Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3432 от 03.06.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5986/2024
Вид
Решение № 3432
Подписан
03.06.2025
В сила
03.06.2025
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Йоана Красимирова Кацарска, Ивета Антонова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 3432 гр. София, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100505986 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 3892 от 05.03.2024 г., постановено по гр. д. № 14614/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 81-и състав, ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД е осъдено да заплати на „Стройкомплект“ ЕООД на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 12 992,82 лева, представляваща лихва за забава върху присъдено застрахователно обезщетение в размер на 45 268 лева по предявен срещу ответника обратен иск по т.д. № 1277/2018 г. по описа на СГС, т.о. VI-11 състав, за периода от 22.03.2020 г. до 16.01.2023 г., като е отхвърлен искът за законна лихва над сумата от 12992,82 лева до пълния предявен размер от 19 175,98 лева и за периода 14.11.2018 г. до 21.03.2020 г.

С постановеното решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД е осъдено да заплати на „Стройкомплект“ ЕООД сумата от 2021,83 лева, разноски по делото.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Стройкомплект“ ЕООД е осъдено да заплати на ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД сумата 32,00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство.

Срещу решението, в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд не е разгледал в съвкупност всички относими и приети по делото доказателства, вследствие на което е постановил решението си в нарушение на материалния закон. Твърди, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на предявеното спорно материално право. В тази връзка сочи, че първоинстанционният съд не е отчел постановеното решение на ВКС, съгласно което правната квалификация на исковете е чл. 17, пар. 1 от Конвенцията CMR. Поддържа, че предявеният иск следва да бъде квалифициран по Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, която съдържа и изискване за точно определен начин за изчисляване на лихвите, който начин е различен от 1 този по ЗЗД. В тази връзка счита, че искът следва да бъде квалифициран по чл. 27 от Конвенцията CMR, а не по чл. 86 ЗЗД. Поддържа, че първоинстанционното решение в постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 127 от 05.02.2020 г. по т.д. № 2957/2018 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 106 от 13.10.2010 г. по т. д. № 1094/2009 г. на ВКС, I т.о., съгласно която в отношенията между застрахователя и застрахования разпоредби на Конвенция C M R намират приложение доколкото размерът на дължимото застрахователно обезщетение е обусловен от дължимото от превозвача на правоимащия обезщетение, а то се определя по реда на чл. 25, вр. чл. 23, пар. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки. При изложените съображения за приложение на Конвенцията намира, че е приложим 5годишният давностен срок по Конвенцията. Излага съображения за неправилност на решението и по отношение на размера, като твърди, че първоинстанционният съд не е взел предвид разпоредбата на чл. 27, пар.1 от Конвенцията, в който е определена 5% годишна лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното плащане. Излага оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, който неправилно не е разпределил доказателствена тежест и не е указал, че не представя доказателства за платеното застрахователно обезщетение. С оглед изложените оплаквания моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложил становище за нейната неоснователност. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от легитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е редовна.

Решението, в частта, с която е отхвърлен искът за законна лихва над сумата от 12992,82 лева до пълния предявен размер от 19 175,98 лева и за периода 14.11.2018 г. до 21.03.2020 г., не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното:

Ищецът е предявил по съдебен ред претенция за заплащане на сумата от 19 175,98 лева, представляваща законна лихва за забава върху присъдено застрахователно обезщетение в размер на 45 268 лева по предявен срещу ответника обратен иск по т.д. № 1277/2018 г. по описа на СГС, т.о. VI-11 състав за период от датата за приемане за разглеждане на обратния иск – 14.11.2018 г. до датата на плащане 16.01.2023 г.

Настоящата съдебна инстанция намира, че предявеният иск е с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД. Съдът не споделя доводите на въззивника, че правната квалификация на предявеният иск е чл. 27, пар. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR). Както е прието и в цитираното във въззивната жалба Решение № 127 от 05.02.2020 г. по т.д. № 2957/2018 г. на ВКС, I т.о., всички предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя, свързани с възникването, валидността и съдържанието на застрахователното правоотношение, настъпването на застрахователното събитие, пораждането и изискуемостта на вземането за застрахователното обезщетение, се уреждат от материалния закон, приложим към договора за застраховка, а в отношенията между застрахователя и застрахования разпоредбите на Конвенцията CM R намират приложение доколкото размерът на дължимото застрахователно обезщетение е обусловен от дължимото от превозвача на правоимащия обезщетение, а то от своя страна се определя по реда на чл.

25, вр. чл. 23, пар. 1 от Конвенцията CMR.

В посоченото решение е прието, че между правоимащия (изпращач или получател на товара) и застрахователя на превозвача не съществува правоотношение по договор за застраховка, като при осъществяването на застрахователния риск за правоимащия (увредения) възниква имуществено притезателно право да иска плащането на 2 застрахователното обезщетение, като това право почива на закона, а не на съглашение между застрахователя и застрахования. Затова при предявен пряк иск от правоимащия изпращач на товара срещу застрахователя на превозвача по договор за международен автомобилен превоз на стоки както размерът на дължимото обезщетение за вреди, така и размерът на лихвата за забава на обезщетението се определят от Конвенцията CMR.

По оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд не е съобразил правната квалификация, дадена с окончателния съдебен акт на Върховния касационен съд, следва да бъде посочено, че върховната съдебна инстанция е изложила мотиви досежно правната квалификация на предявения иск срещу „Стройкомплект“ ЕООД в качеството му на превозвач за обезщетение за пълна повреда на товара при изпълнение на договор за превоз, сключен между страните, като не е разгледан въпросът за правната квалификация на предявения от „Стройкомплект“ ЕООД срещу ЗЕАД „Булстран Виена Инпурънс груп“ АД обратен иск, който е във връзка със сключения между двете страни застрахователен договор.

В контекста на изложеното и доколкото в настоящия случай не се касае за предявен пряк иск от увреденото лице – изпращач или получател на товара, срещу застрахователя за лихвите върху обезщетението за причинените вреди, а за иск на застрахования срещу застрахователя, приложение намират нормите на националното законодателство, доколкото същите са приложими към договора за застраховка. Поради това и предявеният иск правилно е квалифициран по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Кредиторът може да претендира отделно лихва за забава върху вземането за главница след датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главния дълг, щом като не е налице произнасяне в тази насока с предходния влязъл в сила съдебен акт. След като в производството, в което е установена дължимостта на главница, не е предявена претенция за законна лихва, е несъмнено правото на дружеството ищец да претендира заплащането на обезщетение за забава в отделно производство. В този смисъл - Определение № 522 от 07.03.2024 г. по ч. т. д. № 2145 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. Отделение;

Определение № 305 от 09.11.2015 г. по ч. гр. д. № 5086 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение; Решение № 50 от 12.03.2010 г. по търг. д. № 485/2009 г. на Върховен касационен съд).

Уважаването на надлежно заявената претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху главницата е обусловено единствено от уважаването на иска, т.е. от разрешаването на материалноправния спор със сила на пресъдено нещо.

В настоящия случай не е спорно между страните, че с Решение № 749 от 18.04.2019г. по т.д. № 1277/2018г. по описа на СГС, ТО - 11 състав, ответникът по делото „Стройкомплект“ ООД, в качеството му на превозвач е осъден да заплати в полза на ищеца „Еврологистик БГ“ ЕООД - спедитор по предявен регресен иск сумата 25 745,08 евро, представляваща обезщетение за щета – повреден товар, заплатена в полза на възложителя /Н.Ю.Ф.Т./ по договор за превоз на товар и и въз основа на влязло в сила съдебно решение на РС - Ротердам, Нидерландия. Не е спорно и се установява от представените писмени доказателства, че по посоченото дело ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД е било привлечен в качеството му на трето лице помагач на ответника „Стройкомплект“ ООД и е осъдено да заплати на последния по предявен обратен иск /по реда на чл.219, ал.3 ГПК/ с правно основание чл. 208 КЗ /отм./ сумата 23 345,16 евро, представляваща изплатено обезщетение за повреден товар при превоз на замразени храни от Нидерландия до България от 25.05.2016г. до 03.06.2016г.

С Решение № 11980 от 10.09.2020 г. по т.д. № 3431/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, е отменено в частта по предявения главен иск срещу „Стройкомплект“ ЕООД за сумата от 50 352,99 лева /левовата равностойност на 25 745,08 евро/, представляваща обезщетение за вреда – повреден товар при превоз на замразени храни от Нидерландия до България за периода от 25.05.2016г. до 03.06.2016г. на основание чл.17 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки и съответно е постановено друго, с което ответникът е осъден да заплати сумата 54 156,32 лева, а за разликата над тази сума до пълният предявен размер – 66 351,42 лева искът е отхвърлен. Актът на първоинстанционния съд е отменен и в частта по предявения и разгледан обратен иск на „Стройкомплект“ ЕООД срещу „Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД за сумата над 23 145 16 евро до присъдения размер от 23 345,16 евро, като в тази част решението е влязло в сила.

3

Предвид изложеното в настоящия случай се установява, че със сила на пресъдено нещо е установена главницата, върху която се претендира лихва за забава.

С оглед изложените по-горе мотиви, че главното правоотношение между застрахователя и застрахования се урежда по националното законодателство, то последното е приложимо и по отношение на законната лихва следва и съответните давностни срокове.

Обезщетението за забава на парични задължения в размер на законната лихва е нормативно определен на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД от Министерски съвет с Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения. Съгласно член единствен, алинея първа от цитираното постановление размерът на законната лихва за забава се определя на дневна база и е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта