Определение № 1044 от 28.11.2025, Окръжен съд - Добрич

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1044 гр. гр. Добрич, 28.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диана Г. Дякова

Членове:

Анна Великова

Станимир Т. Ангелов като разгледа докладваното от Анна Великова Въззивно частно гражданско дело № 20243200500617 по описа за 2024 година и, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл. 248, ал. 3 вр. чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод частна жалба с вх. № 3272/15.07.2024г., подадена от „Файненшъл България“ ЕООД с ЕИК 202 513690, гр. София, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46, срещу определение № 341/26.06.2024г. по гр.д.№ 224/2023г. по описа на Районен съд – Балчик, с което е оставена без уважение подадената от настоящия жалбоподател молба с рег.№ 2524/03.06.2024г. за изменение на решение № 39/09.05.2024г. в частта относно разноските, представляващи адвокатски възнаграждения общо за сумата от 960 лв., чрез намаляване размера на присъдените в полза на ищцата Г. К. С. ЕГН **********, гр. Б., ул. *** от общо 960 лв. (480 лв.+480 лв.) до размера от 200 лв.

В жалбата си „Файненшъл България“ ЕООД излага доводи за неправилност и необоснованост на определението. При постановяването му районният съд не съобразил, че исковото производство не било с фактическа и правна сложност, дори напротив - съдът бил сезиран с „бланкетни", почти еднакви, множество искови молби, по които не се извършвали почти никакви процесуални действия от страна на доверителя на ищцовата страна, което можело да бъде установено и след служебна справка в съда. Като приложил директно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, съдът нарушил правото на справедлив съдебен процес, гарантирано от чл. 47 от ХОПЕС, съответстващ на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека (решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г.). Съгласно практиката и правната уредба на ЕС (цитирана) съдът следвало, когато прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски води до резултат, който се счита за несправедлив или за злоупотреба с права, да се отклони и да определи хонорар по свое усмотрение, дори и под минимума определен в 1 наредбата, която била приета от ВАС - орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор и затова необвързваща съда.

С позоваване на съдебна практика и корективно тълкуване на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. с чл. 7 от същата (НМРАВ), жалбоподателят обосновава довода си, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следвал да се определя не от материалния интерес на всеки от исковете поотделно, а от аритметичния сбор на всички претенции - в хипотеза на обективно съединяване на искове материалният интерес съвпадал със сбора от цената на отделните искове, а адвокатско възнаграждение следвало да се определя за всеки предявени иск поотделно, когато са предявени различни по вид и основание искове, или оценяеми и неоценяем иск, но не и както е в настоящия случай, когато исковете произтичат от едно и също правоотношение и са с едно и също основание дължими суми по договор за предоставяне на гаранция. Освен това, предвид цената на исковете, определянето на адвокатско възнаграждение по всяка претенция би довело до присъждане на адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващо размера на исковата сума, което можело да се приеме като злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните принципи в гражданския процес.

Наред с горните съображения, съгласно разпоредбата на чл. 38 от ЗА, адвокат можел да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие само на определени категории лица, а именно: на лица, които имат право на издръжка, или на материално затруднени лица. или на роднини, близки или на друг юрист, а в случая процесуалният представител на ищеца дори не бил посочил в коя категория от изброените в чл. 38 от ЗА лица попада ищецът, както и нямало доказателства ищецът да има някое от качествата по чл. 38 от ЗА.

Жалбоподателят е обосновал и довод, че не следва да бъде начислявано ДДС, тъй като правната помощ, която адвокат или адвокат от ЕС може да оказва на материално затруднено лице, е безплатна и по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 от ЗДДС представлявала безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с ДДС по арг. от чл. 2, т. 1 от ЗДДС, чл. 2 § 1, б. „в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на данъка върху добавената стойност. Също така, разпоредбата на §2а от ДР на НМРАВ нямала отношение към дължимия ДДС при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато била безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, защото уреждала начисляването на ДДС върху възнаграждения на регистрираните по ЗДДС адвокати и ги определяла като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установявала задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ.

2

Насрещната страна е представила отговор на подадената жалба с доводи в оспорване на същата. Изтъкнала е, че по делото са разгледани обективно кумулативно съединени искове и съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът бил задължен да определи възнаграждение по всеки един от исковете, като за всеки иск в случая било определено възнаграждение съгласно минимума. Трайна и непротиворечива била съдебна практика, че с присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА се овъзмездявало предоставянето на правна услуга от адвокат, т.е. налице била услуга - обект па облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 вр. чл. 8 от ЗДДС.

Предоставянето на безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗА не представлявала безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС, т.е. не била налице необлагаема сделка, нито освободена от ДДС доставка. В отговора е цитирана практика, а тази, посочена от жалбоподателя, е определена като напълно изолирана от останалата и изобилна съдебна практика на ВКС по въпроса. В случая, към представения по делото договор по чл. 38 от ЗА били представени и доказателства за регистрация по ДДС на адвокатското дружество. Районният съд определил адвокатското възнаграждение правилно, то било в минимален размер и този размер не подлежал на редукция.

Като постави на разглеждане частните жалби, Окръжен съд - Добрич намира следното:

При данни, че обжалваното определение е съобщено на ответника по делото на 08.07.2024г., подадената на 12.07.2024г. с предаване на куриер жалба е депозирана в двуседмичния срок по чл. 248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 от ГПК. Жалбата е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по повод искова молба на Г. К. С. ЕГН**********, гр. Б. ул. ***, с която против „Файненшъл България“ ЕООД са предявени искове: 1) за прогласяване за нищожен на сключен между страните договор за предоставяне на поръчителство № 3985714 от 24.11.2020г. на няколко основания, поддържани в условия на евентуалност и 2) за осъждане на ответника да върне на ищцата получената по нищожния договор сума от 336,60 лв. (след допуснато увеличение на иска).

Ищцата е била представлявана първо от адвокат Б. З., а впоследствие (от подадена молба с вх.№ 3979/11.09.2023г.) – от адвокат Д. М., регистриран като Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело № 24/2021г. по описа на 24 с-в на Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. ***. Последното е осъществявано въз основа писмено пълномощно (л. 89) и сключен писмен договор за правна защита и съдействие (л. 110). Според раздел ІІІ от последния, правната помощ по договора се предоставя на клиента безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Видно от проверка на ДДС номер във VIES, ЕАдвД „Д. М.“ има валиден номер по ДДС – BG117492004 (л. 111).

Производството е приключило с решение № 39/09.05.2024г., с което 3 договорът за предоставяне на поръчителство № 3985714 е прогласен за нищожен, поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗЗП и ответникът е осъден да плати на ищцата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 336,60 лв., представляваща недължимо платено възнаграждение за гарант по нищожен договор за поръчителство № 3985714, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда 20.04.2023г., до окончателното изплащане на вземането. С решението ответникът е осъден да плати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА в размер на 480 лв. с ДДС за правна защита по първия иск (по чл. 26 от ЗЗД) и в размер на 480 лв. с ДДС за правна защита по втория иск (по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД).

Решението не е обжалвано от страните по делото и е влязло в сила.

На дата 03.06.2024г. (в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК, с начало 20.05.2024г. и край 03.06.2024г.) ответникът е подал молба с вх.№ 2524 за изменение на решението в частта за разноските относно определения размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата по чл. 38 от ЗА – общо 960 лв., с доводи да е прекомерен, защото: проведеното исковото производство не било с фактическа и правна сложност; адвокатът бил процесуален представител на множество ищци с еднотипни дела - искове на потребител срещу дружества за бързо кредитиране; исковете произтичали от едно и също правоотношение и не се налагало доказване на всеки иск поотделно, а същите били взаимосвързани - аргументацията по двата иска била една и съща, базирана на едни и същи доказателства, като се навеждали идентични доводи и твърдения. В този случай, когато с една искова молба били предявени в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следвало да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, бил сборът от цената на всички искове, както и нямало как възнаграждението за осъществена безплатна правна помощ да е в размер почти равен на защитавания икономически интерес, а в настоящия случай то надвишавало многократно материалния интерес по делото (с цитирана практика на ВКС). Молителят се позовал на практика на СЕС, според която съдът следвало да съобрази сложността на действително извършеното от адвоката по делото, поради което дори следвало да намали адвокатското възнаграждение под минималния размер, определен в НМРАВ (решения по дело С-427/16 на СЕС, дело С-438/22 на СЕС). В молбата ответникът е обосновал и липсата на основание за начисляване на ДДС по аргументи, поддържани и в жалбата пред окръжния съд.

Подаден е отговор, с който молбата е оспорена като неоснователна с позоваване на правилното приложение от съда на разпоредбите на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ.

Със сега обжалвания съдебен акт молбата на ответника за изменение на решението в частта на определеното възнаграждение на адвоката на ищцата, 4 предоставил й безплатна защита, е оставена без уважение, по съображения, че се касае за предявени два иска, че определеното адвокатско възнаграждение е съобразено с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ по всеки от тях, както и, че ДДС следва да бъде начислен, тъй като Директива № 2006/112/ЕО на Съвета относно общата система на ДДС не изключва възможността за присъждане на ДДС върху адвокатско възнаграждение.

Определението е неправилно.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл. 36, ал. 1 от ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги на материално затруднени лица чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Тази хипотеза е посочена като основание в договора за правна защита и съдействие. Невярно е заявеното в жалбата, че липсва конкретно посочване на кое от изброените в чл. 38 от ЗА основания е предоставена безплатната правна защита. Незаконосъобразно се поддържа от жалбоподателя и, че нямало представени доказателства за затрудненото материално положение на ищцата. Договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презюмира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда. Преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1, т.