Решение № 300 от 02.12.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 300 гр. Варна, 02.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело № 20243001000327 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба вх. №7513/22.03.2024 година по описа на ВОС на ищцата Г. Д. В., ЕГН **********, с адрес в *****, подадена чрез пълномощника й по делото адвокат В. Н., САК, и въззивна жалба на вх.№10526/23.04.2024г. по описа на ВОС на ответника „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК 121718407, седалище град София, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт П. Н., срещу решение № 123 от 18.03.2024 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по т.д. № 120/2023 г. по описа на ВОС.

С обжалваното решение първоинстанционният Варненски окръжен съд е осъдил ответното застрахователно дружество „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати на ищцата Г. Д. В., ЕГН **********, сумата 100 000 лева, представляваща дължимо обезщетение за обезвреда на причинените й неимуществени вреди от смъртта на нейния син Й. Й. А., ЕГН **********, загинал при ПТП, настъпило на *****г. на път II-29 в района след отбивката за *****, по вина на водача на л.а. „Рено Туинго“ с рег. № ***** С. И. С., ЕГН **********, чиято отговорност е била покрита от сключена с ответното дружество задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на писмената застрахователна претенция - 03.02.2022 година, до окончателното плащане.

Исковете в останалите им части – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдените 100 000 лева до претендирания размер от 150 000 лева, ведно със следващото се обезщетение за забава в размер на законната лихва, както и изцяло акцесорната претенция за обезщетяване на забавата за периода от датата на увреждането - ***** 1 година, до датата на подаване на застрахователната претенция - 03.02.2022 година, са били отхвърлени като неоснователни.

В съответствие с това, както и с оглед уважения размер на главния иск е разпределена и насрещната отговорност на страните по чл.78 от ГПК, като ответникът „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъден да заплати на пълномощника на ищеца, осъществил безплатно процесуално представителство в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, сумата 9 084,87 лева, съответно дължимата на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса по делото.

На основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата Г. В. е осъдена да репарира на ответното дружество сумата 621,86 лева – част от разноските по съразмерност с отхвърлената част на иска.

Решението е постановено при участието на застрахования деликвент С.

И. С., ЕГН **********, като трето лице - помагач на страната на ответника „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД.

Въззивницата Г. Д. В. обжалва решението в частта, с която съдът е отхвърлил исковата й претенция за разликата над 100 000 лева до предявения размер от 150 000 лева, както и в частта за присъждане на законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на увреждането – ***** година до датата на подаване на застрахователната претенция - 03.02.2022 година, намирайки решението в отхвърлителната му част за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага съображения за неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД, а присъденото обезщетение за неимуществени вреди за необосновано занижено и недостатъчно да репарира претърпените от ищцата неимуществени вреди. Счита, че съдът не е съобразил задължителната съдебна практика обективирана в т. 11 от ППВС № 4/1968 г., определяйки размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди вследствие загубата на дете. Смята за безспорно доказана особено силната връзка между нея и синът й, като поддържа твърденията си, че и към настоящия момент ищцата не може да преодолее скръбта от загубата му. Излага съображения за това, че съдът в недостатъчна степен е преценил обстоятелствата, свързани с личността на починалия, здравословното състояние, възрастта му, общественото му положение, отношенията приживе с близките му, претендиращи обезщетение, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. Позовава се на събраните по делото гласни доказателства. Намира за приложими в настоящия случай разрешенията, дадени с ППВС № 4/1961 година относно правото на обезщетение за неимуществени вреди на най-близките на пострадалия и ТР № 1/2016 година по т. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, което доразвива и разширява задължителните Постановления на ВС по тези въпроси. Така в обжалваното решение счита, че не са отчетени в достатъчна степен болките и страданията, които ищцата е преживяла вследствие смъртта на сина й, степента на близост между нея и починалия, продължителността и интензитета на подлежащите на обезщетяване вреди и техния необратим характер. Съдът при определяне размера на обезвредата не е съобразил и практиката на ВКС по подобни казуси - например решение № 44/23.06.2020 година по т. д. № 1879/2019 г. на ВКС, 1-во т.о. и решение № 14/10.02.2021 г. по т. д. № 301/2019 г. на ВКС, 2-ро т.о. Позовавайки се на решение № 1/26.03.2012 година по т.д. № 299/2011г. на ВКС, 2-ро т.о., обосновава 2 доводите си за неправилност на обжалваното решение предвид неотчетените в пълна степен конкретни икономически условия, а като ориентир – и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, които непрекъснато се актуализират. Счита, че при определянето на справедливото обезщетение първоинстанционният съд се е отклонил и не се е съобразил изцяло с многобройната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 179/29.01.2016 г. по т. д.

№ 2143/2014 г. на ВКС, 1-во т.о. ; решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на ВКС, 2-ро т.о.; решение № 101/03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ВКС; решение № 73/16.09.2013 г. по т.д. № 964/2011г. на ВКС 2-ро т.о. и др. По отношение началния момент, от който намира за дължима законната лихва върху главницата, не излага конкретни оплаквания за неправилност на решението в съответната му част. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявената осъдителна претенция в цялост. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение за двете инстанции. Не се правят доказателствени искания.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от насрещната страна „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, подаден чрез пълномощника му по делото юрисконсулт П. Н., в който се изразява становище за неоснователност въззивната жалба на ищцата. Счита, че не е налице разпоредбата на чл. чл. 493, ал. 2, т. 1 б. „а“ КЗ, отчитайки, че в настоящия случай виновният водач е сключил Споразумение № 177 от 23.06.2021 г. по НОХД № 1939/2021 г. по описа на ВРС, като е признал вината си за противозаконно отнемане на чуждо МПС – процесния автомобил, с който е извършено ПТП, довело до смъртта на сина на ищцата. Ето защо, във вр. с чл.

