Решение № 4235 от 12.03.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4235 гр. София, 12.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20231110164004 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 143 във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от Й. М.

М. срещу ЮЛ за признаването за нищожна като противоречаща на закона и на добрите нрави на чл. 27 от договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022 г., сключен между страните, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 лв., частичен иск от 2552.17 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022г., ведно със законната лихва от 22.11.2023г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 26.05.2022 г. е сключен договор за потребителски кредит № ******* за сумата от 900 лв. при уговорен ГПР от 42,58%, лихвен процент в размер на 36%. В чл. 17, ал.1 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията по ОУ, или с банкова гаранция. С чл. 27 страните уговорили, че при неизпълнение на задължението по чл. 17 от договора, заемателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на кредита, като според договора страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в сочените размери. Неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като на ищеца е начислена такава заради непредоставено обезпечение. Ищецът поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, като навежда доводи за нарушение на чл.

10, ал.1, вр. чл. 22 ЗПК, а именно неспазване на законоустановената форма.

Сочи допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е разписана методиката за формиране на ГПР и не е ясно как е формиран същият. Поддържа, че посоченият в договора ГПР е грешен, а действителният такъв надвишава установения минимум в чл. 19, ал.4 ЗПК. Сочи, че 1 неспазването на изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК води до недействителност на целия договор. Поддържа, че посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. В исковата молба се твърди, че клаузата е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави, доколкото неизпълнението на задължението по чл. 17, ал.1 от договора не е свързано пряко с причинени вреди. Поддържа, че клаузата за неустойка води и до заобикаляне на закона, доколкото с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение, освен лихвата, и се стига до недопустимо кумулиране. Навежда доводи за неравноправност на оспорената клауза, като последната не е индивидуално уговорена. Сочи още, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, което води до нищожност на целия договор. Поддържа, че клаузите в договора са неясни и не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици, което води до нищожност на целия договор. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба, и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Посочва се, че в случая нямало начисляване и събиране на неустойка, като процесната клауза била валидна.

Посочва, че нямало законово изискване относно размера на неустойката. Не била налице изначална невъзможност да се осигури обезпечение. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба.

Предявен е насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД от ЮЛ срещу Й. М. М. с искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 877.75 лв., представляваща представляваща главница по договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба 19.04.2024 г. до окончателното изплащане.

В насрещната искова молба се поддържа, че на 26.05.2022 г. между ЮЛ и Й. М. М. бил сключен договор за потребителски кредит № *******, в резултат на който на ответника му бил предоставена сумата от 900 лв. Съгласно договора за кредит размерът на възнаградителната лихва бил 36 % на година.

Ответникът бил извършил плащания на 21.06.2022 г. в размер на 165.11 лв., на 26.07.2022 г. в размер на 165.11 лв., на 11.08.2022 г. в размер на 166 лв. и на 17.11.2022 г. в размер на 397 лв. С предявената искова молба се обявявал кредита за предсрочно изискуем. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа насрещната исковата молба.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК Й. М. М. е подала отговор на насрещната исковата молба, в която, че исковете били частично основателни. Прави възражение за нищожност на целия договор. Ответницата била заплатила сумата от 893.22 лв. и насрещния иск се явявал основателен за сумата от 6.78 лв. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на насрещната исковата молба

2

С определение от 28.10.2024 г. постановено по настоящото дело е върната насрещната искова молба предявена от ЮЛ срещу Й. М. М., в частта, в която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД с искане за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 376.52 лв. представляваща възнаградителна лихва.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото са обявени за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че е между ЮЛ и Й. М. М. бил сключен договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022 г., в резултат на който на Й. М.

М. й била предоставена сумата от 900 лв. Горното се установява и от представения договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022 г. , съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 900 лв., със срок на връщане от 24 месеца, при месечен лихвен процент 36 %, годишен процент на разходите на заема 42.58 %. Съгласно чл. 17 от договора е предвидено, че потребителят следвало в три дневен срок от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД, което лице следва да отговаря на условията по ОУ или банкова гаранция. В чл. 27 от договор е предвидено, че ако потребителят не изпълнел своето задължение посочено в чл. 17, същият дължал неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било представено обезпечение. В чл. 17, ал .2 е посочени, че в случай на настъпване на дължимост на неустойката, потребителят щял да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

По делото е представен погасителен към договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022 г., от който е видно, че в общия размер на вноските се начислява и месечна вноска за неустойка, поради което месечната вноска е в размер на 165.11 лв.

По делото е представен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, както и ОУ на договора за потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между ЮЛ и потребителите.

От представената разписка за извършено плащане от 26.05.2022 г. се установява, че ищцата е получила от ответника сумата от 900 лв., като за основание е посочено усвоен кредит № *******.

Съгласно представените три броя разписки за извършени плащания се установява, че ищцата е била направила плащания по процесния договор на 21.06.2022 г. в размер на 165.11 лв., на 11.08.2022 г. в размер на 166 лв., както и на 17.11.2022 г. в размер на 397 лв.

По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият съдебен състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че общата сума, изплатена по договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022 г. е в размер на 893.22 лв. Вещото лице е посочило, че с извършените плащания от 893.22 лв. били погасени главница в размер на 22.25 лв., възнаградителна лихва в размер на 133.89 лв., неустойка в размер на 663.60 лв., наказателна лихва в размер на 3.48 лв., такса за уведомяване в размер на 10 лв., такса посещение в размер на 30 лв., такса СМС в размер на 30 лв. Съгласно заключението размерът на ГПК с включено неустойката възлиза на 44.92 %. Вещото лице е посочило, че размерът на непогасената главница бил 877.75 лв., а размерът на непогасената възнаградителна лихва 3 бил 376.55 лв.

Настоящият състав намира, че договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП . Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

По делото е несъмнено установено, че на 23.11.2022 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски кредит № ******* от 26.05.2022 г., сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 900 лв. за срок от 24 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 42.58 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 36 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.

146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и 4 потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.