Определение № 208 от 25.02.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 208 гр. Перник, 25.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ Въззивно частно гражданско дело № 20251700500820 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на ПРС № 34106/12.12.2025 г., подадена от Етажна собственост, находяща се в жилищна сграда на адрес: ***, представлявана от „Входове БГ“ ЕООД, ЕИК:202208888 чрез адвокат К. С. от САК срещу разпореждане № 23826/ 11.12.2025 г. по гр. дело № 8555/2025 г. на Районен съд – Перник, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя с вх. рег. № 33787/10.12.2025 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Р. И. В. с ЕГН:**********, за сумата 86,00 лв. - главница за периода от 14.11.2024 г. до 30.04.2025 г., съгласно протокол 007/14.11.2024 г. от решение на Общото събрание на етажната собственост, ведно със законната лихва от 01.05.2025 г. до окончателно изплащане на вземането и за сумата 334,00 лв. - главница за периода от 01.05.2025 г. до 01.12.2025 г., съгласно протокол 009/23.04.2025 г. от решение на Общото събрание на етажната собственост, ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 10.12.2025 г. до окончателно изплащане на вземането.

Жалбоподателят счита разпореждането за неправилно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалните правила, поради което моли окръжния съд да го отмени.

Излага съображения, че липсват доказателства за обичайно местопребиваване на длъжника в чужбина; че същият е български гражданин; че няма събрани доказателства за трайни лични или професионални връзки с ***; че самото наличие на настоящ адрес в *** не доказва „обичайно местопребиваване“ по смисъла на чл. 48, ал. 7 КМЧП; че не са извършвани действия по връчване на книжа.

1

Налице било неправилно приложение на европейското право в каквато връзка се позовава на решение по дело C 222/23 на Съда на Европейския съюз (СЕС), според което наличието на международен елемент налага прилагане на Регламент 1215/2012 и че националната уредба не може автоматично да обвързва компетентността с фиктивен адрес или гражданство.

Налице била компетентност по чл. 7 от Регламент 1215/2012: - спорът бил свързан с договорно задължение (разходи за поддръжка); - според решение по дело C 25/18, задължения към етажна собственост попадали в категорията „дела, свързани с договор“; компетентен бил съдът по мястото на изпълнение на задължението (в случая – България).

Относно връчването посочва, че съгласно Регламент 2020/1784 съдът можел да използва механизми за установяване на адрес в друга държава членка и да извърши международно връчване.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за неоснователна, поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Заповедното производството под № 8555/2020 г. на Районен съд – Перник е образувано по заявление на жалбоподателя с вх. № 33787/10.12.2025 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Р. И. В. за сумата 86,00 лв.

- главница за периода от 14.11.2024 г. до 30.04.2025 г., съгласно протокол - 007/14.11.2024 г. от решение на Общото събрание на етажната собственост, ведно със законната лихва от 01.05.2025 г. до окончателно изплащане на вземането и за сумата 334,00 лв. - главница за периода от 01.05.2025 г. до 01.12.2025 г., съгласно протокол - 009/23.04.2025 г. от решение на Общото събрание на етажната собственост, ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 10.12.2025 г. до окончателно изплащане на вземането.

От изисканата служебно справка по реда на Наредба № 14/19.11.2009 г. се установява, че в Национална база данни „Население“ е вписано, че лицето, посочено като длъжник в заявлението по чл. 410 ГПК е с постоянен адрес: *** от 11.09.2000 г. и с настоящ адрес в *** от 28.12.2009 г.

От справка от НОИ е видно, че за длъжника няма данни за регистрирани трудови договори в страната.

С обжалваното разпореждане от 11.12.2025 г. заповедният съд е отхвърлил като неоснователно заявлението, приемайки, че длъжникът няма обичайно местопребиваване в България, което е пречка за издаване на заповед по чл. 410 ГПК съгласно чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК. Аргументирал се е с това, че в заповедното производство съдът действа едностранно; че няма други данни освен регистрирания настоящ адрес на длъжника, а в НБД „Население“ 2 същият има настоящ адрес в *** от 2009 г. и следователно няма обичайно местопребиваване в България. Позовал се е на решения на СЕС по дела C-523/07 (понятието habitual residence) и C-222/23, чл. 94 ЗГР и практика на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира тези изводи за правилни и законосъобразни, съответно доводите по жалбата – за неоснователни.

