Решение № 160 от 15.07.2024, Районен съд - Девня

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 160 гр. Девня, 15.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДЕВНЯ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДАНИЕЛА ХР. ВЪЛЕВА при участието на секретаря И. Н. М. като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА ХР. ВЪЛЕВА Гражданско дело № 20243120100307 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 232 вр. чл. 86 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от П. Д. Н., ЕГН: **********, чрез проц. представител – адв. Г. Х. от ВАК срещу Г. М. Г., ЕГН: ********** за заплащане на сумата от 1 200 лева, представляваща дължими и незаплатени наемни вноски за периода от 21.11.2022 г. до 30.11.2023 г., ведно със законна лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на сумата.

Ищецът твърди в исковата молба, че съгласно сключено споразумение по гр. дело №809/2022 г. по описа на РС - Девня от дата 21.11.2022 г., ответницата Г. М. Г. има право да ползва за задоволяване на жилищната си нужда собствения на ищеца П. Д. Н. недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се на адрес: гр. Д********* за срок до 30.11.2023 г. По силата на споразумението ответницата Г. М. Г. се задължава да заплаща месечен наем в размер на 100 лева на собственика на недвижимия имот ищеца П. Д. Н., платим от първо до десето число на текущия месец. Сочи се, че на дата 26.01.2024 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение, в която ищецът е поискал погасяване на задълженията за вноски по наем, но към датата на подаване на исковата молба такова не постъпило. Поради това за ищеца възникнал правен интерес от завеждане на настоящия иск за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 1 200 лева, представляваща дължими и незаплатени наемни вноски за периода от 21.11.2022 г. до 30.11.2023 г.

Предвид неизпълнение на задължението за плащане на уговорения наем в 1 срок претендира и законна лихва за забава по смисъла на чл. 86 от ЗЗД, считано за периода от предявяване на иска до окончателното плащане на сумата. Претендира и съдебно - деловодни разноски и адв. възнаграждение.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответницата, в който искът се оспорва като неоснователен с твърдението, че тя е заплатила всички дължими по наемното правоотноение вноски. Сочи се в отговора, че част от тях - за периода от м. ноември 2022 г. до м. юли 2023 г. ответницата е заплатила по банков път, а за периода м. август 2023 г. – м. ноември 2023 г. е заплатила на ищеца на ръка сумата от 400 лева. С оглед на това моли за отхвърляне на исковата претенция като неоснователна и за присъждане на разноските по делото.

В първото по делото с.з. ищецът прави, а съдът допуска на основание чл. 214 ал. 1 от ГПК изменение на иска по отношение на неговия размер в посока намаление – от първоначално предявените 1 200 лева на 400 лева, представляващи дължима и незаплатена наемна цена за периода от м. 08.2023 г. до м. 11.2023 г. вкл.

Съдът, след съвкупна преценка на доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

С доклада по делото съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните съществуващо между тях наемно правоотношение, възникнало по силата на сключено между тях споразумение по гр. дело 809/2022 г. по описа на РС - Девня, одобрено с протоколно определение от 21.11.2022 г., по силата на което ответницата се задължава да заплаща на ищеца месечен наем в размер на 100 лева, платими от първо до пето число на текущия месец.

От представения препис от протоколното определение е, че наемното правоотношение е със срок до 30.11.2023 г.

Видно от представените от ответницата 9 бр. разписки за извършени плащания е, че ответницата е заплатила на ищеца дължимия наем за периода от м. ноември 2022 г. до м. юли 2023 г. вкл., като е превела сумите по банковата му сметка.

Ищеца ангажира гласни доказателства по делото посредством разпита като свидетел на неговата майка, чиито показания съдът цени в светлината на близката й родствена връзка със страна по делото, което я прави заинтересована от изхода на делото. Тази свидетелка установява единствено обстоятелството, че ответницата е живяла в апартамента на ищеца, факт, който не е спорен между страните по делото. Заявява също, че доколкото й е известно ответницата е заплатила на сина й сумата от 800 лева и остава да му дължи сумата от 400 лева. Това тя била научила от разговори със сина си, не и с ответницата, с която не поддържала отношения.

Други доказателства по делото страните не ангажират.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна 2 до следните правни изводи:

Предявеният иск е с правна квалификация чл. 57 ал. 1 от СК вр. чл.

232 ал. 2 и чл. 86 от ЗЗД.

Въз основа на съдебния акт, с който семейно жилище, собственост на единия съпруг, се предоставя при развод за ползване от другия съпруг до навършване пълнолетие на родените от брака деца, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение и по тази причина, претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за ползването на имота от страна на ответницата е по своята същност претенция за заплащане на наем за процесния период съобразно чл. 232 ал. 2 вр. чл. 228 от ЗЗД.

Ответницата не оспорва, че през претендирания период, който след изменението на иска е от м. август 2023 г. до м. ноември 2023 г., е живяла в предоставеното й за ползване жилище, собственост на ищеца, но твърди, че е заплатила определения от съда наем в размер на 100 лева месечно, които е предала „на ръка“ на ищеца. Поисканите в тази връзка гласни доказателствени средства не са допуснати предвид забраната на чл. 164 ал. 1 т. 4 от ГПК, доколкото наемното правоотношение е установено с писмен съдебен акт.

Писмени доказателства, установяващи плащането на наемната цена за процесния период не се представят, поради което ищцовата претенция следва да се приеме за доказана, респ. основателна. Следва да се отбележи, че съгласно постигнатото и одобрено от съда споразумение определената от съда наемна цена е следвало да бъде заплащана по банковата сметка на ищеца, а не „на ръка“, като всички дължими суми до м. август 2023 г. са заплащани по банков път – така, както е уговорено. При това буди недоумение твърдението на ответницата, че последните дължими четири вноски тя е платила не съгласно уговореното и утвърдено от съда и обичайната си практика до момента, а по друг начин, без да се снабди с доказателства за плащането.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца се поражда право на разноски. Ищецът е представил доказателства и претендира разноски в общ размер на 649 лева, от които 600 лева заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие. С оглед направеното от процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна, съдът следва да извърши преценка. Възражението на ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение се преценява от съда като основателно, предвид направеното изменение на иска в хода на производството. На първо място адвокатското възнаграждение в този размер е било уговорено при първоначалната цена на иска от 1 200 лева, при което в известна степен е съответствало на определения в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум. С направеното изменение цената на иска е намалена три пъти, като делото не се отличава с никаква фактическа и правна сложност и е приключило в едно с.з. При пълно уважаване на исковата претенция след 3 изменението й в хипотезата на чл. 214 от ГПК, загубилият делото ответник няма право на разноски, доколкото не са налице основанията на чл. 78 ал. 2 и ал. 3 от ГПК дори и да не е дал повод за завеждане на иска. Настоящия случай е точно такъв, доколкото по – голямата част от претендираната с исковата молба сума от 1 200 лева е била платена преди завеждането на делото. Но, както бе вече казано, доколкото искът не е признат от ответницата и няма отхвърлителна част по него, то тя няма право на разноски, нито на редуциране на претендираните от ищцовата страна. При това положение би било крайно несправедливо ответницата да понесе разноските за адвокатско възнаграждение и то в претендирания размер, поради което съдът ще се позове на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съгласно което не е обвързан с определените в Наредба №1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, а може да определи размера на разноските дори и под минималния размер, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от уговорения от страната и процесуалния й представител дължим хонорар. Настоящото дело не съставлява никаква фактическа и правна сложност, която да оправдава присъждането на адвокатско възнаграждение в претендирания от ищеца размер от 600 лева, надхвърлящ размера на претендираното вземане. Настоящият състав, като се съобрази с изложените по -горе съображения относно съответствието на националната правна уредба за вземания та за разноски в гражданския процес с правото на Европейския съюз, и като прецени действителната и правна сложност на предмета на правния спор, счита, че възнаграждение в размер на 200 лева за настоящото производство е адекватно на посочените критерии.

Загубилата делото страна – в случая ответницата следва да бъде осъдена да доплати сумата от 2 лева за дължима държавна такса за водене на делото, доколкото ищецът при завеждане на делото е заплатила само 48 лева, представляващи 4% от цената на иска, а дължимата държавна такса съгласно чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК е 50 лева.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА Г. М. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д*********** ДА ЗАПЛАТИ на П. Д. Н., ЕГН: *** с адрес: с. Пр***********, №654 сумата от 400 лева /четиристотин лв., 00 ст./ представляваща дължими месечни наемни вноски за периода м. август 2023 г. до м. ноември 2023 г., вкл., произтичащи от споразумение по гр. дело 809/2022 г. по описа на РС Девня, одобрено с протоколно определение от 21.11.2022 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.04.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 57 ал. 1 от СК вр. чл. 232 ал. 2 и чл. 86 от ЗЗД.

4

ОСЪЖДА Г. М. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д*********, ап. 33 ДА ЗАПЛАТИ на П. Д. Н., ЕГН: ********* с адрес: с. Пр********“ част

2, №654 сумата от 249 лева /двеста четиридетсет и девет лв., 00 ст./ представляваща направени по делото разноски, от които 49 лева държавна такса за образуване на делото и 200 лева адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК.

ОСЪЖДА Г. М. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д**********3 ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета н асъдебната власт, по сметка ва Районен съд – Девня сумата от 2 лв. /два лв., 00 ст./, представляваща разликата между заплатената и дължима държавна такса за аводене на делото, на основание чл.

77 ал. 2 от ГПК, вр. чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Варна с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването.

Съдия при Районен съд – Девня: _______________________ 5