Решение № 484 от 18.04.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 484 гр. Пловдив, 18.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело № 20225300500521 по описа за 2022 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от адвокат Н.П., в качеството му на особен представител на ответника Н. СП. Д., ЕГН **********, против Решение №260022/06.01.2022г., постановено по гр. д.№ 4305/2020г. на РС- Пловдив, в частта, с която е признато за установено по отношение на жалбоподателя , че дължи на „Теленор България” ЕАД, ЕИК 130460283, сумата от общо 2 124,90 лева - главница, за която са издадени следните фактури № 7251499*/18.01.2017г., № 7252844*/18.02.2017 г., № 7254252*/18.03.2017г. и № 725558*1/18.04.2017 г., и която сума е дължима по Договор за мобилни услуги № *** и Приложение към договор за мобилни услуги от 17.10.2014г., Договор за мобилни услуги № 61154* от 17.10.2014г., Сертификат за пакетни услуги Comb0+ № 611542* от 17.10.2014 г., Договор за мобилни услуги № 612295* от 22.01.2015г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 008728* от 22.01.2015г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 008572* от 22.01.2015г., Сертификат за пакетни услуги Comb0+ № 612299* от

22.01.2015г.,

Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 010855352 от 03.11.2015г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 010687629 и Договор за лизинг от 01.11.2016г., Допълнително споразумение към договор 1 за мобилни/фиксирани услуги № 010855* и Договор за лизинг от 01.11.2016г.,

Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 009459* и Договор за лизинг от 02.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 29.10.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 9737/11.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 17665/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, и жалбоподателят е осъден да заплати на търговското дружество, по съразмерност сторените разноски в исковото производство, а именно сумата от 421,60 лв. с ДДС за платено адвокатско възнаграждение и сумата от общо 706,81 лв. за съдебно-деловодни разноски, както и по съразмерност разноските в заповедното производство – сумата от 328,15 лв. с ДДС за платено адвокатско възнаграждение и сумата от 44,50 лв. за държавна такса.

.

В отхвърлителната му част решението е влязло в сила като необжалвано.

Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част.

Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по същество на правия спор, с което исковата претенция да бъде отхвърлена.

Жалбоподателят поддържа,че търговското дружество не е доказало по делото потребление на претендираните далекосъобщителни услуги за процесния период .Твърди, че по делото са представени частни документи , изходящи от ищеца и обслужващи неговия интерес. Сочи,че ищецът не е доказал и неизпълнение от страна на ответника на задълженията по договорите.Поддържа,че клаузите за неустойки са нижощни и счита,че в претендираните суми за исковия период е включена неустойка, която е недължима.

Въззиваемата страна – „Теленор България” ЕАД, ЕИК 130460283, изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението в обжалваната част, което се иска да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Пловдивски окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. То е и правилно, като същевременно въззивният съд при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално правни правила, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.

2

По доводите, изложени в жалбата, съдът намира следното:

По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.

В случая спор по фактите няма, като в тази връзка с въззивната жалба не се оспорват фактическите и правни изводи на съда относно сключването, съдържанието и правното действие на подписаните между страните договори за мобилни услуги и договорите за лизинг на мобилни апарати.

Спорният по делото въпрос пренесен пред въззивната инстанция, с оглед оплакванията инвокирани с въззивната жалба, е дали е налице неизпълнение от ответника на задълженията по договорите за мобилни услуги и лизинг, и налице ли са предпоставките за ангажиране на неговата договорна отговорност в присъдения от първата инстанция размер.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че за да уважи исковите претенции до размер на сумата от общо 2 124,90 лева ПдРС се е позовал само на частни документи- фактури, изходящи от ищеца и обслужващи неговия интерес. Във връзка с реалното използване на мобилни услуги за исковия период, пред ПРС е прието заключение по ССчЕ и по ДССчЕ, изготвени от едно вещо лице.Според експертното становище, което съдът напълно кредитира в тази му част като компетентно и обосновано изготвено , ищецът е осигурил достъп до електронната си съобщителна мрежа, а процесните фактури са надлежно осчетоводени. , поради което съдът приема, че търговското дружество е доказало по делото потребление от страна на ответника на претендираните далекосъобщителни услуги за процесния период.

