Определение № 3708 от 24.07.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3708 гр. София, 23.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002104030 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 10992/22.06.2023 г. и касационна жалба с вх. № 12627/17.07.2023 г., подадени от ответниците по делото Д. Н. и Д. Ш. Н. (граждани на Чешката република), чрез процесуалния им пълномощник адв. П. Т., съответно – срещу решение № 621/19.05.2023 г. и срещу решение № 804/05.07.2023 г., двете постановени (с второто по реда на чл. 247 от ГПК е поправено първото) по въззивно гр. дело № 442/2023 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). С въззивното решение № 621/19.05.2023 г. е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 195/25.11.2022 г. по гр. дело № 828/2021 г. на Поморийския районен съд, вместо което БОС е постановил следното: приел е за установено по отношение на жалбоподателките-ответници, че сключеният между Р. Н. и ищеца А. Н. Р. договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 107, том І, рег. № 1487, дело № 95/15.07.2010 г. на нотариус с рег. № 556, по силата на който ищецът А. Р. е продал на Р. Н. следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда – жилище, апартамент с идентификатор № ***, с административен адрес:

[населено място], [улица], ет. 2, ведно със североизточното избено помещение и със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж (имотът е подробно описан ведно с принадлежностите му), след което следва осъждане на жалбоподателките-ответници да заплатят на ищеца разноските за двете съдебни инстанции по делото. С постановеното от БОС решение № 804/05.07.2023 г., по реда на чл. 247 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение № 621/19.05.2023 г., като на страница 13 от същото (в диспозитива), след думите „от 293 кв.м.“ (след описанието на процения имот) се допълва текста: „е нищожен на основание чл. 26, ал.

1 от ЗЗД поради противоречие със закона, а именно – поради противоречие със забраната на 1 чл. 152 от ЗЗД“.

Двете касационни жалби на ответниците Н. са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд. В жалбата си с вх. № 10992/22.06.2023 г. касаторите излагат оплакване за нищожност на въззивното решение № 621/19.05.2023 г., като в тази връзка поддържат, че с него е прието за установено неясно какво, без посочване какво е прието за установено, като само в мотивите на решението е коментирано, че процесният договор за продажба е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – поради противоречие със забраната на чл. 152 от ЗЗД, но не и в диспозитива на решението. При условията на евентуалност жалбоподателките излагат оплаквания и доводи за неправилност на това решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В жалбата си с вх. № 12627/17.07.2023 г. жалбоподателките заявяват, че поддържат оплакванията си по чл. 281, т. 3 от ГПК в предходната си касационна жалба – за неправилност на основното въззивно решение № 621/19.05.2023 г. заедно с постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 804/05.07.2023 г. за поправката му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба с вх. № 12627/17.07.2023 г. жалбоподателките препращат към изложението към първоначалната им касационна жалба и молят съда да допусне касационното обжалване на двете постановени от БОС решения на изложените там основания за това.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към първоначалната касационна жалба с вх. № 10992/22.06.2023 г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, от страна на жалбоподателките, чрез адв. Т., са формулирани следните въпроси: 1) достатъчно ли е за преценката при иск по чл. 152, във вр. с чл. 26 от ЗЗД, страната, която се позовава на цитираната норма, да твърди само наличие на заемно правоотношение, без никаква друга конкретика; 2) не се ли накърнява правото на защита на ответната страна, ако отговорът на предходния въпрос е положителен; 3) при твърдение за наличие на заемно правоотношение, относно твърдението за такова, за разкриване действителните отношения на страните, това твърдение трябва ли да е конкретно, като е индивидуализирано поне по размер, а и сключването му по време; 4) достатъчно ли е твърдението за заемно правоотношение да се установява с косвени доказателства – свидетели, които твърдят, че знаят за такава уговорка, дори и един от тях да се заявява като очевидец на уговорката, при въвеждане от негова страна на недостоверни твърдения – за факти отпреди 10 години; 5) съдът обвързан ли е при преценката за допустимост на исканите от страната-ищец гласни доказателства, от твърдението на самия ищец, че обследваната сделка е „симулативна“; 6) какво е правното значение на такова твърдение от ищцовата страна и то влияе ли на доказателствената тежест и на допустимостта на гласните доказателства при отсъствие на писмени такива; 7) твърдение на ищеца – още в исковата молба, че сделката, прогласяване на нищожността за която желае, е „симулативна“, не ограничава ли доказателствените му средства и това налага ли съобразяване с ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК за симулативните сделки; 8) има ли отношение към решаващия извод на съда неучастието на трето за твърдяното заемно правоотношение 2 лице, придобило собственост по силата на съпружеска имуществена общност (СИО), и при неизвестно за нея и неустановявано по делото да `и е известно заемно правоотношение, то обвързва ли я; 9) длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, твърдения и възражения на страните в тяхната съвкупност и да извърши цялостна преценка на доказателствения материал по указания в т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК начин, както и в това число – и твърдения и оспорвания още от завеждане по делото пред първата инстанция и доказателствата, събрани пред нея; 10) има ли задължение въззивният съд да изпълни изискването по чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 12 от ГПК, като изложи мотиви, в които да обсъди твърденията и разгледа възраженията на жалбоподателя, за да основе решението си на приетите за установени обстоятелства, а изводите му да намерят отражение в мотивите; 11) следва ли и как да се цени заявеното в отговора на ответниците, опровергаващо ищцовите твърдения, когато то не е оспорено от ищцовата страна, макар и да сочи различни от твърдяните от ищеца факти и отношения; 12) този факт – напускането на имота с изключение само на една стая от него, в който от 2015 г. е допуснат ищеца – приживе на наследодателя ни, както и обстоятелството, че след сделката е извършен ремонт на целия имот – пак само от наследодателя на касаторите, има ли и какво отношение към разкриване на действителните отношения между страните и следва ли да се съобрази от съда при установяване наличие или не на заемни правоотношения, обезпечени с обсъжданата сделка; 13) при обсъждане на доказателствата съдът следва ли ясно да посочи въз основа на кои доказателства приема, че е сключен договор за заем, т.е. да установи наличието на самото заемно правоотношение, и второ, – че съглашението за обратно изкупуване е постигнато преди или едновременно със сключения договор за заем, или е достатъчно само да приеме наличие на заемно правоотношение въз основа на свидетелски твърдения от лица, които съобщават факти по начин, по който житейски е недостоверно да помнят по съобщавания начин; 14) достатъчни ли са свидетелските показания само на тези свидетели, твърдящи, че установяват факти отпреди 10 години, за да се приеме, че страните – ищецът и наследодателят ни са сключили заемно правоотношение, връщането на сумите по което са обезпечени с прехвърлянето на имот, при наличието на диаметрално противоположни свидетелски твърдения; 15) при тези противоречия между свидетелите, те следва ли да се обсъдят от съда; 16) уместно ли е приложена нормата на чл.

