Решение № 272 от 29.05.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 272 гр. Велико Търново, 29.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Георги Драгостинов

Ангелина Богданова при участието на секретаря Силвия М. Т.а като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Въззивно гражданско дело № 20254100500131 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на К. Г. Т. от гр. Елена против Решение № 109/17.01.2025 г., постановено по гр. дело № 3468/2024 г. по описа на ВТРС, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Административен съд – Велико Търново иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за осъждането на последния да му заплати сумата от 6 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, последица от нарушаване правото му на разглеждане и решаване на претенцията му за репарация по адм. д. № 223/2024 г. на Административен съд – Велико Търново в разумен срок, съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва от завеждане на иска.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за недопустимост съответно неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Оплакванията за недопустимост са свързани с доводи, че в първоинстанционното производство 1 не е постановен изричан акт за конституиране на ПРБ като необходим другар в производството в качеството й на контролираща страна. Оплакванията за неправилност са свързани с твърдения за грешна квалификация на предявения иск, като вместо дадената от съда такава по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ, правилата следвало да е по чл. 2б ал. 3 ЗОДОВ, тъй като е предявена претенция за материална обезвреда по висящо производство. Отделно от това се сочи, че районният съд е разпределил погрешно доказателствената тежест по делото, както и че съдията от състава му, разгледал делото, е следвало да се отведе от разглеждането му, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като съдът, в който правораздава е ответник по друг иск предявен от ищеца. Изтъква се, че неправилността на обжалваното решение се дължи и на извършения от районния съд повърхностен и незадълбочен анализа на събраните доказателства, без да са обсъдени наведените съображение и оплаквания. По изложените съображения се отправя искане до ВТОС да обезсили обжалваното пред него решение и да върне делото на друг състав на районния съд респ. да отмени атакувания акт като неправилен и да уважи изцяло заявената искова претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1, изр. 1 ГПК ответникът по жалбата е подал отговор по нея, с която я оспорва като неоснователна и недоказана. Изтъква се, че твърдените от ищеца пороци на първоинстанционния акт не са налице, както и че не са налице основания за обезсилването му. С тези доводи се иска въззивната жалба да бъде отхвърлена и обжалваното решение да се потвърди.

Великотърновският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – 2 постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност по реда на чл. 269, изр. 2 ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема следното:

Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответния съд да заплати на ищеца сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от нарушаването на изискването по § 6 ал. 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и решаване в разумен срок на адм. д. № 223/2024 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. Ищецът е изложил твърдения, че е предявил пред ответния съд иск срещу НЕЛК – гр. София за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в приложното поле на чл.

1, ал. 1 ЗОДОВ, по която искова молба е образувано адм. дело № 223/2024 г. на 18.03.2024 г. Ищецът смята, че е нарушен разумният срок за разглеждане на делото в противоречие с § 6 ал. 1 ЕКЗПЧОС, от което е претърпял и продължава да понася морални вреди, изразяващи се в загуба на доверие в правосъдието, житейски дискомфорт, негативни емоции и др. В тази връзка търси обезщетяването им с присъждане на горепосочената сума.

Ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Признава изложените в исковата молба фактически твърдения, като допълва, че делото пред Административен съд – Велико Търново е било висящо до 18.04.2024 г., когато е прекратено производството пред него и е изпратено на ВАС за определяне на компетентен съд да разгледа спора. Твърди, че с Определение № 5571/08.05.2024 г. по адм. дело № 4411/2024 г. по описа на ВАС, делото е изпратено на Административен съд – Ловеч за разглеждане. Оспорва, докато делото е било на производство пред него да е допуснал забавяне в разглеждането му, поради което отрича за ищеца да е възникнало право на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2б ЗОДОВ.

От събраните по делото писмени доказателства се установява следната фактическа обстановка:

3

На 18.03.2024 г. ищецът е подал искова молба против НЕЛК – гр. София, по която е образувано адм. д. № 223 по описа на АдмС – Велико Търново за 2024 г. На следващия ден, определеният съдия – докладчик се е отвел от разглеждане на делото на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. На 25.03.2024 г., 26.03.2024 г., 27.03.2024 г., 28.03.2024 г., 29.03.2024 г., 02.04.2024 г., 17.04.2024 г., 18.04.2024 г. са постановени отводи на останалите съдии от състав на сезирания съд, отново обосновани с факти и обстоятелства по смисъла на чл.

22, ал. 1, т. 6 ГПК, поради което делото е прекратено и изпратено на ВАС за произнасяне по реда на чл. 133, ал. 6, т. 2 АПК. С Определение от 08.05.2024 г.

ВАС е изпратил делото за разглеждане в АС – Ловеч.

При така установени по делото факти, въззивният съд прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на заместващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неразумната продължителност на адм. д. № 223/2024 г. на АдмС – Велико Търново. Същият е процесуално допустим, като предявен от страна в това съдебно производство и преди същото да е приключило с окончателен акт, поради което не е било необходимо да се изчерпа административния ред по чл.

60а и сл. ЗСВ, чието провеждане е предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск единствено и само при свършили с влязъл в сила краен акт дела.

Противно на възраженията на жалбоподателя, районният съд правилно е подвел фактическите му твърдения и отправеното искане за защита под нормата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Именно в тази норма е уреден фактическият състав на специалния деликт за отговорността на държавата да репарира претърпените от гражданите и юридическите лица вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. В разпоредбата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ не е уреден самостоятелен иск в материално правен смисъл, различен от този по чл. 2б, ал.

1 ЗОДОВ, а единствено е уточнено, че правото на иск съществува и след приключване на производството, дори ако преди това е упражнено, докато то е било висящо. В тази връзка, след като в разпоредбата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ не е предвиден фактически състав, различен от този, при който възниква на материалното право на иск за вреди от забавено правосъдие по чл. 2б, ал. 1 4

ЗОДОВ, дадената от първата инстанция квалификация се явява правилна.

От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, съдът намира, че не се установява поведение на ответния съд, водещо фактическа забава при разглеждане на адм. д. № 223/2024 г., която да обоснове нарушаването на разумния срок по чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС. Както правилно е подчертал районният съд, пред ответника делото е било висящо само един месец, който срок е изключително кратък и изключва каквото и да е забавяне при разглеждането му. Отводите на отделните съдии от състава на ответния съд, с оглед своевременното им произнасяне, дори да се приемат за неоснователни, а това не е така, с оглед на изложените в тях фактически обстоятелства, обосноваващи хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, не са довели до продължаване на производството неразумно дълго, в нарушение на изискването на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС. Незабавното отстраняване на съдиите от спора, след определянето им за докладчици, при наличие на основание за отвод, е обезпечило разумния ход на делото. В кратък срок след това и при проведена процедура по чл. 133, ал. 6, т. 2 АПК разглеждането на производството е продължило пред Административен съд – Ловеч, който съд не е ответник в настоящото производство. Следователно липсва какъвто и да е принос на ответния съд в забавяне хода на делото, извън границите на разумното. Това обстоятелство изключва възможността да бъде ангажирана отговорността му като процесуален субституент на държавата, макар същата да може да отговаря чрез кой да е от съдебните органи, пред който делото е било висящо, стига обаче разглеждането му от различните съдилища да е довело до неразумната му продължителност. Дори да е допуснат случай на бавно правосъдие по конкретно дело, съдът, срещу когото искът по чл. 2б, ал.

1 ЗОДОВ е предявен, следва да е способствал в някаква степен за това забавяне. В случая ответният административен съд не е допринесъл за забавяне на делото.

По тези съображения настоящият състав на въззивния съд намира, че правото на ищеца за разглеждане на адм. д. № 223/2024 г. на АдмС – Велико Търново в разумен срок по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧ не е било накърнено респ. в негова полза не е възникнало правото да получи обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. В тази връзка, предявената искова претенция на това правно основание следва да се отхвърли и като е достигнал до същите изводи и краен резултат, районният съд е постановил едно правилно и законосъобразно 5 решение, което следва да се потвърди.

Оплакванията на жалбоподателя за наличието на пороци в ревизирания съдебен акт, поради наличието на основание за отвод на съдията – докладчик и поради неконституиране по делото на ПРБ като контролираща страна, са изцяло неоснователни. Само по себе си обстоятелството, че ищецът е завел множество искове срещу съда, в който правораздава съдията – докладчик по гр.д. № 3468/2024 г. на ВТРС, не обоснова наличието на обстоятелства, които поставят под съмнение негова обективност и непредубеденост по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Това превратното упражняване на права, в нарушение на изискването на чл. 3 ГПК, без ищецът да твърди или по делото да се установи наличието на конкретни факти, които да водят до извод за пристрастност и заинтересованост на съдията от изхода на спора, изключва в случая да е налице хипотеза по смисъла на посочената разпоредба, която го е задължавала да се отстрани от разглеждане на делото във ВТРС.

Следователно, липсва съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да обуслови недопустимостта респ. неправилността на обжалвания съдебен акт. Такова нарушение не е допуснато от районния съд и във връзка с участието на ПРБ в производството по делото. В съответствие с чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ, при първоинстанционното разглеждане на делото е участвал представител на ВТРП, с което е обезпечено спазването на изискването на визираната разпоредба. Доколкото по действащия ГПК не е уредена фигурата на контролиращата страна, съдът не дължи нарочно произнасяне по конституирането на ВТРП в процеса като такава.