Решение № 5141 от 18.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5141 гр. Пловдив, 18.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330110288 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата П. П. И., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „*****“ № ****, чрез пълномощник адв. К. К., е предявила против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Александър Стамболийски” № 84, Бизнес Център, Урбан Модел № 12, представлявано от Ф. Д. и С. А., иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 17, 08 лева- недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за кредит № ********** г., както и сумата от 125, 28 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договора за заем, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба, до окончателното им плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ********** г., по силата на който ищцата получила в заем сума от 500 лева, като следвало да заплати сумата от 2000 лева за срок от пет месеца. Сочи се, че сумата от 2 000 лева била заплатена от ищцата, в която сума била включена главница, възнаградителна лихва и неустойка по договора.Сочи се, че договорът е недействителен на няколко основания. Договорената възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, поради надвишаването както на двукратния, така й на трикратния размер на законната лихва. Сочи се, че в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсвала яснота по какъв начин е формиран същия, както и каква е общо дължимата сума по договора. Определената в договора неустойка представлявала 1 скрито оскъпяване на кредита и същата не била включена в разходите, в противен случай ГПР щял да надвиши 50 % в нарушение на закона. Сочи, че неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в кратък срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал.4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи.

Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Претендират се разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли исковете да се отхвърлят изцяло. Твърди се, че ищецът сам попълнил заявка за кандидатстване за заема, като посочил, че желае да получи заемната сума чрез система „*****“ на „Изипей“ АД. В договора бил посочен лихвен процент от 41 %, като нямало нормативно изискване за ненадхвърляне на трикратния размер на законната лихва, която била възнаградителна. ГПР бил 49, 64 %, като с него се спазвало ограничението на чл. 19 ал.

4 от ЗПК. При сключване на договора не било допуснато нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Неустойката произтичала от неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение и била форма на обезщетение при такова неизпълнение. Тя не била включена в ГПР, защото била поставена под условие, а не била задължителен компонент от разходите по кредита. Неустойката отговаряла на основните си функции по закон, била точно формулирана, нямало неясноти по нейното съдържание. Кредиторът поемал риск при необезпечен кредит и следвало именно по този начин да гарантира интереса си. Клаузата била индивидуално уговорена и израз на автономия на волята на страните. Възразява срещу аргументите на ищцата по отношение на нормите на чл. 71 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за кредит № *** от **********, сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 500 лева, при следните условия: срок- 30 дни, при фиксиран годишен лихвен процент- 41 % (или 17, 08 лева) и годишен процент на разходите- 49, 64 %.

Предвидена е допълнително и неустойка за непредоставяне на обезпечение (банкова 2 гаранция или поръчителство) в размер на 4, 32 лева на ден, за всеки ден, в който няма представено обезпечение.

Като писмени доказателства са представени копия от договора, ОУ по кредита, погасителен план и стандартен европейски формуляр.

Ответникът е представил справка за извършените по договора плащания, според която са изцяло погасени главница в размер на 500 лева, като са платени още и сумите: за възнаградителна лихва- 17, 08 лева и за неустойка- 125, 28 лева.

Във връзка с тази справка, ищецът е направил изменение на исковете, като е намалил първия и е увеличил втория.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни- тези за лихвата и за неустойката, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително същите са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.

В исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора действително е записана общата дължима сума и ако се приеме, че тази обща сума (от 517, 08 лева) следва да включва главницата (от 500 лева) и лихвата (от 17, 08 лева), то тя не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните 3 плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 3.3., предвиждаща неустойка на ден. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от 49, 64 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването й кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено 4 допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

По отношение на лихвата- в договора ГЛП е определен като фиксирана сума- 17, 08 лева, както и в %- 41 %, като следва да се отбележи, че в ЗПР няма предвидено ограничение на договорната лихва, за разлика от размер на ГПР, но съдебната практика е наложила постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Тази свобода не е неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и справедливостта. Целта на уговореното възнаграждение (цената на услугата) по един договор за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е смисълът на уговорката за възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства. Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението му и с оглед съотношението спрямо законната лихва (което тогава е било около 10 %), води до неправомерно разпределение на блага в отношенията между страните. Именно поради изложените съображения, съдът намира, че уговорката относно този размер противоречи на общоприетите правила и норми за добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД.