Решение № 1696 от 04.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1696 гр. София, 03.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

П. Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.ева като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100511436 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение №20151897 от 05.07.2021г., постановено по гр.д. № 13472/2020г. по описа на Софийски районен съд, 79 състав, е уважен предявеният от „Ф.Л.“ ЕООД срещу Г. Р. А. осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за заплащане на сумата от 4 800 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, равняващо се на три брутни трудови възнаграждения, като със същото решение е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата от 233,73 лева, представляваща подлежаща на връщане след прекратяване на трудовото правоотношение парична равностойност на предоставено работно облекло.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на „Ф.Л.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 218,65 лева, представляваща раноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, чрез особенния си представител – адв. Б.И., с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал с доверие показанията на разпитаната по делото свидетелка Р.Г., тъй като последната, в качеството й на служител на „Ф.Л.“ ЕООД, се намира в материална зависимост от ищеца и вследствие на това съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 172 ГПК. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е направил извод за размера на обезщетението въз основа на представен по делото фиш за работна заплата от месец ноември 2019г., тъй като същият не бил подписан и съответно не следва да се прави позоваване върху него при определянето на размера на присъденото обезщетение. Иска се отмяната на първоинстанционното решение и постановяването на ново, с което предявеният 1 срещу Г. Р. А. иск да бъде отхвърлен.

Ответникът в законоустановения едномесечен срок по чл. 263 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба и не взема становище по същата.

Решението, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата от 233,73 лева, представляваща подлежаща на връщане след прекратяване на трудовото правоотношение парична равностойност на предоставено работно облекло, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, чрез особения му представител, поради което на основание чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК не се дължи държавна такса. С оглед на това, жалбата се явява процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Не се спори между страните, а и от представения по делото двустранно подписан трудов договор №609/21.02.2019г. се установява, че между тях е съществувало трудово правоотношение за неопределено време. Същото е прекратено на 23.01.2020 г. - арг. чл. 195, ал. 3 КТ, когато на служителя Г. А. е връчена Заповед №10/21.01.2020г. за дисциплинарно уволнение при отказ, който е удостоверен чрез подписите на двама свидетели – Р.В.Г. и Г.

К.П..

Спорно по делото пред първата инстанция се явява обстоятелството дали заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е била надлежно връчена и съответно дали е влязла в сила. За установяването на факта на връчването е разпитан един от двамата свидетели, удостоверили с подписите си това връчване, а именно свидетелят Р.Г..

Настоящатата съдебна инстанция намира за неоснователни оплакванията, касаещи нарушение на разпоредбата на чл. 172 ГПК при анализ показанията на свидетеля, тъй като свидетелят, макар и да е служител на „Ф.Л.“ ЕООД, свидетелства за факти, които са се осъществили пред него, същите са непосредствено и лично възприети, а и е житейски логично отказа да бъде удостоверен именно от колеги на служителя, какъвто се явява св. Г., като липсват други правни механизми да бъде удостоверен отказа на служителя да подпише заповедта за дисциплинарно уволнение. Нещо повече, по делото не са установени други данни, които да подложат на съмнение показанията на свидетелката, а при разпита си същата е предупредена за наказателната отговорност, която носи по чл. 290 НК, като не е 2 установено същата да лъжесвидетелства.

С оглед на изложеното, настоящият състав на съда споделя извода, направен от СРС и счита, че заповедта за уволнение е била редовно връчена на ответника при отказ на 23.01.2020 г. и съответно е влязла в сила.

Съгласно чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение. Видно от разпоредбата предпоставка за дължимост на това обезщетение от работника или служителя е трудовото правоотношение да е било прекратено поради налагане на дисциплинарното наказание “уволнение” по чл. 188, т. 3 КТ.

В конкретния случай въз основа на събраните по делото доказателства е установено, че на ответника Г. Р. А. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради което искът за заплащане на обезщетение на основание чл. 221, ал. 2 КТ се явява доказан по основание.

Що се отнася до размера, съдът приема от представеното Допълнително споразумение №2218 от 27.08.2019г. към трудов договор № 609/21.02.2019г. /лист 16 по делото/, че БТВ на ищеца възлиза на 1 600 лева. В трудовия договор изрично е уговорено, че писменото предизвестие за прекратяването му е 90 дни, поради което дължимото на основание чл. 221, ал. 2 КТ обезщетение се равнява на 4 800 лева, до какъвто извод е достигнал и СРС. Ето защо предявеният иск е основателен и доказан за сумата от 4 800 лева, а оплакванията, наведени във въззивната жалба, за недостатъчност на доказателствата за установяването на неговия размер се явяват неоснователни.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и тъй като крайните правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.

Въпреки този изход на спора в хода на производството от въззиваемата страна не е направено искане за присъждане на направените разноски пред втората инстанция, поради което такива не следва да бъдат присъждани на страната.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20151897 от 05.07.2021г., постановено по гр.д. № 13472/2020г. по описа на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 79 състав.

РЕШЕНИЕ № 20151897 от 05.07.2021г., постановено по гр.д. № 13472/2020г. по описа на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 79 състав, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата от 233,73 лева, представляваща подлежаща на връщане след прекратяване на трудовото правоотношение парична равностойност на предоставено работно облекло е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване

Председател: _______________________

Членове:

3

1. _______________________

2. _______________________

4