165, ал. 2 от ГПК, както това е сторил въззивният съд, или в случая е следвало съдът да се съобрази със забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК, както по процесуалния въпрос за допустимост на гласните доказателства; 17) може ли съдът да обоснове извода си за наличие на заемно правоотношение само въз основа на такова общо твърдение на ищеца, въпреки че същото е в противоречие с негово признание в нотариален акт за извършено плащане на приблизително половината от продажната цена и налична уговорка пак в нотариалния акт за плащане на остатъка по нея – по сделката – периодично след това, които периодични плащания по сделката съвпадат по време и с времето на погасяване задълженията на ищеца, за които твърди, че искал заема, но не и по време със самата сделка; и 18) как следва да се цени сключеният между страните по сделката – около 40 дни след нея – нов предварителен договор между страните, и от това не произтича ли извод, различен от решаващия на съда – 3 за начилие на заемно правоотношение, и при произнасянето по спора съдът следва ли да съобрази поредността на установените пред него сделки.

По отношение на въпроси №№ 1-4, 9-11 и 16-18 жалбоподателките навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като поддържат, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпроси №№ 1-4 – в противоречие с решение № 109/08.06.2011 г. по гр. дело № 1896/2009 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 33/28.05.2018 г. по гр. дело № 2112/2017 г. на ІV-то гр. отд.; въпроси №№ 9-11 – в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК и решение № 135/12.12.2018 г. по гр. дело № 4288/2017 г. на ІІІ-то гр. отд.; въпрос № 16 – в противоречие с решение № 39/02.05.2018 г. по гр. дело № 1859/2017 г. на І-во гр. отд. и въпроси №№ 17 и 18 – в противоречие с решение № 211/07.11.2017 г. по гр. дело № 4793/2016 г. на ІV-то гр. отд. По отношение на въпрос № 8 касаторите навеждат допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК, като твърдят, че по този въпрос не са открили практика на ВКС и излагат съображения същият да има отношение към точното прилагане на закона – разкриване точния смисъл на правната норма на чл. 152 от ЗЗД в хипотезата, визирана във въпроса. По отношение на останалите въпроси №№ 5-7 и 12-15 в изложението си жалбоподателките не сочат никоя от допълнителните предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Предвид оплакванията си в касационната жалба с вх. № 10992/22.06.2023 г. за нищожност на основното въззивно решение № 621/19.05.2023 г., в изложението си към тази жалба касаторите навеждат и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Насрещната страна – ищецът А. Н. Р., в подадените чрез процесуалния му пълномощник адв. Ж. Х., отговори на двете касационни жалби, излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите.

По наведените от жалбоподателките основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

Както вече беше посочено, жалбоподателките не са заявили самостоятелни основания за допускане на касационното обжалване на постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 804/05.07.2023 г., което – с допуснатата с него поправка на очевидната фактическа грешка в основното въззивно решение № 621/19.05.2023 г., се инкорпорира в същото. Поради това основанията, наведени с първоначалното изложение (към което жалбоподателките и изрично препращат с второто си изложение), са основания за допускане на касационното обжалване и на двете решения на въззивния съд – като единно (цялостно) решение.

Именно предвид извършената от въззивния съд поправка на допуснатата от него очевидна фактическа грешка в основното му решение, нито то, нито двете решения като единно цяло, не са абсолютно неясни (неразбираеми), респ. – не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК – вероятна нищожност. Както и самите жалбоподателки сочат, в мотивите към основното въззивно решение № 4

Разпечатката съдържа 22 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e6cf53bb-17bb-4a9e-bad1-f24a089b2bd0