на въпросното възнаграждение по кредита.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че правилно и в съответствие със закона заповедният съд е приел, че възнаградителната лихва се явява недължима, заради противоречието на договора с чл.19, ал.4 ЗПК, което води до недействителността му и кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. С оглед отразеното в молбата от 06.03.2026г, че длъжникът е заплатил на кредитора до момента сумата в размер на 1240, 50 евро, а размерът на отпуснатия заем е 1500лв, с равностойност в евро 766, 94 евро, то заявлението правилно е отхвърлено изцяло.

Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателя, според които заповедният съд неправилно е приел сключеният между страните договор за кредит за неотговарящ на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за 4 потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерът на посочения ГПР (48,72%) обаче не съответства на действителния размер, поради което правилно е приет от районния съд за нищожен. Този извод се обосновава от обстоятелството, че той не включва възнаграждението от общо 1635лв (835,96 евро) по постигнатото споразумение за предоставянето на пакет от допълнителни услуги. По същността си тези услуги представляват допълнителен разход по кредитния договор, който по арг. от §1, т. 1 ДР на ЗПК подлежи на включване именно в ГПР. На това сочи включването му в договора за кредит и погасителния план, в резултат на което общата дължима сума за връщане по същия нараства от 1500лв (766, 94 евро) на 3638, 78лв (1860,48 евро). С прибавянето на сумата по споразумението обаче, ГПР далеч надхвърля петкратния размер по чл.19, ал.4 ЗПК и по арг. от ал.5 от същия се явява нищожен. Още повече, че в случая възнаграждението за допълнителните услуги е по-голямо от самия отпуснат кредит – възнаграждението за допълнителни услуги е в общ размер на 1635лв (835,9 6евро), а отпуснатият кредит е 1500лв (766, 94 евро). Оттук и недължимостта на предвидените суми за възнаградителна лихва, а доводите на жалбоподателя в обратната насока са неоснователни.

Във връзка с горното следва да се допълни също така, че с решение от 21.03.2024г на СЕС по дело С-714/22г е постановено, че разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на член 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В решението е постановено също, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В случая, както се посочи по-горе, в ГПР не са включени разходите по допълнителните услуги, поради което и договора за 5 потребителски следва да се счита за нищожен. Ето защо РС правилно приел за недействителен целият договор и след като е отчел признанието на заявителя за получено плащане по процесния договор в размер на 1240,50 евро и при получена главница в размер на 1500лв (766, 94 евро), обосновано е отхвърлил заявлението, доколкото внесените суми надвишават чистата стойност на кредита.

За пълнота следва да се отбележи и следното: В споразумението страните са уговорили възнаграждение, дължимо от длъжника за пакет от услуги, които липсват данни да са ползвани. Същите са изброени изчерпателно, като право на длъжника, но с уговорката че е възможно да ги ползва всички или по отделно. Същевременно цената им е уговорена глобално, а не индивидуално, което е в разрез с изискванията на чл.10а, ал.4 ЗПК, предвиждащ видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени. Липсата на яснота за всяка от услугата, индицира отсъствието на възможност за длъжника да влияе върху съдържанието на горните клаузи. Освен това, споразумението предвижда предварително плащане, т.е. за бъдещи неясно формулирани несигурни събития. И след като не се установи потребителят да се е възползвал от някоя от изброените възможности, то липсват и основания за претендирането им.Нещо повече, договорено е възнаграждение за кредитора, което длъжника дължи за практически гарантирани му от законодателя възможности.