Решение № 6302 от 24.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6302 гр. С, 24.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: П. Т. С. ВЛ. при участието на секретаря С ЕМ. Д като разгледа докладваното от П. Т. С. ВЛ. Гражданско дело №

20221110122428 по описа за 2022 година

Предявени са кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, вр. чл.86 ЗЗД.

Софийският районен съд е сезиран с искова молба от “ф-ма” ЕАД срещу Ц. Л. В., с ЕГН: **********, в обстоятелствената част на която се твърди, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника за заплащане на сумата от 1 149,89 лева (хиляда сто четиридесет и девет лева и 89 стотинки), представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. в топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. С, ул.“Х“ № 51, вх.Г, ап.69, аб.№ 33670, ведно със законна лихва за период от 14.02.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 195,71 лева (сто деветдесет и пет лева и 71 стотинки), представляваща мораторна лихва върху сумата за цена на доставена ТЕ за периода от 15.09.2019 г. до 31.01.2022 г., 3,00лева (три лева), представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.03.2020 г. до 31.03.2020 г., ведно със законна лихва върху тази сума за период от 14.02.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 1,30 лева (един лев и 30 стотинки), представляваща мораторна лихва върху сумата за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.12.2019 г. до 31.01.2022 г. По така подаденото заявление било образувано ч.гр.дело № 7436/2022г. по описа на СРС, 25 състав, по което била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Заповед е връчена на длъжника и в законоустановения срок от същия е подадено възражение, поради което на “ф-ма” ЕАД са указани правата й по чл.415, ал.1, т.1 ГПК, като исковата молба е подадена в срок. При така изложените факти и като поддържа, че ответника, като собственик на 1 топлоснабден имот, находящ се в гр. С, ул.“Х“ № 51, вх.Г, ап.69, аб.№ 33670 е потребявала топлинна енергия за посочения период, която не е заплатила, ищецът моли да бъде признато за установено в отношенията между страните, че дължи посочените в заповедта суми.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от Ц. Л. В., с който се оспорват предявените искове по основание и размер. Счита, че исковете за заплащане на сума за дялово разпределение и лихва върху сумата за недопустими. Считат исковата молба за неоснователна, като се твърди, че ответницата не е потребител на ТЕ за имота, като не е подавала заявление за разкриване на партида. Посочват заплащане на сума в размер на 396,13лв. на 07.06.2022г. по фактура от 31.07.2020г. Противопоставя се възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва се методиката по която ищеца начислява суми за дялово разпределение. Считат акцесорния иск за лихва върху сумата за цена на ТЕ за недоказан.

Трето лице помагач на страната на ищеца „ф-ма” ЕООД не оспорва претенциите.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

По исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника, е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и за такса за дялово разпределение в претендирания размер.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от пар. 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на 2 топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение №2/17 г. по тълк. дело №2/17 г. на ОСГК на ВКС.

В отговора на исковата молба изрично се оспорва качеството на потребител относно ответника. По делото е изискана и приета като доказателство Заповед от 04.04.1983г. ИК на СНС, с която като обезщетение за отчужден недвижим имот, в собственост на Ц. Л. Г-В. е поставен апартамент №69, находящ се в гр. С, ул.“Х“ № 51, вх.Г. Представена е и Декларация по чл.14 от ЗМДТ, от която се установява, че е декларирала процесния имот като своя собственост на 27.04.1998г.

С оглед на изложеното ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и между него и ищеца е възникнало и съществувало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за описания по – горе имот, за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.

Придобитото веднъж качество на потребител на ТЕ законът не свързва със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания /формални или не/ за пораждане на търговски отношения с нови потребители на ТЕ и загубването на това качество става при отчуждаване на топлоснабдения имот или настъпване на други законоустановени факти, прекратяващи облигационни отношения. Доколкото между страните няма данни да е сключен индивидуален писмен договор уреждащ техните отношения, то като съдържание на съществуващото между тях отношение следва да се считат, посочените в закона -ЗЕ и в общите условия, против които потребителя не е възразил по смисъла на чл. 150, ал.3 от ЗЕ, права и задължения на страните. Дружеството ищец има задължение да доставя ТЕ, а ответникът има задължение да заплаща реално доставената му ТЕ до размера на квотата си в собствеността. Законът облича фактическите отношения по потреблението на ТЕ в договорна форма, като приема, че ако физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а топлофикационното дружество му доставя такава ТЕ, то между тези страни съществува договорна връзка, неформална, със съдържание посочено в закона и в ОУ, против които настоящия потребител не е възразил.

Съответствието на разпоредбите, касаещи налагането на административния елемент на регулиране на отношенията с потребителите е било предмет на решения на Съда на ЕС, с които е прието, че такъв тип регламентация е допустим. Съгласно Решение на Съда 3

(четвърти състав) от 5 декември 2019 година по съединени дела С-708/17 и С-725/17 1) Член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики"), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. 2) Член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, е прието заключение на съдебно – техническата експертиза.

От заключението на съдебно - техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно, се установява, че процесната сграда е с непрекъснато топлоподаване за процесния период, като количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция. От заключението е видно, че на уреда са били извършвани периодични проверки съгласно БДС 1434 – 2001 през м.10.2016г., м.09.2018г. и м.03.2022г.

Съгласно чл. 43, ал. 4 от Закона за измерванията и съотносимите към процесния период Заповеди на председателя на ДАМТН № А-791/30.09.2015 г. и № А-616/11.09.2018 г., периодичността на метрологичните проверки на топломер е 2 години Средствата за търговско измерване според пар. 1, т. 58 от ДР на ЗЕ технически средства за измерване, които имат метрологични характеристики и са предназначени да се използват за измерване самостоятелно или свързано с едно или повече технически средства и които се използват при продажбата на електрическа и топлинна енергия или природен газ), са собственост на 4 топлопреносното предприятие /чл. 156 ЗЕ/. Законът/ ЗЕЕЕ, ЗЕ/ утвърждава като принцип за уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради - етажна собственост, реално доставената на границата на собственост топлинна енергия – чл. 156, ал. 1 ЗЕ. Видно от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза периодична метрологична проверка на монтираното на адреса СТИ е направена през м.10.2016г. и последваща такава през м.09.2018г., т..е. помалко от 2 години след предходната проверка. Съгласно цитираните разпоредби, последваща проверка е следвало да се извърши през м.10.2020г., което е след края на исковия период, поради което СТИ е било изправно за целия период на иска.