Определение № 2219 от 30.04.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2219 гр. София, 30.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002104140 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците В. И. Д. и С. И. Д., последната починала, заместена по делото от първия ищец и заличена като страна с определение № 3678/30.08.2024 г., постановено в хода на администриране на касационната жалба, подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. К. К. срещу решение № 603/05.06.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 727/2024 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 3872/28.11.2023 г. по гр. дело № 1839/2022 г. на Варненския районен съд (ВРС) и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна – ищецът В. Д., който е и правоприемник на починалата ищца (неин брат и единствен наследник по закон), срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на касатора В. Д. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, подадено също чрез адв. К., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) дали съпрузите са задължителни необходими другари по предявен срещу единия от тях иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, когато предмет на спора е имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност (СИО); и 2) има ли нарушение на процесуалните правила, ако в диспозитива на съдебно решение по иск предявен срещу единия съпруг за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и 1 издръжка, когато предмет на спора е имот, придобит в режим на СИО, съдът не се е произнесъл и по отношение на другия съпруг. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 3/2016 от 29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 2/29.09.1977 г. По отношение на втория въпрос касаторът сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.

1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос нямало формирана съдебна практика, поради което счита, че той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Насрещната страна по делото – ответниците С. Г. Ч. и Д. В. Ч., чрез процесуалния си пълномощник адв. Т. И., в отговора на касационната жалба излагат становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата.

По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

С първоинстанционното решение № 3872/28.11.2023 г. районният съд е постановил следното: развалил е, по предявените искове от С. Д. (починалата ищца) и В. Д. (касатора), в качеството им на наследници по закон на починалия на 15.12.2021 г. И. Т. Д., срещу С. Ч., на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между наследодателя на ищците И. Д. и ответника С. Ч., обективиран в нотариален акт № 24, том VIII, рег. № 2956/11.02.2020 г. на Службата по вписванията – Варна, с който наследодателят на ищците И. Д. е прехвърлил на ответника С.

Ч. 4/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда (апартамент) с идентификатор *** по КККР (подробно описан ведно с принадлежностите му); признал е за установено, на основание чл. 108 от ЗС, по отношение на ответниците С. Ч. и Д. Ч., че всеки от ищците С. Д. (починалата ищца) и В. Д. (касаторът) е собственик на по 2/6 идеални части от същия недвижим имот; отхвърлил е реивандикационните искове в частта им за предаване на владението върху процесния имот; възложил е разноските по делото в тежест и на двете насрещни страни.

За да обезсили така постановеното първоинстанционно решение и върне делото за ново разглеждане на ВРС, в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел, че с въззивната си жалба ответниците С. и Д. Ч. са обжалвали решението на районния съд в частите му, с които са уважени исковите претенции – развален е процесният договор, на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и е признато за установено, на основание чл. 108 от ЗС, по отношение на ответниците, че всеки от ищците е собственик на по 2/6 идеални части от процесния недвижим имот. Въззивният съд е установил още, че производството пред първата инстанция е започнало по искова молба на С. Д. (починалата ищца) и В. Д.

(касатора) срещу ответниците С. Ч. и Д. Ч., по исковете с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и чл. 108 от ЗС. Окръжният съд е уточнил, че по настояване на ищците с молба от 06.04.2022 г. (последваща исковата молба), в качеството на ответник е била конституирана и съпругата на ответника С. Ч. – Д. Ч., както по отношение на претенцията по чл. 87, ал. 3 от 2

ЗЗД, така и на тази по чл. 108 от ЗС. Съдът е установил, че по този начин е била вписана и исковата молба, както и че отговорът на същата е изходящ и от двамата ответници – по отношение и на двата иска. Съдът е изтъкнал, че Д. Ч. фигурира като главна страна – ответник в процеса, и в отправеното към съда искане – тя също да отговоря по двете претенции по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и по чл. 108 от ЗС.

При така установните обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че неправилно делото е било докладвано от районния съд – в смисъл, че отговорен (ответник) по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е единствено С. Ч., при изрично отправено към съда искане в диспозитива на тази претенция да фигурира също и ответницата Д. Ч.. Окръжният съд е изтъкнал, че по същия начин е било постановено и първоинстанционното решение № 3872/28.11.2023 г., като въпреки „главното встъпване“ (конституирането) на ответницата Д.

Ч. и по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, тя не е намерила място в диспозитивната му част. В тази връзка въззивният съд е намерил, че постановявайки решението си, първата инстанция е допуснала опущение на процесуалните правила, тъй като не се е произнесла с решението си и срещу Д. Ч. досежно претенцията по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Окръжният съд е съобразил, че служебно следи за участието на надлежните страни в процеса, както и че при положение, че е налице хипотезата на необходимо другарство по смисъла на ГПК, то необходимият другар следва, освен да се конституира, като се гарантира участието му в процеса като главна страна, но той трябва и да намери място и в диспотизивната част на решението. Изтъкнал е още, че задължителното другарство, като една от формите на необходимо другарство, е налице, само когато с оглед естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона връзката между необходимите другари е до такава степен обща, че решението на съда следва да бъде еднакво спрямо всички, поради което участието им в процеса е процесуална предпоставка за неговата допустимост. В заключение, като се е позовал и на т. 6 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че първоинстанционното решение следва да се обезсили и делото да бъде върнато за ново разглеждане на първата инстанция, като е дал указания, че в доклада по делото и в диспозитивната част на решението следва да се отрази участието на констиуираната ответницата Д. Ч..

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така мотивираното въззивно решение, по следните съображения:

И двата процесуалноправни въпроса, поставени от касатора, са некоректно и неточно формулирани, тъй като изхождат от постановката, че иск за разваляне на договор по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е предявен само срещу единия съпруг, а обстоятелствата по делото са други – този конститутивен иск в случая е предявен и срещу двамата ответници-съпрузи Ч., но с решението си първата инстанция не се е произнесла по него по отношение на ответницата Д.

Ч.. Макар въззивният съд да е приел, че това опущение на първоинстационния съд съставлява процесуално нарушение, вторият въпрос, обуславящ (извън посочената по-горе неточност) тази част от мотивите в обжалваното въззивно решение, е без никакво значение за постановения с него резултат. Това е така, тъй като от решаващо значение за този резултат по делото е единствено изводът на окръжния съд, че двамата ответници-съпрузи са 3 задължителни необходими другари по иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, т.е. в случая не е от значение дали опущението на районния съд съставлява процесуално нарушение (каквато е същността на втория въпрос, но за това в случая няма никакво съмнение, тъй като съдът дължи произнасяне по всеки предявен и допустим иск срещу всеки от ответниците, поради което непроизнасянето му във всички случаи е в нарушение на съдопроизводствените правила), а от значение е порокът, до който води това процесуално нарушение – непълнота, неправилност или недопустимост на първоинстанционното решение, като въззивният съд е приел, че в случая е налице последната хипотеза, тъй като е счел, че двамата ответници са задължителни другари. Следователно, вторият процесуалноправен въпрос, като такъв без значение за изхода на делото, не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (така и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Също предвид гореизложеното, първият процесуалноправен въпрос (при уточнението, че искът по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е предявен и срещу двамата съпрузи-ответници) осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по отношение на него не е налице наведеното от касатора допълнително основание по т. 1 от същата разпоредба, тъй като въпросът не е разрешен от окръжния съд в противоречие с практиката на ВКС. Соченото в тази връзка ППВС № 2/29.09.1977 г. е посветено на въпросите за отмяната на влезлите в сила съдебни решения и дадените в него указания са задължителни само относно правото на неучаствалия съпруг да иска на това основание отмяна на обвързващото го съдебно решение, но не и относно вида на необходимото другарство – задължително или факултативно, още повече, че мотивите към т. 12 от постановлението сочат именно на необходимо факултативно другарство предвид еднаквостта в материалноправното положение на съпрузите по вещните искове, но не и на задължително другарство като предпоставка за допустимост на процеса. Това е изрично разяснено в мотивите към другия посочен от жалбоподателя тълкувателен акт – ТР № 3/2016 от 29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че по вещните искове съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Тези разрешения обаче са неотносими към конститутивния иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне поради неизпълнение на договор за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, който е облигационен, а не е вещен иск. В мотивите към ТР № 3/2016 от 29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС също така е прието, че предявяването на искове за собственост, когато имат за предмет вещи или имоти, притежавани в режим на съпружеска имуществена общност, не е действие на разпореждане, а само на управление. В тълкувателния акт това е обсъдено като аргумент, че естеството на спора по вещните искове не налага задължителното участие на съпрузите като предпоставка за допустимост на процеса по делата за собственост, тъй като става дума за акт на обикновено управление, а не на разпореждане. В тази връзка е разяснено още, че разпореждане се осъществява чрез правни сделки по прехвърляне, изменение, ограничаване или прекратяване на правата върху имуществото, или обременяване на имота с вещни тежести, както и че има и разпореждания, които се извършват чрез процесуални действия, като например исковете, с които се упражняват потестативни права, какъвто е и конститутивният иск по чл. 87, ал. 3 от 4