Решение № 439 от 02.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 439 гр. Пловдив, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Иванова

Членове:

Иван Анастасов

Емилия Лалева при участието на секретаря Валентина Василева като разгледа докладваното от Емилия Лалева Въззивно гражданско дело № 20255300501552 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление: гр. *****, подадена чрез пълномощника юрисконсулт А. И., против Решение № 105 от 12.03.2025 г., постановено по гр.д. № 1330/2024 г. по описа на Районен съд – Карлово, ІІІ гр.с., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 330 от 01.08.2025 г., с което „Кредисимо“ ЕАД е осъден да заплати на М. С. М., ЕГН ********** от с. ***** сумата от 1 795,06 лева, представляваща дадена без основание сума на 13.03.2023 г. чрез Изипей, за което е издадена разписка № 0500018171486381 от 13.03.2023 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 07.08.2024 г., до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски в размер на 80,10 лева, а в полза на адвокат К. Й. К. с адрес на упражняване на дейността – гр.

***** – адвокатско възнаграждение за осъществено на М. С. М. безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 лева, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснато съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че във връзка с направено от ищеца в първото открито съдебно заседание оспорване на валидността на приложения договор за кредит, съдът е предоставил на ответника (сега жалбоподател) 1 възможност да вземе становище по оспорването в срок до следващото съдебно заседание, насрочено за 14.01.2025 г. В указания срок ответното дружество е депозирало писмено становище по повод направеното оспорване, като с оглед носената от него тежест по силата на чл. 193, ал. 3 ГПК да докаже валидното сключване на договор за кредит в електронна форма по правилата на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, е поискал да бъде назначена съдебно техническа експертиза, както и да бъде задължено на основание чл. 192 ГПК трето неучастващо лице – „Изипей“ АД, да предостави информация наредена ли е от „Кредисимо“ ЕАД на 22.12.2022 г. сумата 1300 лв. с получател М. С. М., с основание главница по договор за кредит № 2694915/22.12.2022 г., от кого и кога е получена същата. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че направените доказателствени искания са преклудирани и не е допуснал събирането на своевременно поисканите доказателства, поради което счита, че е налице съществено процесуално нарушение обосноваващо приложимостта на чл. чл.

266, ал. 3 ГПК. Иска се отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззИ.емата страна М. С. М..

Съдът, като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от надлежна страна, насочена е против подлежащ на обжалване акт, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на М.

С. М. против „Кредисимо“ ЕАД, с която се иска да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 50 лв., предявена частично от сума в общ размер на 1795,06 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Ищецът твърди, че на 13.03.2023 г. бил заплатил на ответното дружество сумата от 1795,06 лв.

Твърди, че към датата на извършване на плащанията ищецът нямал парични задължения към ответника, поради което сумите били платени без правно основание. Евентуално, ако се установи между страните правоотношение по потребителски договор, твърди че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и претендира сумата като недължимо платена по недействителен договор.

С отговора по чл. 131 ГПК „Кредисимо“ ЕАД оспорва иска, като възразява, че процесната сума е платена на основание договор за потребителски кредит № 2694915 от 22.12.2022 г., с който е отпуснат паричен заем в размер на 1300 лв. за срок от 15 месеца, с краен срок за погасяване на кредита 20.03.2024 г. Твърди, че за обезпечаване на договора между ищеца като потребител и „Ай Тръст“ ЕООД като поръчител бил сключен договор за предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение, дължимо от ищеца на 2 поръчителя. Сочи, че потребителският кредит бил предсрочно погасен с извършено на 13.03.2023 г. едно плащане в размер на 1760,27 лв., послужило за погасяване на следните задължения: главница от 1300 лв., възнаградителна лихва от 113,87 лв., такси по Тарифа от 40 лв. и сумата от 304,26 лв., която била разпределена към „Ай Тръст“ ЕООД за погасяване на вземането му за предоставено поръчителство. Навежда довод, че не е материално легитимиран да отговаря за връщане на сумата от 304,26 лв., тъй като не е страна по договора за предоставяне на поръчителство, а е овластен по силата на сключен с „Ай Тръст“ ЕООД договор за поръчителство да приема вместо него плащане от потребителя, което разпределял на поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД. Оспорва твърденията на ищцата за нищожност на договора, като намира, че изведените доводи са бланкетни и не съдържат конкретни пороци, водещи до неговата недействителност.

С определение от 14.01.2025 г. е допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск от сумата 50 лв. на сумата 1795,06 лв.С постановеното по спора решение № 105/12.03.2025 г., първостепенният съд е приел иска за основателен.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по същество.

От приложените по делото писмени доказателства – договор за потребителски кредит, погасителен план, общи условия и договор за предоставяне на поръчителство, се установява, че на 22.12.2022 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № 2694915, по силата на който ответникът „Кредисимо“ ЕАД се е задължил да предостави на ищеца М.

С. М. потребителски кредит в размер на 1300 лв., а ищецът се е задължил да върне заетата сума на 15 месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план, при лихвен процент в размер на 40.00 %, ГПР в размер на 48.21 % и обща сума за погасяване в размер на 1681.51 лева.

Установено е по делото от представените писмени доказателства, че като обезпечение по чл. 4 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от юридическо лице, одобрено от „Кредисимо“ ЕАД. Видно от договор за предоставяне на поръчителство, сключен на 22.12.2022 г. между „Ай Тръст“ ЕООД (поръчител) и М. С. М. (потребител), „Ай Тръст“ ЕООД се е задължил срещу възнаграждение от 1296,48 лв. да стане поръчител по договор за предоставяне на потребителски кредит № 2694915/22.12.2022 г. Уговорено е, че възнаграждението е платимо разсрочено на вноски, съгласно представен погасителен план.

Видно от приетата по делото разписка за извършено плащане № 0500018171486381/13.03.2023 г., ищецът е заплатил на 13.03.2023 г. чрез „Изипей“ АД в полза на „Кредисимо“ ЕАД сума в размер на 1795.06 лв.

От приетото пред въззивната инстанция заключение на съдебно 3 техническата експертиза, изпълнено от вещото лице инж. Т. Д., се установява, че в административния панел на „Кредисимо“ ЕАД има регистрирано сключване на договор за потребителски кредит с М. С. М. с дата 22.12.2022 г.

М. е кандидатствал за потребителски кредит и е попълнил форма за кандидатстване за финансова услуга по електронен път, приел е Стандартния европейски формуляр, Договорът за финансова услуга „Credissimo плюс“ и Общите условия на „Кредисимо“ ЕАД. Заявлението за отпускане на кредит е одобрено от страна на „Кредисимо“ ЕАД, като отразеният в системата на дружеството статус на кредита е „платена“. В електронното заявление заемателят е избрал да представи по заема обезпечение под формата на поръчителство, като в системата на „Кредисимо“ ЕАД е отбелязан сключен договор за поръчителство с дружеството „Ай Тръст“ ЕООД. В експертното заключение подробно е описана хронологията на извършените от ищеца стъпки по сключването на договора за кредит. Изслушано в съдебно заседание, вещото лице посочва, че договорът се счита подписан след изричното приемане на СЕФ, ОУ и договора, както и декларацията за обработване на личните данни. Пояснява, че единственият начин да се получи в рамките на деня кредита е да се избере вариант на договор за гаранция „Гарантирано до минути“.

Съдът намира заключението на експертизата за компетентно изготвено, подробно и обосновано, поради което го кредитира.

От приетото пред въззивната инстанция писмо от „Изипей“ АД се установява, че в системата на дружеството е нареден паричен превод в размер на 1300 лв. към М. С. М. с основание „Плюс – 2694915“, който е усвоен лично от него на 22.12.2022 г.

Въз основа на така приетата фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Между ищеца М. С. М. и „Кредисимо“ ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 2694915/22.12.2022 г., по което ищецът е имал качеството на кредитополучател. За обезпечаване задълженията по този договор между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД е сключен Договор за поръчителство от 22.12.2022 г. И при двата договора М., в качеството му на потребител, се ползва със законоустановената потребителска закрила, поради което приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Въззивният съд намира за основателно заявеното в исковата молба възражение за недействителност на процесния договор за кредит, поддържано и пред въззивната инстанция.

Двата договора – за кредит и за поръчителство, са неразривно свързани, доколкото вторият обезпечава първия и сключването му е обусловено от действителността на заемното правоотношение – последното се явява негово основание. Освен това изрично в чл. 4 от Договора за кредит се посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от одобрено от кредитора юридическо лице. Предвид това съдът намира, че възнаграждението по договора за 4 предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия. Тъй като договорът е за потребителски кредит, с оглед неговия предмет и страни, приложимата правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. Договорът за потребителски кредит формално отговаря на тези изисквания, доколкото в същия е посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя – 1681.51 лв. Така посочените размери в договора не съответстват на действителните такИ., съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя", са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата разпоредба е указано, че "обща сума, дължима от потребителя", е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице поръчител, различно от кредитодателя, по друг договор, но е пряко свързано с договора за кредит, и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. В съдържанието на процесния договор за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не са включени общите разходи за потребителя, в т. ч. и възнаграждението за поръчителя, което е пряко свързано с кредита. В случая е договорено да се заплаща възнаграждение за предоставеното обезпечение в размер на 1296,48 лв., заедно с всички останали задължения по същия, което реално оскъпява договора за кредит със сума в пъти по-голяма от уговорената лихва за ползване на заетата сума в размер на 381,51 лв. При сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на поръчителство, за което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон е нищожна. И тъй като не 5 е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК, а като акцесорен и договора за поръчителство, като с процесната разпоредба на чл. 4 от договора за кредит се създава задължението за предоставяне на обезпечение, чрез предоставяне на гаранция от юридическо лице, предложено от кредитодателя, което предпоставя допълнителни разходи за потребителя, непосочени в договора.