Ищецът основава претенцията си на отрицателен факт - липса на плащане от страна на потребителя - длъжник на задълженията по договорите за мобилни услуги и лизинг, който не подлежи на доказване от ищеца, а на оборване от ответника с надлежни доказателства, удостоверяващи извършено плащане на договорените и дължими такси и цени. Задълженията на мобилния оператор са определени в сключените с ищеца потребителски договори. По същество мобилния оператор носи задължението да поддържа своите телекомуникационни системи в изправност и по начин, че да не се възпрепятства правото на потребителя, по негова преценка и избор да използва тези съоръжения за пренос на заявените чрез потребителското устройство (абонат) телекомуникационни услуги (пренос на глас, на данни).

Това означава, че мобилният оператор, извън предвидените в условията по договора изключения, е ограничен във възможността да интервенира в обема на заявения от потребителя трафик на информация. Всъщност ответникът не твърди неправомерна намеса от страна на мобилния оператор в консумирания 3 чрез потребителските устройства трафик на услуги. Наред с това мобилният оператор е задължен с отчитане на трафика – консумирани от абоната входящи и изходящи услуги, служещо в основание за определяне ликвидността на дължимото за съответния отчетен период възнаграждение.

От друга страна, договорената според избрания план месечна абонаментна такса не е обвързана от потреблението и се дължи независимо от това дали потребителят се е възползвал от предоставената му възможност да ползва осигуряваните от мобилния оператор услуги.

Същевременно предаването на лизинговите вещи се установява от съдържанието на самите договори, служещи за доказателство за самото предаване – чл. 4 от договорите. В случая ответникът нито твърди, нито установява с надлежни доказателства, че е заплатил дължимите месечни абонаментни такси ,цените за ползвани мобилни услуги и дължими вноски за лизинг за отчетните периоди, поради което обосновано може да се приеме, че същите не са платени и като такива са дължими.

Сумите са станали изискуеми предвид изтичането на 18-дневния срок след фактурирането на всяка от сумите, начислена за абонаментни такси – чл.

27 от Общите условия, както и падежа на последната вноса по всеки от договорите за лизинг.

Неотносимо към настоящия правен спор е бланкетно релевираното от възражение от жалбоподателя за нищожност на клаузата за неустойка за прекратяване на договора.

Така инвокираното възражение за недействителност на отделна клауза от договорите, касае вземане, което не е предмет на спора пренесен пред въззивната инстанция и не следва да се обсъжда от съда, тъй като няма отношение към дължимостта от ответника на неизплатените главница за месечни абонаментни такси ,цените за ползвани мобилни услуги и дължими вноски за лизинг за отчетните периоди,като не е установено от ответника в присъдената от първоинстанционния съд сума да е включено вземане на търговското дружество за неустойка.

Предвид горното настоящият въззивен състав намира развитите в подадената от ответника Н. СП. Д., ЕГН **********, въззивна жалба оплаквания за неоснователни. Обжалваното решение на първоинстанционния съд е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено като при условията на чл. 272 от ГПК съдът препраща към неговите мотиви.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК с оглед неоснователността на въззивната жалба жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените по делото разноски в размер на 378,74 лева.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА Решение №260022/06.01.2022г., постановено по гр. д.

№ 4305/2020г. на РС- Пловдив,в частта, с която е признато за установено по отношение на Н. СП. Д., ЕГН ********** , че дължи на „Теленор България” ЕАД, ЕИК 130460283, сумата от общо 2 124,90 лева - главница, за която са издадени следните фактури № 7251499*/18.01.2017г., № 7252844*/ 18.02.2017 г., № 7254252*1/18.03.2017г. и № 7255580*/18.04.2017 г., и която сума е дължима по Договор за мобилни услуги № 611542* и Приложение към договор за мобилни услуги от 17.10.2014г., Договор за мобилни услуги № 611542* от 17.10.2014г., Сертификат за пакетни услуги Comb0+ № 611542* от 17.10.2014 г., Договор за мобилни услуги № 612295* от 22.01.2015г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 008728* от 22.01.2015г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 008572* от 22.01.2015г., Сертификат за пакетни услуги

Comb0+ № 612299* от 22.01.2015г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 010855* от 03.11.2015г.,

Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 010687* и Договор за лизинг от 01.11.2016г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 010855* и Договор за лизинг от 01.11.2016г., Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № 009459* и Договор за лизинг от 02.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 29.10.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 9737/11.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 17665/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, и Н. СП. Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на търговското дружество, по съразмерност сторените разноски в исковото производство, а именно сумата от 421,60 лв. с ДДС за платено адвокатско възнаграждение и сумата от общо 706,81 лв. за съдебно-деловодни разноски, както и по съразмерност разноските в заповедното производство – сумата от 328,15 лв. с ДДС за платено адвокатско възнаграждение и сумата от 44,50 лв. за държавна такса.