Решение № 2564 от 24.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 24.04.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава

Й. при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме

Мъгърдичян в.гр.дело №10584 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 31.10.2018 год., постановено по гр.дело №5872/2018 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, допълнено в частта за разноските с определение от 16.01.2019 год., е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Т.Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 648.06 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.август 2014 год. до м.април 2015 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния момент на периода, който е посочен като м.май 2013 год./ в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, бул.“******** и отразена в общи фактури №********** от 31.07.2014 год. и №********** от 31.07.2015 год., сумата от 498.12 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год. до 04.09.2017 год. и сумата от 49.06 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от м.май 2013 год. до м.април 2015 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №64395/2017 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в – 14.09.2017 год. до окончателното им изплащане, като исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД /за обезщетение за забава върху стойността на доставената топлинна енергия/ са отхвърлени в останалата им част, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12.96 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху таксата за дялово разпределение за периода от 15.09.2014 год. до 04.09.2017 год. – изцяло; ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 363.40 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 70.45 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 281.50 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 234.58 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове за главница, представляваща стойност на доставената топлинна енергия и за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази главница, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че част от главните вземания са погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В раздел VІІ от Общите условия от 2008 год. – „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответника/ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 год. било уговорено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не заплащали обезщетение за забава съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия до изравняване на отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за забава в размер на законната лихва върху общата фактура.

Задълженията по общата фактура от 31.07.2014 год. ставали изискуеми едва на 15.09.2014 год. /датата на публикуване/, като от този момент следвало да тече давностният срок за задълженията. Задълженията по общата фактура от 31.07.2015 год. ставали изискуеми на 15.09.2015 год. Издадените кредитни известия за прогнозно начислени суми за периода погрешно били приети от СРС като изискуеми задължения по фактури. Следователно процесните вземания не били погасени по давност. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществявала при публично известни Общи условия, които били влезли в сила спрямо ответника /който не бил упражнил правата по чл. 150, ал. 3 ЗЕ/. С оглед приетото в Общите условия задълженията за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, бил най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. С изтичането на последния ден от месеца ответникът бил изпаднал в забава – чл.

86, ал. 1 ЗЗД. Имало и издадени констативни протоколи на основание чл. 539 ГПК на съответните дати. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата Г.Т.Г. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че ищецът бил признал още в исковата молба, че част от вземанията са погасени по давност съгласно чл. 111, б. „в4 ЗЗД. Давността за тези вземания била три години, като с исковата молба се претендирали вземания, станали изискуеми в периода на погасителната давност.

Независимо, че т.нар. общи фактури били издадени по-късно, същите включвали вземания, които били изискуеми още с възникването им, след като потребителят имал задължение към датата на получаване на прогнозните фактури да извърши плащане по тях. Издаването на последваща, изравнителна фактура не променяло началната дата, от която започвал да тече давностният срок. Длъжникът изпадал в забава в момента, в който изтичал срокът за заплащане на прогнозната фактура – чл. 114 ЗЗД. Освен това удължаването на погасителната давност било запранено с императивната норма на чл. 113 ЗЗД. По силата на чл. 119 ЗЗД с погасяване на главното вземане се погасявали и допълнителните вземания /за лихви/, независимо че за тях давността не е изтекла. Ищецът не бил доказал и точният размер на дълга. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Г.Т.Г.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е той е собственик на процесния имот и съответно потребител на топлинна енергия, въпреки че по делото не бил представен титул за собственост. Списъкът на живеещите в блока, както и справката за абонатния номер не представлявали доказателства за собственост.

Освен това съгласно Решение №4777 от 13.04.2018 год. на ВАС по адм.дело №1372/2016 год. била отменена методиката за дялово разпределение, което означавало че начисляването на топлинна енергия било погрешно. Ищецът не бил заплатил дължимата държавна такса за предявените по делото четири претенции. СРС неправилно бил приел, че ответникът дължи цена на услугата дялово разпределение, след като ищецът изрично основавал претенцията си на твърдения за извършен реален отчет на действително потребената топлинна енергия. Нормативната уредба – ЗЕ и Наредба №16-334 за топлоснабдяването, ясно разграничавала две хипотези – реален отчет и сума за дялово разпределение, като на практика уреждало различни по вид вземания, произтичащи от различни правопораждащи факти. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба на ответника.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на ответника.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя-ответник за недопустимост на решението на СРС, тъй като исковата молба е нередовна – не е внесена в цялост следващата се държавна такса /чл. 128, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща редакция – Изм. – ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 год./, за предявените с една искова молба в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците, а според ал. 2 – за предявените с една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси. Разпоредбите /за разлика от редакцията им преди изменението/ са подчинени на принципа „един интерес – една такса“, въведен от законодателя, за да улесни достъпа до правосъдие.

Следователно критерий за определяне на размера на дължимата държавна такса е не броят на предявените искове, а дали с всеки от тях се защитава един интерес или се защитават различни интереси. Предявените от „Т.С.“ ЕАД искове са за парични вземания – главници и обезщетения за забава в размер на законната лихва, чийто източник се твърди, че е сключен между страните договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Доколкото с оглед изпълнението на задълженията /чл. 63 – 78 ЗЗД/ паричното вземане се състои от три части: главница, лихва и разноски, то следва да се приеме, че в разглеждания случай защитаваният интерес е един.

Поради това и въззивният съд приема, че дължимата държавна такса е една по предявените в частност обективно съединени искове и е била внесена от ищеца /при съобразяване на обстоятелството, че половината от нея е била внесена в заповедното производство/.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателствата по делото – списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, който е подписан от Г.Т.Г. /като авторството му не е било оспорено и надлежно опровергано – чл. 180 ГПК, като същият обективира извънсъдебното признание на посоченото лице, че е титуляр на права върху топлоснабдения имот и че за същия е била открита клиентска партида с абонатен №005105/, констативен приемо-предавателен протокол от. 06.06.2014 год. и документ за главен отчет от 18.05.2015 год.

/които документи са също са подписани от ответника и авторството им не е опровергано/, въззивният съд приема за установено, че през исковия период ответникът е бил собственик на процесния апартамент №4, находящ се в гр.София, бул.“Васил

Левски“ №97, вх.1, ет.1 и се явява потребител на енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело