Определение № 1016 от 05.03.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 2504/2024
- Вид
- Определение № 1016
- Подписан
- 05.03.2025
- В сила
- 05.03.2025
- Състав
- Мария Иванова, Даниела Стоянова, Таня Орешарова
Цитирани разпоредби
- чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 121, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 122, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 127 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 127, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 127, ал. 2, изр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 51 · Семеен кодекс
- чл. 57 · Семеен кодекс
- чл. 57, ал. 2 · Семеен кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1016 гр. София, 05.03.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Мария Иванова
Членове:
Даниела Стоянова
Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002102504 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. Ц., чрез адв. М. Т., срещу въззивно решение № 1331 от 06.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 4577/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение № 20004366 от 17.01.2022 г., постановено по гр. д. № 38947/2020 г. по описа на Софийски районен съд в частта за признаване на установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, че Т. С. Ц. дължи на Ц. Г. Ц., сумата от 5 389,47 лева, представляваща платена на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД от Ц. Ц. сума, в качеството му на солидарен длъжник, за погасяване на задълженията на Т. Ц. като кредитополучател по договор за жилищен кредит от 15.10.2015 г., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.06.2020 г. до окончателно изплащане на сумата, за която сума има издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 25460/20 г. по описа на Софийски районен съд, както и в частта на присъдените в полза на Ц. Г. Ц. съдебноделоводни разноски над размер 247,60лв. до размер 707,79лв., както и относно присъдените в полза на ищеца Ц. разноски за заповедното производство, и е постановено ново, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Т. С. Ц. дължи на Ц. Г. Ц. сумата от 5 389,47 лева, представляваща платена на „Сосиете Женерал Експресбанк“АД сума, в качеството му на солидарен длъжник, за погасяване на посочените задължения.
1
Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон , допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Как при събирането на доказателства и при последваща оценка следва да бъде преодоляно съмнението за необективност на свидетелски показания при възможна заинтересованост на свидетел?“; 2/ „за задължението на съда да прецени възможна заинтересованост на свидетеля при данни за особена фактическа или правна връзка между свидетеля и страна /страни/ в процеса“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г., решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. и решение № 639 от 02.07.2009 г. по гр. д. № 2398/2008 г., всички на IV г.о. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
Ответната страна по жалбата Т. С. Ц., чрез адв. Г. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е посочил, че предмет на въззивна проверка е твърдяното от ищеца субективно материално притезателно право за сумата от 5 389,47 лева, представляваща регресна претенция на платилия в повече солидарен длъжник, т. е. над припадащата му се 1/2 част от общото задължение в размер на 10 778,94 лева, погасено от ищеца в периода от 01.08.2018 г. до 25.02.2020 г. – с правно основание чл. 127, ал. 1, във вр. с чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Установил е от правна страна, че правопораждащият твърдяното материално право фактически състав включва 1) наличие на валидно възникнало облигационно правоотношение; 2) изрично уговорена или възникнала по силата на закона пасивна солидарна отговорност между длъжниците – чл. 121, ал. 1 ЗЗД ; 3) извършено плащане на изискуемо задължение на стойност, надвишаваща припадащата се на платилия солидарен длъжник част, т. е. наличие на платено в повече над припадащата се част 2 съгласно чл. 127 ЗЗД; 4) липса на уговорка между съдлъжниците в отклонение от презумпцията за равна задълженост. Констатирал е също така, че установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима, като страната, която твърди, че е установено „друго“ във вътрешните отношения на съдлъжниците, следва в условията на пълно и обратно доказване да установи наличието и съдържанието на постигнатите уговорки (позовал се е на приетото в решение № 211/23.07.2012 г. по гр. д. № 177/2011 г. на IV г. о. на ВКС в този смисъл).
От фактическа страна въззивният състав е приел за установено, че на 15.10.2015 г. е сключен договор за жилищен кредит между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД – кредитодател, и страните по делото в качеството им на съкредитополучатели (солидарни длъжници), като е учредена договорна ипотека върху семейното жилище; при придобиване на процесния имот, страните в настоящото производство се намират в режим на съпружеска имуществена общност; в периода 01.08.2018 г. – 17.07.2019 г. същите са били в ситуация на фактическа раздяла, като бракът между тях е прекратен по взаимно съгласие с решение № 168812/17.07.2019 г.; бившите съпрузи със споразумение по чл. 51 СК, утвърдено в съдебното решение за прекратяване на брака, уреждат въпроса за ползването на семейното жилище, което е придобито със сключения договор за жилищен кредит, като същото се предоставя за ползване на Ц. Ц.; с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 99, том I, рег. № 935, дело № 68 от 2020 г., собствеността върху имота – семейно жилище, е прехвърлен от страните в настоящото производство на трети за процеса лица; с придобитата от сключения договор за покупко-продажба сума, страните погасяват задълженията си към банката, като остатъкът е поделен поравно помежду им.
Като безспорно между страните, а и установено от събрания доказателствен материал, въззивният съд е посочил, че: е възникнало валидно облигационно правоотношение със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, по което изрично е уговорена пасивна солидарност между настоящите страни по делото, както и че за периода от 01.08.2018 г. до 25.02.2020 г. ищецът самостоятелно е погасявал задълженията към банката, като е платил общо сумата от 10 778,94 лева. Констатирал е също така, че ответникът с отговора на исковата молба е въвел твърдение за наличието на постигнато съгласие между страните по делото, по силата на което ползването на семейното жилище, след настъпилата фактическа раздяла, е предоставено на ищеца, като същият е следвало да погасява със свои лични средства месечните вноски по договора за кредит. От своя страна ответникът Т. Ц. е следвало да поеме останалите нужди на семейството, като се е ангажирала с отглеждането и възпитанието на двете малолетни деца и осигуряването на техните материални потребности.
При тези данни въззивната инстанция е приела за установено, че между страните е съществувал договор, сключен в устна форма, по силата на 3 който ищецът е имал право да ползва самостоятелно семейното жилище срещу задължението за плащане на месечните вноски по кредита, докато трае ползването на имота; ответницата е поела задължението да отглежда и възпитава родените по време на брака малолетни деца, като им е осигурявала материалните потребности. Съществуването и съдържанието на облигационната връзка е намерила за установени от събраните в хода на съдебното дирене свидетелски показания. Кредитирала е показанията на свидетеля Д., съгласно които процесният имот след раздялата е ползван изключително от ищеца Ц.; свидетелят е посещавал жилището само един път след фактическата раздяла на съпрузите, като е възприел пряко факта, че ответницата Т. е посетила семейното жилище с децата, които е оставила на грижите на баща им за ден или два. От анализа на показанията на този свидетел, въззивният съд е формирал заключение за съдържанието на посочената по-горе уговорка между страните, т. е. ищецът да ползва жилището срещу задължението да погасява вноските по кредита, а ответницата да полага грижи за малолетните деца. От показанията на свидетеля Т.а, работила заедно с ответницата през процесния период и пряк свидетел на провеждани по телефона разговори с ищеца, е установил, че между страните е постигнато съгласие преди да се продаде семейното жилище, Ц. да остане да го ползва самостоятелно, като същият е поел задължението да погасява вноските по ипотечния кредит. В тази връзка е констатирал съвпадение между показанията на свидетелите относно наличието на устна уговорка между съпрузите и ползването на семейното жилище по време на фактическата раздяла. От показанията на свидетеля К., майка на ответницата, въззивният състав е установил, че след август 2018 г. Т. се е преместила да живее при нея в Б. заедно с децата, поради влошени отношения с Ц.; свидетелката е станала пряк очевидец на разговор между двамата съпрузи, при провеждането на който се е постигнало споразумение ищецът да живее в семейното жилище и да плаща вноските по кредита, докато общият им имот се продаде за погасяване на задължението. Съобразил е и преките впечатления на свидетелката относно грижите, които ответницата е полагала за малолетните лица, както и за разходите, които е правила за осигуряване на материалните им нужди. Посочените показания на свидетеля К., са кредитирани от въззивната инстанция по реда на чл. 172 ГПК, след съобразяването на родствената връзка и след съпоставка с останалия събран и обсъден доказателствен материал. Формирала е извод, че показанията на тримата свидетели са еднопосочни, непротиворечиви и последователни, като от тях безспорно се установява наличието на устна уговорка между страните по делото, по силата на която ищецът е имал право да ползва самостоятелно семейното жилище срещу задължението за плащане на месечните вноски по кредита, а ответницата е следвало самостоятелно да полага грижи за децата и да осигурява материалните им потребности. Като косвено доказателство за наличието на такава уговорка, въззивният съд е възприел и постигнатото между съпрузите споразумение по реда на чл. 51 СК при прекратяването на 4 брака по взаимно съгласие. Посочил е, че същото в писмен вид утвърждава съществуващото преди това фактическо и правно състояние между вече бившите съпрузи, а именно родителските права са предоставени на ответницата, а ищецът остава да ползва бившето семейно жилище, като не е поискано в това производство от съда да определи наемна цена по реда на чл.
57, ал. 2 СК. Изложил е съображения, че в периода след прекратяването на брака, ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот въз основа на постигнатото и утвърдено от съда споразумение, което не изключва установената устна уговорка за плащане на вноските по ипотечния кредит.
Като индиция за това обстоятелство е намерил, че обикновено се определя наем при предоставянето на ползване по реда на чл. 57 СК, а това в случая не е сторено, именно защото между страните е имало валидна устна договорка относно задължението на ищеца да погасява месечните вноски по ипотечния кредит.
Предвид изложеното, въззивната инстанция е приела, че предявеният иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а първоинстанционното решение отменено в тази част.
Разпечатката съдържа 24 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e70a6024-3633-4245-8149-282bfafb15fe