Решение № 492 от 24.11.2025, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 492 гр. П., 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Ил. Димитрова

Членове:

Албена Г. Палова

Николинка Н. Попова при участието на секретаря Диана Мл. Тодорова като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Въззивно гражданско дело № 20255200500791 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство А. А. А. ЕГН ********** с адрес : гр. П., бул. „М.Л. „ № 137 , със съдебен адрес : гр. П., ул.

„З. „ № 3 против Решение № 831/ 03.07.2025 г. постановено по гр.д. № 44/2025 г. по опис на ПзРС , с което е отхвърлен иска на А. А. А., ЕГН **********, от гр. П., бул. „М. Л.“ № 137, срещу „А1 България“ ЕАД – София, ул. „Кукуш“ № 1, ЕИК 131468980, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 64,38 лв., представляваща заплатена при начално липсващо основание сума – сбор от 7 такси за повторно включване на услуга фиксиран интернет по договор № **********, спряна поради неплащане в срок и разликата над уговорената с договора първоначална месечна такса от 9,99 лв. до увеличената впоследствие от оператора до 11,52 лв. и по-късно до 12,62 лв., като сумите са начислени във фактури, издадени от ответното дружество в периода между 10.03.2023 г. и 10.12.2024 г. и е осъден А.

А. А. да заплати на „А1 България“ ЕАД – София сумата 200,00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото.

Според жалбоподателя решението е постановено при неправилно приложен материален закон, поради което и следва да бъде отменено с произтичащите от това последици. Счита, че неправилно районният съд е достигнал до извода , че клаузата за индексация на телекомуникационното дружество не нарушава добросъвестността , която се 1 изисква съгласно чл. 143 от ЗЗДП при договаряне с потребители неправилно е достигнал до заключението , че наименуваната такса за повторно включване на услугата не е неустойка за забава, която се комулира с други санкции спрямо потребителя. Поддържа се , че таксата за повторно включване играе ролята на неустойка за забава , която се комулира веднъж със санкцията за спиране на достъпа до услугата , втори път с дължимото обезщетение – законна лихва върху просрочените суми. Още по- несправедливо било липсата на уредба на тази допълнителна услуга с Общите условия или договора, тъй като не е ясно веднага след спирането на услугата ли се начислява или се начислява по друг начин. Изобщо липсвало описание на тази неустойка по какъв начин се формира и така не подлежи на проверка за неравноправност. Поддържа се по отношение на другата част от претенцията – че клаузата на чл. 17 ал.2 ОУ на мобилния оператор е неравноправна , като попадаща в обхвата на чл.

143 ал.2 т.13 ЗЗП, тъй като при увеличаване на цената не се предвижда възможност потребителя да прекрати договора без неустойки. Това довеждало до значително неравновесие в отношенията между търговец и потребител, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност. На тези и други основания, моли за отхвърляне на заявената искова претенция. Претендира и разноски.

В срока по чл. 267 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответната страна по жалбата.

В съдебно заседание страните чрез своите процесуални представители поддържат доводите си и възраженията изложени пред първоинстанционния съд.Жалбоподателят в писмено становище от 11.11.2025 г. поддържа аргументите за материално- правна незаконосъобразност на оспореното съдебно решение, както и искането си за присъждане на разноски.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съдът, след като прецени, че е сезиран с жалба, подадена от в срок и от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване акта на ПзРС и като съобрази доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, предявен от А. А. А. от гр. П. срещу „А1 България“ ЕАД – София, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 64,38 лв./ след допуснато увеличение на цената на иска / , заплатени според ищеца без основание по два пункта : под формата на 7 такси за повторно включване на услуга, спряна поради неплащане в срок, и разликата между уговорената с договора първоначална месечна такса от 9,99 лв. и увеличената впоследствие от оператора до 11,52 лв. и по-късно до 12,62 лв., начислена в 19 месечни фактури. В исковата молба се твърди по отношение на таксата за повторно включване, че представлява такса за непоискана услуга, начислена без основание, фактически представлява неустойка за забава, дължима наред с лихвата за забава и поради това противоречаща на добрите нрави. Ищецът 2 доразвива доводите си в последващи писмени бележки, като счита също, че срещу тази сума не получава никакво благо, тъй като задължение на оператора е да възстанови достъпа до услугите си след заплащане на дължимото, но олигополната му позиция му дава възможност да го принуждава да заплати сумата. Счита я и за необосновано висока и поради това също противоречаща на добрите нрави – възлиза на 35% от месечната абонаментна такса. По отношение на клаузата в договора за индексация на цените – счита я за незаконосъобразна, като отново в последващо становище конкретизира, че тя е неравноправна, тъй като предвижда възможност само за увеличаване на цената при инфлация, но не и задължение за намаляване при дефлация. Сочи се съдебна практика.

Ответното дружество оспорва иска. На първо място, заявява, че ищецът не е доказал да е заплатил сумите. За таксата за повторно включване смята, че не е непоискана, нито е без правно основание. Те се дължат на основание общите условия и ценоразписа на дружеството, с които ищецът се е съгласил и които предвиждат съответно преустановяване на достъпа до услугата при неплащане в определен срок (общите условия) и допълнителната такса (ценоразписът). Няма законово изискване допълнителна такса като тази да бъде упомената изрично в договора, затова тя е описана в ценоразписа, който е цитиран в договора и ОУ. Тя не се активира от дружеството автоматично, а при поискване от абоната, заявено в магазин на дружеството, където той заявява воля за повторно активиране на услугата, и се начислява в следващата фактура, след реактивация на услугата. По отношение на увеличението на таксата – за нея е уговорено в договора, че може да се индексира веднъж годишно с обявения от НСИ индекс на потребителските цени, ако той е равен или по-голям от 1%. Дружеството не е индексирало таксите по текущи планове въпреки наличието на клаузата около 10 години, но през последните две години това се е наложило от нарастващата инфлация.

В хода на делото страните поддържат и допълват становищата си.

Безспорните по делото факти са следните. Ищецът А. А. има сключен с ответното дружество договор за мобилна услуга № ********** и приложение № 1 към него от 01.02.2023 г., предвиждащо услугата „фиксиран интернет“ за срок от две години, месечна абонаментна такса от 9,99 лв. за този срок и 13,99 лв. след изтичането му.Не е спорно и се установява, че е подписано допълнение към приложение № 1, с което абонатът е заявил, че е съгласен и приема общите условия, както и че е уведомен, че актуална информация за цените и тарифите може да получи в магазините на оператора или в интернет-сайта му. В ценоразписа на А1 публикуван на сайта му, се съдържа цена на услуга, наименована „такса повторно включване“, в размер 3,49 лв. В чл. 16 от Общите условия е предвидено, че „всички услуги се заплащат в зависимост от техния вид и специфика, по цени съгласно действащия ценоразпис на А1, договора и/или приложенията към него“. Според чл. 10.2 допълнителни услуги се предоставят в случай, че такива са уговорени в договора с абоната.

Според чл. 83 от общите условия А1 има право по своя преценка да прекрати договора за услуги или временно да спре достъпа до мрежата в изброени случаи, един от които е „при неплащане на дължими суми след изтичане срока за плащане“.

3

Не е спорно и се установява от заключението на експерта и от представените по делото писмени доказателства, че в периода между февруари 2023 г. и октомври 2024 г. ищецът 7 пъти е допуснал неплащане в срока, след което ползваната от него услуги е била спирана от оператора. След заплащане на дължимото му бил възстановяван достъпът до интернет, а във фактурата за следващия месец му била начислявана такса за повторно включване в размер 3,49 лв. (с ДДС), която той заплащал заедно с месечната абонаментна такса.

Освен това не е спорно и се установява, че размерът на месечната абонаментна такса е бил увеличен на два пъти – считано от юни 2023 г. от 9,99 лв. на 11,52 лв. и от март 2024 г. – на 12,62 лв. с ДДС, като тези суми също били отразени във фактурите за съответните месеци и заплатени.

Безспорно от заключението на допуснатата съдебно- икономическа експертиза се установява и оспорвания от ответника факт, а именно - сумите, предмет на иска, са били платени от ищеца.

При така установените факти съдът прави следните правни изводи:

Първият спорен въпрос по делото е дали повторното включване на изключена поради неплащане услуга попада в обхвата на това понятието „ услуги „ , а от тук дали абонатът дължи заплащането на такса за такава услуга. Не е оспорена правомерността на предхождащото изключване, което е уредено в общите условия, с които ищецът се е съгласил.

Страните не твърдят и не представят доказателства, повторното включване да е извършено по изрична молба на абоната ,а фактите по делото сочат, че включването е извършвано автоматично след плащането на дължимите суми. Въззивният съд изцяло споделя извода на районния съд, че възобновяването на достъпа до услугата се подразбира от самия предмет на договора: ако тя не бъде повторно включена, потребителят ще продължи да дължи месечните такси по силата на самия непрекратен договор, но няма да може да ползва услугата срещу тях. Вярно е , че не се дължи заплащане на непоискана услуга, когато тя е допълнителна, самостоятелна услуга или изобщо услуга, за която потребителят никога не се е уговарял с доставчика. По настоящото дело на първо място е безспорно установено, че услуга – повторно включване – не фигурира и никога не е уговаряна нито с индивидуалния договор, нито с ОУ, към които препраща. Единственият документ, който съдържа споменаване на подобно действие е тарифата, която предвижда такса за такава услуга. Според чл. 10.2 допълнителни услуги се предоставят в случай, че такива са уговорени в договора с абоната, а уговорка за такава услуга липсва. От една страна , за да се извърши една услуга, тя трябва да е изрично уговорена в договора, каквато уговорка липсва. А от друга страна , операторът претендирайки все пак , че извършва услуга / неуговорена предварително и непоскана от абоната / претендира да му се заплати такса за нейното извършване. В действителност , тъй като самото естество на договора е такова и операторът е длъжен да предостави услугата/ интернет връзка/ , той следва да предприеме 4 необходимите действия по нейното възстановяване, но по този начин той не извършва услуга на абоната и таксата която събира действително се явява като още една санкция за допуснатото забавяне в плащането / наред с лихвата за забава , която събира оператора/. Би могло да се разсъждава по въпроса дали тази такса покрива някакви разходи на оператора по повторното включване , но по делото не са събрани каквито и да било доказателства в тази посока, а и действително при наличието на съвременните софтуерни продукти , заплатената фактура е достатъчна, за автоматичното възстановяване на услугата. Твърдения и доказателства за друго не са налични по делото. При това положение , таксата за повторно включване представлява скрита неустойка при неизпълнение на договорни задължения, която освен , че не е договорена между страните като последица от неизпълнението , но противоречи на добрите нрави , тъй като облагодетелства по-силния икономически обект за сметка на потребителя. Доколкото заплащането на такива суми не е предвидено с договорна клауза нито като такса за допълнителна услуга , нито като неустойка , то не би могло да се посочи изрично доколко така създаденото от оператора задължение за абоната представлява и неравноправна клауза. Във всички случаи претенцията за заплащането и е без основание и недължимо платеното от абоната – подлежи на връщане. Това прави исковата претенцията в тази й част изцяло основателна.