Решение № 2203 от 15.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2203 гр. София, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100500292 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20204360/28.10.2021 г., постановено по гр. д. № 19462/20 г. по описа на Софийски районен съд, 87 с-в, са отхвърлени предявените от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.“ АД, ЕИК ****, срещу ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ****, осъдителни искове с правна квалификация чл. 411 КЗ за сумата от 498,74 лева, представляваща непогасен остатък от дължимо регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за репариране на вредите от ПТП, реализирано на 24.11.2018 г., както и по иска с правна квалификация чл.

86, ал. 1 ЗЗД з а сумата от 52,98 лева, представляваща мораторна лихва върху претендираната главница. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца, с която обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба ответника в първоинстанционното производство, в който се излагат съображения за правилност на съдебното решение, поради което моли то да бъде потвърдено. Претендира 1 разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца, застраховател по имуществена застраховка, притезание с правна квалификация чл. 411 КЗ за сумата от 498,74 лева, представляваща част от изплатеното застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди по щета № **********, която сума не е възстановена от ответника, застраховател по „Гражданска отговорност“.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) наличие на виновно и противоправно действие и/или бездействие на застрахования по „Гражданска отговорност“, което е в пряка причинно- следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди; 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и застрахователя–ответник; 3 ) действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца, 4) по силата на което застрахователят по имущественото застраховане е изплатил обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Спорен между страните е въпроса свързан с наличието на причинно- следствена връзка между реализирано ПТП и претърпените, респективно възстановените от ищеца на застрахования по имуществена застраховка вреди.

Невъзможността по време на ремонта увреденият автомобил да бъде ползван по предназначение представлява пропусната полза за увреденото лице, стойността на която е съизмерима със средния пазарен наем на вещта за периода, в който същата не е могла да бъде ползвана от увредения. Застрахователна услуга, имаща за предмет предоставяне на заместващ автомобил, несъмнено има за последица обезщетяването на увреденото лице за 2 невъзможността да ползва собствения си автомобил. Съгласно чл. 405, ал. 2 КЗ, застрахователят по имуществена застраховка, каквато е и застраховката „Каско на МПС“, не дължи обезщетение за пропуснати ползи, освен ако е уговорено друго в застрахователния договор. В случая „друго“ е уговорено с „Клауза Е+“ – Заместващ автомобил, приложима заедно с Общите условия за застраховка „Каско на МПС“ и Клауза А към тях, като ги допълва с предоставяне на допълнителна услуга „Заместващ автомобил“ при наличие на посочените в клаузата условия. Следователно по аргумент от чл. 405, ал. 2 КЗ търпените от застрахованото лице вреди, представляващи пропуснати ползи поради невъзможността увреденият автомобил да бъде ползван по предназначение, подлежат на обезщетяване от застрахователя по застраховка „Каско на МПС“. Доколкото съгласно чл. 406 КЗ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят може със съгласието на застрахования да възстанови претърпените от него вреди и в натура, при съответно прилагане на чл. 108, ал. 7 КЗ, следва да се приеме, че в случая е допустимо на увреденото лице да бъде предоставен заместващ автомобил чрез възлагане на външен изпълнител вместо да му бъде изплатено парично обезщетение за вредите от невъзможността да ползва увредения автомобил.

С плащането на това обезщетение застрахователят по застраховка „Каско“ встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното, но не повече от средния пазарен наем за вещта, срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач.

Доводите на ответника, че не дължал възстановяване на частта от обезщетението за наем за заместващ автомобил са неоснователни. Съгласно чл. 493, ал. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой. В тези случаи застрахователят покрива: 1. неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт; 2. вредите, причинени на чуждо имущество; 3. пропуснатите ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от увреждането; 4. разумно направените разходи във връзка с предявяването на претенция по т.

1 - 3, включително съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахования; 5. Лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ. Следователно застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, които са в пряка причинна връзка с увреждането.

Противоправното поведение на застрахования при ответника делинквент несъмнено е необходимо условие за търпените от увреденото лице вреди под формата на пропуснати ползи поради невъзможността му да ползва увреденото МПС по време на ремонта (теория за равноценността), и същевременно тези вреди са необходима (типична и нормално настъпваща) последица от противоправното поведение (адекватна теория).

3

Първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно, доколкото настоящата инстанция при решавана на материалноправния спор по същество достига до различни фактически и правни изводи, арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззиваемата страна. Право на разноски има въззивникът, който е представляван от юрисконсулт и съответно претендира юрисконсултско възнаграждение, поради което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ определя такова в размер на 50 лева.

Ищецът има право на разноски за първоинстанционното производство в размер на 75 лева, държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 20204360/28.10.2021 г., постановено по гр. д. № 19462/20 г. по описа на Софийски районен съд, 87 с-в, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ****, на основание чл. 411 КЗ, да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.“ АД, ЕИК ****, сумата от 498,76 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за нанесени вреди, равняващи се на сторените разноски за услугата „заместващ автомобил“, ведно със законната мораторна лихва върху главницата, считано от 22.05.2020 г. до окончателното погасяване на задължението, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 52,98 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.04.2019 г. до 21.05.2020 г.

ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ****, да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.“ АД, ЕИК ****, сумата от 50 лева, представляваща сторените пред настоящата инстанция съдебни разноски., както и сумата от 75 лева, представляващи сторените съдебни разноски пред първоинстанционния съд.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4