Решение № 196 от 22.06.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 196 гр. Карлово, 22.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20215320101571 по описа за 2021 година

Производството е по субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предявени от Н. Я. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., ул. „Т. К.“ №** чрез адв. Е. И. против 1 / „И. А. М.“ АД, ЕИК *************, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“, ет.*, офис **-**, представлявано от Г. Т. - изпълнителен директор и 2/ „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.

С., бул. „Д. Н.“ № **. „С. Ц.“, ет. *, офис **-**, представлявано от П. Д..

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на договор за паричен заем № 4182397 от 23.06.2021 г., сключен с първия ответник „И. А. М.“ АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, както и нищожността на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № 4182397 от 23.06.2021 г., сключен чрез „И. А. М.“ АД с втория ответник „Ф. Б.“ ЕООД, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна 1 кредитна сделка.

Ищецът твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребители и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Твърди, че договорът за потребителски кредит нормативно бил уреден като възмезден /арг. от чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която била съществен елемент на договорното съдържание, имала за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка /така Решение № I - 151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491/19г. на ОС - Б., Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171/2019 г. на XIV състав на О. с. - П., Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272/2018 г. на XIV състав на О. с. - П., Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780/2018 г. на XIV състав на О. с. - П., Решение № 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д. № 1067/2018 г. на О. с. П., решение по в.т.д. № 81/18г. на ОС - Р., решение по в.т. д. № 202/18г. на ОС - В., решение по в. гр. д. № 393/17г. на ОС П. и др./.

Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителният размер на годишния процент на разходите. Ищецът твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48,33 % заблудил 2 потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук – до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Твърди, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1. т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР от 48,33 % разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител.

Поради невключването на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. ** д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 49.14 % съставлявал невярна информация, която заблудила 3 потребителя относно действителния размер на разходите, които той ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 48,33 % ГПР. На ищеца не било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПK преди сключване на договора какъв е размерът на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтичала по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 2750 лв. с посочен лихвен процент от 40 % и ГПР 48,33%, с общ размер на всички плащания 440.85 лв. Поради това, че кредиторът не представил вярна информация, потребителят бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.

Неговата неинформираност довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

Кредиторът нарушил правата на потребителя, тъй като не включил в договора по ясен и разбираем за него начин действителната стойност на ГПР.

Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/1 З/ЕИО, транспонирано в чл.

147, ал. 1 от ЗЗП, бил тълкуван с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнасяла само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи /Решение по дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по дело № С-26/13г., Решение от 23.04.2015г. по дело С 96/14; Решение от 26.02.2015г. по дело С - 143/13; Решение по дело С-472/10;

Решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016г./ и с оглед на задължителния им характер били съобразени в Решение № 98 от 4

25.07.2017 г. по т.д. № 535/16г. на ВКС. II т.о, с което съдебният състав приел, че „Тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин – чл.147, ал.2 ЗЗП“.

Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 40,90 %, кредиторът внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от него задължение и по-конкретно какъв е действителният размер на разходите, които ще направи.

Ищецът твърди, че на собствено основание бил нищожен и сключеният договор за предоставяне на поръчителство от 17.11.2020 г. и уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не породила правни последици, поради следните съображения:

Договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство било кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице поръчител била лишена от правно основание.

Ищецът твърди, че договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите 5 нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по-драстично.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.