Решение № 196 от 14.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 196 гр. София, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров при участието на секретаря Александра К. Ковачева като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20248002901204 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. М., подадена чрез назначения й от съда особен представител адв.В. Д., срещу решение №63/22.02.2024 г. по т.д.№569/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение №52/06.06.2023г. по т.д.№3/22г. по описа на Хасковски окръжен съд, е признато за установено по предявения от „Юробанк България“АД срещу касаторката иск по чл.422 ГПК, че същата дължи на банката по договор за кредит от 22.02.2008г. главница в размер на 40 413,64 евро, ведно със законната лихва от 20.10.2020г. до окончателното изплащане, договорна лихва за периода от 09.11.2017г. до 23.09.2020г. в размер на 6287,48 евро, наказателна лихва за периода от 09.11.2017г. до 23.09.2020г. в размер на 1398,95 евро, разноски по кредита за подновяване на ипотеката в размер на 554,25 лв. и застрахователна премия по кредита в размер на 18,54 евро, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№13/2021г. по описа на РС Димитровград.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на 1 изводите на въззивния съд,че вноските с настъпил падеж преди 20.10.2015г. не са погасени по давност и че уведомяването на кредитополучателя за предсрочната изискуемост е достатъчно за нейното настъпване, като не е необходимо нарочно уведомяване на съдлъжниците и поръчителите. Твърди се,че съдът неправилно и в нарушение на съдопроизводствените правила е изградил фактическите си и правни изводи за основателност на предявения иск, приемайки,че кредитополучателят и солидарният длъжник са надлежно уведомени за предсрочната изискуемост при условията на фингирано връчване по смисъла на чл.47 ал.5 ГПК, тъй като банката не е положила необходимата грижа за да достигне волеизявлението й за това до длъжника, въпреки че е разполагала с данни за настоящи адреси на длъжниците в Гърция. По тези съображения касаторката е поискала да бъде допуснато до проверка за правилност и отменено решението на ПАС с отхвърляне на предявения срещу нея иск.

В откритото съдебно заседание касаторката поддържа наведените от нея оплаквания и искане за касиране на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“АД, в депозиран в законоустановения срок писмен отговор, я е оспорил, излагайки доводи за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт и правейки искане за оставянето му в сила.Поискал е да бъде осъдена касаторката да му възстанови заплатеното от него възнаграждение за назначения й особен представител. В откритото съдебно заседание не ангажира процесуален представител.

С определение №63/10.01.25г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи откога тече,съгласно чл.114 ЗЗД, давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?

Върховният касационен съд, в състав на Второ търговско отделение, като прецени данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл.

ГПК, приема следното:

За да постанови съдебния акт в обжалваната му от касаторката част, 2 въззивният състав е намерил за установено по делото, че ответницата М. М. е страна по договор за кредит в размер на 43 760 евро за покупка на поземлен имот, сключен на 22.02.2008 г. между праводателя на „Юробанк България“АД - „Алфа банк – Клон България“ АД и Д.Т.Д. в качеството му на кредитополучател, като М. е подписала същия в качеството й на съдлъжник; договорът е сключен при Общите условия на банката за предоставяне на ипотечни кредити; цялата сума, уговорена по договора за кредит, е усвоена от кредитополучателя по банковата му сметка. При тези обстоятелства съдът е приел,че с подписването на договора ответницата е встъпила в дълг по смисъла на чл. 101 от ЗЗД, като се е съгласила да поеме солидарно с кредитополучателя задължението му към банката, която е изпълнила поетото от нея задължение да предостави сумата на кредита и че, тъй като в подписания договор за кредит има двукратно препращане към Общите условия, същите намират приложение в отношенията между страните.

Отказал е да приеме за обвързващ страните сключения между тях анекс № 1/ 09.03.2011 г., доколкото с чл. 1 от него е уговорена дължимост на суми по договора за кредит, определени при условията на т.нар. „анатоцизъм“ по смисъла на чл. 10 ал. 3 от ЗЗД – начисляване на възнаградителни лихви върху лихви, допустимо само при изрична уговорка между търговци ,каквато хипотеза в случая не е налице. Нищожността на клаузата на чл. 1 от анекса, която е свързана с основния му предмет, според състава, е довела до неприложимост и на останалите клаузи на анекса в отношенията между страните, тъй като те уреждат изпълнението на задължения, установени с нищожна клауза. Въз основа на това съдът е приел, че ответницата следва да отговаря в качеството си на съдлъжник за задълженията по първоначалния договор, а не и по анекса.

За неоснователно съдът е приел правопогасяващото възражение на ответницата по чл. 110 ЗЗД - за изтекла погасителна давност по отношение на дължимите вноски преди датата 20.10.2015 г. - пет години преди подаването на заявлението по чл.417 ГПК, като се е обосновал със съображения,че уговореното между страните връщане на предоставения кредит на погасителни вноски не превръща задължението в такова за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на общото задължение на части, като връщането на сумата по договора за кредит на погасителни вноски представлява изпълнение на части на основното задължение на длъжника, 3 което е с падеж през 2038г.