По силата на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК липсата на обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България са основание за отказ срещу този длъжник да бъде уважено заявление за издаване на заповед за изпълнение (независимо дали такава по чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК).

Под „обичайно местопребиваване“ по смисъла на правото на ЕС следва да се разбира, че това местопребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция в социалната и семейната среда, като за тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава-членка, както и причините за преместването в тази държава, гражданството, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от лицето в посочената държава (Решение на Съда на ЕО, ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07 относно тълкуване на чл. 8, § 1 от Регламент № 2201/2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност); няма основание на понятието „обичайно местопребиваване“ да се придава различно значение в другите актове на общностното право от даденото от Съда на ЕО тълкуване, а при действието на чл. 48, ал.

7 КМЧП („По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.

За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.“). Това значение е приложимо и в българското право. От дадените с посоченото решение на Съда на ЕС, насоки при определяне на обичайното местопребиваване на физическите лица и съгласно дефиницията на чл. 48, ал. 7 КМЧП следва, че то представлява изцяло фактическа връзка на едно лице с територията на съответната държава.

В настоящата хипотеза се установи, че длъжникът е с регистриран постоянен адрес в *** от 11.09.2000 г., но същевременно е посочил, че от 28.12.2009 г. е с настоящ адрес в ***.

Съгласно разпоредбата на чл. 94, ал. 1 ЗГР, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, а съгл. ал. 2 всяко лице има само един настоящ адрес. Според ал. 3 настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят. Следователно, във вътрешното ни право най-близо до обичайното местопребиваване се намира т.нар. „настоящ адрес“. От събраните по делото доказателства се налага извод, че длъжникът няма обичайно местопребиваване в Република България, а живее в чужбина, в частност ***, където има и 3 официално регистриран настоящ адрес, който е актуален към настоящия момент. Явно е че още на този етап се установява, че е налице основание за отказ от издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, което изрично е предвидено в закона - чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК.

Не може да се изпълнява принудително срещу лице, което няма как да упражни правото си да възрази срещу вземането, тъй като не живее на територията на Република България и това се установява от представения по делото официален удостоверителен документ. Целта на заповедното производство е да се провери дали вземането е безспорно. Когато длъжникът няма обичайно местопребиваване в страната тази проверка не може да бъде извършена.

Издаването на заповед срещу лице, което не живее в страната е недопустимо, тъй като би засегнало правото му на защита, в частност да се уведоми за заведеното срещу него съдебно производство и правото му да участва в същото. При настоящ адрес в чужбина лицето следва да се призовава и уведомява именно там, но това е допустимо само в исково производство, но не и в заповедното (в този смисъл е решение № 85/04.05.2016 г. по гр.д. № 251/2016 на III г. о. на ВКС).

Следва и да се отбележи, че съгласно чл. 48, ал. 7 КМЧП под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

В тази връзка, няма пречки заявителят да представи доказателства към заявлението, които да обосновават твърденията му, че длъжникът има обичайно местопребиваване на територията на Република България – различни писмени доказателства като трудови договори, справки от НОИ, договори за наем и др. При липсата на представени доказателства и с оглед на характера на производството за съда невинаги е възможно да определи местоживеенето към момента на произнасянето по съществото на заявлението.

Така например възможно е длъжникът да има регистриран настоящ адрес в чужбина, но като приложение към заявлението да са представени доказателства за наличието на договорно правоотношение между страните, което е сключено след регистрирането на настоящия адрес и в тях като адрес на длъжника да е посочен адрес в Република България.

За да може съдът да приеме, че спорът не му е международно подведомствен или че са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 4 и 5 ГПК, то следва да е налице поне обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, длъжникът е имал местоживеене в държава-членка, различна от Република България - отговор на въпрос № 2 в Решението на Съда на ЕС от 16.05.2024 г. по делото „Топлофикация София“ ЕАД, C-222/23. По настоящото дело, както бе отбелязано, длъжникът е с настоящ адрес в *** от 28.12.2009 г., а от справката от НОИ е видно, че същият няма регистрирани актуални трудови договори с работодатели в Република България.

4

По така изложените съображения се налага извод, че макар постоянният адрес на длъжника да е регистриран в Република България, то не може да се направи обосновано предположение, че към настоящия момент длъжникът има обичайно местопребиваване на територията на страната ни и правилно заповедният съд е отказал да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, поради което обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Перник ОПРЕДЕЛИ: