Решение № 5461 от 09.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5461 гр. Пловдив, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330106911 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с установителен иск, предявен от Х. В. Д. ЕГН ****** срещу Ай Ти Еф Груп АД ЕИК 202255877, с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № **** от **** год. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,, вр. чл. 11, ал.1, т.10 и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, с който се иска да бъде осъден ответника да плати на ищцата сумата от 2004.67 лева, недължимо платена в периода 15.12.2023 год. до 28.03.2025 год. по нищожен Договор за потребителски кредит, № *** от **** год., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 14.04.2025 год. до окончателното погасяване на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че между ищцата и ответното дружество на **** год. бил сключен Договор за потребителски кредит № със заемна сума 2500 лева, която следвало да бъде върната на 24 вноски от по 168.39 лева, с ГПР 65% и ГЛП 46.69%. На основание чл. 10 от Общите условия по договора ищцата следвало да учреди обезпечение по кредита, като в СЕФ към договора били изброени дължимите обезпечения. В случай, че такова обезпечение не било предоставено заемателят се начислявала неустойка в размер на 3660.64 лева, като месечната вноска нараствала до 320.92 лева. В колонка 5 от погасителния план била включена и такса, чийто размер не бил посочен. Общо дължимата сума възлизала на 7702.01 лева.

Твърди, че в периода 15.12.2023 год. до 28.05.2023 год. е заплатила сума в общ размер от 4504.67 лева. Твърди, че договорът за кредит е недействителен и на 1 основание чл. 23 ЗПК се дължи единствено заемната сума от 2500 лева, като платените суми над нея в размер на 2004.67 лева са недължимо платени.

Счита, че процесният договор за заем е нищожен на основание чл. 22, вр. чл.

11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като посочения в договора ГПР е различен от действителния такъв, поради факта, че в ГПР по договора не е включена неустойката в размер на 3660.64 лева. Счита,че неустойката е разход по кредита, който да бъде включен в ГПР и чрез невключването й се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.5 ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от Ай Ти Еф Груп АД, с която се иска от съда да отхвърли предявеният иск като неоснователен. Възразява се, че цената на иска не е 7702.01 лева. Не се оспорва ,че между страните е сключен процесния договор за кредит, но се излагат твърдения, че съшщият е сключен при спазване на законовите изисквания. Счита, че изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, са спазени, тъй като разпоредбата не предвиждала, че в договора следва да бъдат изброени изчерпателно всички разходи, които се включват в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляването на ГПР. Счита, че задължението за неустойка не е разход, който следва да се включи в ГПР.

Признава, че ищцата е заплатила по договора сумата от 4504.67 лева.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение № **** от 15.08.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за кредит № **** от **** год. със заемна сума от 2500 лева, както и че в ГПР по договора за кредит не е включено вземането за неустойка, както и че ищцата е заплатила на ответното дружество по Договор за кредит № **** от **** год. сумата от общо 4504.67 лева.

Видно от съдържанието на приобщения по делото Договор за кредит № **** от **** год. /л.4-6/ и по –специално Приложение № * към него /л.7,8/ заемната сума е отпусната на ищцата при уговорен годишен лихвен процент от 46.69 % , ГПР в размер на 65.00%, а крайната сума, която ищцата е следвало да върне е в размер на 4041.36. Видно от приложения погасителен план към договора /л.9/ на ищцата е начислена и неустойка в общ размер на 3660.64 лева, платима месечно ведно с погасителната вноска. От съдържанието на т. 8, част ІІ от СЕФ /л.46,47/ в срок до края на следващия ден от сключването на договора, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция в размер на дължимата главница и лихва, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения или 2) две физически лица- поръчители, всеки от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по- малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и 2 такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „редовен“. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, съгласно част ІІІ, т.4.3 от СЕФ в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка. Тоест, видно от цитираните разпоредби на СЕФ и погасителния план към сключения между страните договор, на ищеца е вменено задължение за заплащане на неустойка, регламентирано в СЕФ, но по което страните не са постигнали съгласие, доколкото същото липсва като уговорено както в процесния договор, така и в приложение № * към него. по което видно от съдържанието на процесния договор и приложение № * към него, което не е упоменато в договора за кредит, сключен между страните и приложение № * към него, но Друг разход, който също не е посочен договора и за който съдейки по съдържанието на договора, Друго задължение, вменено на ищеца и по което страните не са постигнали съгласие, но въпреки всичко е включено в погасителния план, това е заплащането на такса в размер на общо 150 лева, платима на разсрочено заедно с погасителните вноски.

Не е спорно между страните, че заемната сума е усвоена от ищцата.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Ай Ти Еф Груп" АД като заемодател и Д. Р. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, явно приложимите разпоредби на СЕФ, възлагат в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители /които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания/ или банкова гаранция в размер на усвоената сума за главница по договора и дължимата възнаградителна лихва.

3

При неизпълнение на това задължение се дължи и неустойка в общ размер от 0.2007% от сумата от усвоения кредит за всеки ден без осигурено обезпечение, който размер изрично е посочен в погасителния план. Прочитът на съдържанието на клаузите изискващи обезпечение и вменяващи задължението за плащане на неустойка при непредставянето му и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, за поръчителство и банкова гаранция са на практика неосъществими за потребителя. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът явно не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В ГПР по договора е следвало да бъде включена и събираната видно от погасителния план такса в общ размер от 150 лева.

Размерът на тази такса не само, че като разход не е включена в ГПР, а и задължението за плащането й не фигурира въобще в сключения между страните договор.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е 4 формиран ГПР. Нещо повече от съдържанието на договора не става ясно на какво основание се дължи тази такса, как в погасителния план е определен нейния размер.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.