По въпроса за настъпване на предсрочната изискуемост, на която се е позовала банката с подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК и при предявяването на иска по чл. 422 от ГПК, съдът е намерил за установено от заключението на счетоводната експертиза настъпването на обективните обстоятелства, даващи право на банката да обяви предсрочната изискуемост на кредита - последното плащане по договора е извършено на 14.12.2012 г., а допуснатото просрочие датира от 25.10.2012 г., когато е падежната дата на съответната вноска, като след това не са извършвани плащания; към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК просрочените вноски по главницата и лихвите са били общо 85 броя. Намерил е за доказано и второто изискване за настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг банката да е уведомила длъжника за предсрочната изискуемост, като наведените от ответницата доводи, че нито кредитополучателят, нито тя, като съдлъжник, са уведомени за предсрочната изискуемост на кредита, са намерени за неоснователни и опровергани от събраните по делото доказателства. В тази връзка съдът е анализирал представените към заявлението по чл. 417 ГПК уведомления за предсрочната изискуемост, адресирани до кредитополучателя Д. и до съдлъжника М., като е констатирал,че същите са предоставени за връчване от ЧСИ и са адресирани до посочените в договора постоянни адреси на двамата; адресът на Д. е посещаван трикратно от служител на ЧСИ с отбелязване в съставените протоколи,че лицето го няма, а по справка от ГРАО лицето е в Гърция; след изтичането на дадения с последното уведомление от 09.09.2020 г. двуседмичен срок - на 23.09.2020 година, съдът е приел,че е налице фингирано връчване по смисъла на чл. 47 ал. 5 от ГПК, а уведомяването на кредитополучателя за предсрочната изискуемост на кредита е достатъчно за нейното настъпване, като не е необходимо нарочно уведомяване на съдлъжниците и на поръчителите. Допълнително е развил съображения за доказаност и на обстоятелството, че и съдлъжникът М. е уведомена за предсрочната изискуемост при условията на фингирано връчване. Позовал се е на установените с писмените доказателства обстоятелства,че след извършеното посещение на постоянния адрес на М. на 12.08.2020 г. и получаване на данни от кмета на селото, че тя пребивава в чужбина, служителят на ЧСИ е залепил уведомление на същата дата с даден двуседмичен срок за получаване на 4 известието за предсрочната изискуемост, който срок е изтекъл на 26.08.2020 г., което позволява да се приеме,че е налице също фингирано връчване по смисъла на чл. 47 ал. 5 от ГПК. Съдът е изложил аргументи от разпоредбата на чл.47 ал.1 изр. последно ГПК, освобождаваща длъжностното лице, осъществяващо връчванията, от задължението да извършва три посещения на адреса на лицето с интервал от поне една седмица между тях и поне едно от посещенията да е в неприсъствен ден тогава, когато то е събрало данни, че страната не живее на адреса, след справка включително от кмета на населеното място, които предпоставки в случая са изпълнени. За неоснователни е намерил в тази връзка доводите на ответницата, че банката още при сключването на договора е разполагала с данни за адресите, на които пребивават кредитополучателят и съдлъжникът в Гърция и е следвало да изпрати уведомленията на тези адреси, като се е мотивирал с това,че връчването е осъществено съобразно разпоредбата на чл.47 ал.3 ГПК на постоянните адреси на двамата, което е достатъчно, за да се приеме неговата редовност. Наред с това е констатирал наличие на данни,че след сключването на договора длъжниците са променили адреса си на пребиваване в Гърция, посочен в договора и доколкото няма изрична уговорка между страните по него за изпращане на уведомленията по настоящите адреси на длъжниците, а и няма данни те да са уведомили банката за промяната и за новите си настоящи адреси, съдът е заключил,че не може да се приеме,че е налице неизпълнение на задължението на банката да уведоми кредитополучателя за предсрочната изискуемост, която е настъпила с изтичането на срока на 23.09.2020 г., в т.ч. и към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК на 20.10.2020 г.

Като се е позовал на изчисленията, направени в заключението на счетоводната експертиза, съобразно направените от състава изводи относно приложимите договорни клаузи и периоди, съдът е приел, че дължимата главница по договора за кредит към датата на обявяване на предсрочната му изискуемост на 23.09.2020 г., без падежиралите вноски за главницата до 01.10.2013 г.,за които са издадени отделни заповед за изпълнение и изпълнителен лист, е 40 413,64 евро; дължимата договорна лихва за периода от 09.11.2017 година до 23.09.2020 година е 6287,48 евро; наказателната лихва за периода от 09.11.2017 година до 23.09.2020 година е 1539,43 евро, но доколкото последната се претендира в по-нисък размер,исковата претенция 5 подлежи на уважаване в този размер – 1398,95 евро.

Отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на така постановеното решение, е даден в Тълкувателно решение №3/21.11.2024г. по тълк.д.№3/2023г. на ОСГТК на ВКС.Според него при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Прието е,че когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, от настъпване на предсрочната изискуемост започва да тече давностен срок само за непадежиралите до момента вноски от главницата. Аргументирано е,че обратно разбиране не може да бъде изведено от разясненията, дадени в ТР № 5/21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в него е осъществено тълкуване на разпоредбата на чл.147 ал.1 ЗЗД, като изрично е посочено, че настъпването на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост, е релевантно за определяне на началния момент, от който започва да тече само преклузивният срок за предявяване на иск срещу поръчителя, като падежът на отделните вноски е ирелевантен за приложението на чл.147 ал.1 ЗЗД; в това тълкувателно решение липсва извод, че началният момент, от който започва да тече погасителна давност за погасителните вноски при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на части, е уговореният краен срок по договора или датата на предсрочната изискуемост.