Решение № 1311 от 09.10.2024, Районен съд - Плевен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1311 гр. Плевен, 09.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20244430101485 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Д. И. П. от гр.Плевен *** против „Ф. БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в която се твърди, че между страните бил сключен потребителски кредит № ***, съгласно който договор е приложим ЗПФУР. Твърди, че страните договорили отпуснатият заем в размер на 400 лева да бъде погасен в срок от 30 дни с лихва 3,38% или 13,52 лв. /или общо 413,52 лв./ Посоченият годишен процент на разходите е в размер на 49,85%. Ищцата твърди, че съгласно чл.5, кредитът се обезпечава с Поръчителство, предоставено от „Multitude Bank“ в полза на Дружеството ответник. Посочва, че при сключването на договора за потребителски кредит никъде не било посочено в съдържанието му какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество, а едва след като усвоила сумата от 400 лв., ищцата Д. П. установила, че освен заемната сума от 400 лв., са й начислили такса за обезпечение с поръчителство услуга предоставяна от партньор на „Ф.

България“ ЕООД, в размер на 118,48 лв. Твърди, че към датата на завеждане исковата молба погасила задълженията си по договора.

Навеждат се доводи, че процесният договор е недействителен поради следните причини: дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено в ОУ, че сключването 1 на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явявала всъщност.

Ищцата твърди, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, пито с обикновен електронен подпис, поради което липсва съгласие. Твърди се, че ищцата не била подписвала договор за поръчителство.

Излага се, че процесният договор бил нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга. Посочва се, че договорът бил недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, тъй като противоречал на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, защото не съдържал начина на изчисляване па ГПР и липсвала яснота как бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочен бил само ГПР в %, но не бил посочен начина на изчисляването му.

На следващо място твърди, че бил посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не била включена като разход по договора, а това следвало да бъде направено, поради следното : Ответникът не предоставял възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за което събирал допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се покривали разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следвало да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията. Посочения в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не отговаряли на действителните такива.

Посочените в договора за заем по-ниски стойности, представлявали невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП, която подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Ищцата счита, че сумата, претендиранаа от ответното дружество по договор за поръчителство, несъмнено следвало да бъде включена в ГПР, тъй 2 като била разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. Посочва се, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което било свързано с допълнителни разходи за потребителя, била заобиколена императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, бил в размер над 70%. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответствали на действително уговорените такива, налице била неяснота при определяне на ГПР, което водело до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.

Ищцата навежда още доводи, че клаузата на чл.5 от процесния договор била нищожна, като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.

В заключение моли съда да приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на договор за потребителски кредит № ***, сключен между ищцата и „Ф. БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. с чл.11, чл.19 ЗПК, чиято недействителност моли да бъде прогласена. В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли първоначалния иск, моли да провъзгласи нищожността на клаузата на чл.5 от процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение поръчителство от „Multitude Bank“ в полза на ответника. Претендира също така да бъде осъден ответника да й заплати сума в размер на 5лв. – частичен иск от 118,48лв., представляваща платена при изначална липса на правно основание по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.

В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва предявените искове.

В о.с.з. на 26.09.2024г. е допуснато изменение на предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, като същият се счита предявен 3 за сумата от 118,48лв.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

От представения препис на Договор за потребителски кредит №*** от 07.09.2023г. със страни ответника „Ф. България“ ЕООД, като заемодател и ищцата Д. И. П., в качеството на заемател, се установява, че по силата на обективираното в това съглашение, заемодателят е предоставил на заемателя кредит под формата на паричен заем в размер на 400лв. Договорът е бил сключен при уговорена възнаградителна лихва в размер на 13,52лв. и посочен лихвен процент – 3,38%. Падежът на задължението за връщане на заемната сума е бил определен на 07.10.2023г.

Видно е, че в чл.4 от съглашението Годишен процент на разходите е посочен в размер на 49,85%.

Според обективираното в чл.5 от процесния договор, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Мултитуд Банк в полза на дружеството, като с одобряването на предоставеното обезпечение от кредитора, уговорката свързана с него не може да се отмени нито от кредитополучателя нито от лицето, предоставило обезпечението.

Видно е от представения договор за гаранция (поръчителство), че в изпълнение на поетото задължение кредитополучателят е сключил с Мултитуд Банк договор за поръчителство, с който соченото дружеството е поело задължение да обезпечи задълженията по договора за кредит срещу такса в размер на 118,48лв. Сумата е следвало да бъде платена от кредитополучателя по сметка на гаранта, според отразеното в чл.3.2, по начин, посочен в общите условия към този договор, като по делото не са представени такива.

От заключението по допусната ССЕ се установява, че договорната лихва за 30 дни е посочения в процесния договор размер от 3,38% или 13,52лв., а при изчисление на годишна база възлиза на 40,56%.

Установява се също така, че на уговорената в процесния договор дата на падеж: 07.10.2023г. задълженията на кредитополучателя са възлизали на главница в размер на 400лв., договорна лихва в размер на 13,52лв. и такса по договора за поръчителство в размер на 118,48лв.

4

Видно е от експертното заключение, че на 17.10.2024г. ищцата е превела по сметка на Ф. България ЕООД сума в размер на 532лв., с която горните задължения са били осчетоводени като погасени. Вещото лице е посочило в заключението си, че на 17.10.2023г. сумата от 59,24лв. за такса по договора за гаранция, е била преведена от ответника на гаранта. При изслушване в съдебно заседание, експерта сочи, че твърдения превод от кредитодателя към гаранта не е бил установен въз основа на първични счетоводни документи, а по справка от ответника.

Установява се още от заключението на вещото лице, че в посочения в договора ГПР от 49,85% не е включена сумата за такса по договора за гаранция и ако същата бъде включена, този размер би надхвърлил многократно над пет пъти законната лихва.

Обсъденото експертно заключение се възприема от съда, като компетентно, обективно и неоспорено от страните.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че от обсъдените по-горе доказателства се установи възникнало между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.

Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума от 400 лв. в случая не се и оспорва от ищцата.

Съдът намира, че за процесния Договор е приложим ЗПК, въпреки, че е сключен за срок от 30 дни, т.к. за изключване на приложението му не е достатъчен само уговорения срок, но и дължимите по силата на съглашението разходи да са незначителни. В случая не може да се приеме незначителност на 5 разходите.

Ищцата твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, т.10 от ЗПК.

Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,85%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва дължимата от потребителя такса за посочения от кредитодателя гарант.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената такса гарант попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая платимата по сметка на кредитора Ф. Б. такса за предоставяне на гаранция представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.