300 ГПК, счита, че сключеният застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ относно л. а. „Рено Туинго“, с рег. № *****, не покрива отговорността на водача на автомобила С. И. С. за нанесените при управлението му вреди на трети лица. Поддържайки изложените в собствената му въззивна жалба съображения за незаконосъобразност и неправилност на решението, моли въззивния съд да остави без уважение подадената от ищцата въззивна жалба, респ. да уважи подадената от застрахователното дружество въззивна жалба и по същество да отхвърли исковите претенции изцяло.

От своя страна ответникът – застраховател „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД оспорва първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителната част като неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че в настоящия случай не е налице хипотезата на чл.

493, ал. 2, т. 1 б. „а“ КЗ, позовавайки се на установеното по споразумение № 177 от 23.06.2021 г. по НОХД № 1939/2021 г. по описа на ВРС, съгласно което починалото лице Й. Й. А. не само доброволно се е качил да се вози в автомобил, който е бил обект на кражба, но и самият пострадал, заедно с деликвента С. И. С., са извършили кражбата на автомобила, с който е настъпило произшествието, довело до леталния край на пострадалия син на ищцата. Настоява, че със сключеното споразумение виновният водач е признал вината си, че противозаконно е отнел чуждо МПС - процесния 3 автомобил, с който е извършено ПТП, довело до смъртта на сина на ищцата, като това Д.ие е квалифицирано като престъпление по чл. 346 от НК. Поради това и във вр. с чл. 300 ГПК твърди, че сключената застраховка „Гражданска отговорност“ относно л. а. „Рено Туинго“, с рег. № *****, не покрива отговорността на водача С. И. С. за нанесените при управлението му вреди на трети лица.

На следващо място се излагат оплаквания, че съдът не е обсъдил всички направени от ответното дружество възражения и оспорвания, в частност направеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като твърди, че в мотивите към решението съдът не коментирал това, че пострадалият се е возил в лекия автомобил не само без предпазен колан, но и бидейки в знание, че водачът С.

С. е неправоспособен. Твърди се в тази връзка, че неправилно и необосновано съдът е отклонил и не е допуснал въпроси към свидетеля М. Х. касателно знанието на пътниците в катастрофиралия автомобил за правоспособността на водача и факта, че същият е бил обект на кражба. По отношение на трето лице помагач съдът е допуснал въпрос единствено касателно знанието му дали срещу него е образувано наказателно производство във връзка с противозаконното отнемане на л.а „Рено Туинго“, с рег. № *****.

Оспорва се като неправилен и изводът на съда, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Излага съображения, че при изслушване на заключението на КСМАТЕ в открито съдебно заседание не са били поставени допълнителни въпроси към вещите лица за изясняване на предположенията за възможните травми при поставен обезопасителен колан. Поради това счита, че неправилно е формирано вътрешното убеждение на съда, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия спрямо собствените му травматични увреждани. В заключение въззивното застрахователно дружество твърди, че от решаващия съд е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 236 ал. 2 ГПК, което е довело до възприемането на неправилни фактически и правни изводи за наличие на основания за изплащане на застрахователно обезщетение. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне в цялост на исковата претенция на ищцата ведно с всички законови последици от това. Претендира присъждане на сторените разноски в двете съдебни инстанции, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение. Правят се искания по доказателствата.

В законоустановения срок по чл. 263 ГПК от ищцата Г. В., чрез процесуалния представител адвокат В. Н., е подаден писмен отговор, в който се иска жалбата на ответното дружество да бъде оставена без уважение като неоснователна, с подробно изложени съображения по всички обосновани в нея оплаквания.

Позовава се на установеното по НОХД № 1381/2022 г. по описа на ОС – Варна и по НОХД № 1939/2021 г. на PC-Варна, че освен водачът С. С. и починалия Й. А., в процесния автомобил се е намирал и пострадалият М. Х., който нито е бил наясно с противозаконното отнемане на автомобила, нито е съдействал за извършването на престъпление по какъвто и да е начин. За това свидетелствал и факта, че срещу него нито е водено наказателно производство за кражбата на автомобила, нито е налице влязла в сила присъда или споразумение на наказателния съд по отношение на това престъпление, поради което намира за правилен извода на ВОС, че няма законно основание 4 да бъде отказано изплащане на застрахователно обезщетение за причинената смърт на сина на ищцата. Възразява срещу оплакванията за допуснати процесуални нарушения и по искането за допускане събиране на доказателства във въззивното производство, като твърди, че същите не са направени в първоинстанционното производство и към настоящия момент са преклудирани. Счита, че в настоящия случай не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК. Като поддържа и собствените си оплаквания, обосновани във въззивната жалба, въззиваемата ищца моли въззивната жалба на ответния застраховател да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира присъждане на съдебно- деловодни разноски, вкл. адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за двете инстанции.