Решение № 291 от 25.03.2024, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 291 гр. Бургас, 25.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно гражданско дело № 20242100500103 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по въззивната жалба на Д. А. К. с ЛНЧ **********, с постоянен адрес: **** чрез адв. Мая Тонкова- БАК, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул.“ Св.

Климент Охридски“ №1, ет. 2, против Решение № 409/04.10.2023г. на Районен съд-Несебър, с което заявената от ищеца претенция е отхвърлена като неоснователна.

Решението се сочи за неправилно, постановено при нарушение на материалния и процесуален закон. Конкретно се възразява срещу извода на съда, че ищецът има качеството на съдлъжник по лизинговия договор и като такъв е заплащал дължимите вноски валидно. Според въззивника, изводът е направен без съдът да осъществи дължимия подробен анализ на съдържанието на лизинговия договор и без да съобрази действителната воля на страните по него на основание чл. 20 от ЗЗД. Цитира се съдебна практика на ВКС в подкрепа на твърдението, че съдът е длъжен да изследва вида на твърдяната солидарност, според основанията за възникването й, а спецификата на облигационните отношения изисква от съдържанието на договора да се извлече действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се ценят с оглед систематичното им място в договора и във взаимна връзка помежду им, като всяка една се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, обичаите, практиката и добросъвестността.

Поддържа се, че въпреки различията на основанията, от които произтича солидарността ( встъпване в дълг, договор за поръчителство, авал, делкредере) и различието в правата и задълженията на страните по тези договори, респективно в изискванията за форма за действителност на последните, при всички случаи солидарността дава право на кредитора да 1 претендира от всяко от съзадължените лица цялото вземе.

В случая ответникът Д. К. нямал права произтичащи от договора за лизинг, а само задължението да отговаря за чужд дълг и да обезпечи изпълнението на договора за лизинг.

Страната поддържа, че съгласно т. 2 от конкретния Договор за лизинг, само лизингополучателят е длъжен да осигурява ежемесечно дължимите суми по лизинга на съответния падеж. Едва в края на договора със ситни букви съдлъжникът и лизингополучателят били уведомени, че вещта е предмет на особен залог. Ищецът счита, че гореизложеното изключва възможността да се приеме, че той дължи погасяване на лизинговите вноски на равно с лизингополучателя във вътрешните им отношения. Намира задължението си за акцесорно на това по лизинга и уговорено като поръчителство с цел избягване на забава за изпълнение от страна на лизингополучателя.

Счита участието си в договора като обезпечаващо чуждото главно задължение за потвърдено и от показанията на изслушания в процеса свидетел Наталия К., сочеща, че лизинговият договор е бил подписан от ищеца в лично качество само по причина, че това е било изискване на лизингодателя, целящ да обезпечи бъдещото си вземане от лизингополучателядружеството „Грийнфорд България“ЕООД. Тогава Д. К. е бил управител и едноличен собственик на посоченото дружество.

Т.к.за К. не е уговорена насрещна престация по договора за лизинг, се поддържа, че заплащането на вноските по този договор от него в лично качество, би довело до неоснователно обогатяване на дружеството. Поддържа се, че установената в разпоредбата на чл. 127 ал. 1 от ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима и само предполагаема, а в случая е и неприложима, след като К. не получаване насрещна престация по договора за лизинг.

В обобщение се моли БОС да отмени решението на първата инстанция като неправилно и да се произнесе по съществото на спора, уважавайки предявените искове, като присъди на страната разноските, сторени в две съдебни инстанции, включително тези за адвокатско възнаграждение.

Не се ангажират нови доказателства.

В предвидения от закона срок е постъпил отговор на въззивната жалба от управителя на въззиваем „Грийнфорд България“ ООД- Андрий Мартинюк, чрез процесуален представител адвокат Живко Сотиров от Адвокатска колегия- Бургас, с адрес на кантората: гр. Бургас, ул.

„Александър Велики“ 13, вх. 2, ет.1.

В отговора жалбата се сочи за неоснователна и се моли да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Излагат се следните конкретни съображения:

Страната поддържа изцяло мотивите на първоинстанционния съд, че отношенията между дружеството лизингополучател и ищеца са такива на солидарни длъжници, но чл. 138 от ЗЗД изрично изисквал за възникване на поръчителството писмен договор, какъвто в случая не е представен като отделен документ, нито присъства като уговорка в текста на приетия по делото договор за финансов лизинг. На следващо място се сочи, че ищецът е напуснал дружеството и не е негов управител, но е задържал владението на лизинговия автомобил, като в писмо от 23.09.21 година до лизингодателя „Евролийз Ауто“ЕАД разкрива как възприема своето участие като страна по договора за лизинг-определя се навсякъде като съдлъжник, а не като поръчител и предлага да му се прехвърли лизинга в това му качество.

Горните действия сочели, че въззивникът не е поръчител, а съдлъжник, тъй като извличал 2 ползи от договора за лизинг и възприемал себе си в личното качество на страна в посочения договор.

Дирят се съдебно деловодни разноски за въззивното производство, включително и за адвокатско възнаграждение. Не се ангажират нови доказателства.

Проверката на БОС по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за редовна и допустима, а дължимата по чл.269 от ГПК такава определя обжалваното решение като валидно и допустимо.

По съществото на спора, с оглед въведените пред въззивния съд оплаквания за неправилност на акта на Несебърски РС, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по делото е било образувано по исковата молба на Д.К. против „Грийнфорд България“ ООД за осъждането на дружеството да му заплати сумата 16 054,02лв., включваща 14 683,29лв., платени на лизингодател „ЕВРОЛИЙЗ АУТО“ЕАД като погашение на 14 вноски, от личната сметка на физическото лице, в изпълнение на задължението на ответното дружество по Договор за финансов лизинг от 12.07.18г. и сумата от 1370,73лв., платена от ищеца от личната му сметка на същия кредитор в изпълнение на задължението на ответното дружество за плащане на застраховка КАСКО и ГО за превозното средство, предмет на горепосочения лизингов договор, във връзка с поставено в последния изискване.

Първоначално ищецът е обосновал правния си интерес от воденето на делото с това, че е обеднял с плащането на горните средства, при същевременното обогатяване на ответното дружество в същия размер, защото си спестило посочените суми, представляващи разходи, дължими по договора за финансов лизинг. В резултат от уточнение на претенцията по указание на НРС, с молба от 18.01.23г. ищецът е заявил, че не е съдлъжник и лизингополучател, а само поръчител на ответното дружество- лизингополучател и претенцията му е за всички заплатени в тази връзка суми по лизинговия договор.

Заявил е също, че при реализирана солидарна отговорност на съдлъжника, разпоредбата на чл.127, ал.2, изр. първо от ЗЗД, даваща му възможност да си върне надплатеното, касае всяка месечна вноска, а не целия дълг, като цитира и съдебна практика.

В изпълнение на ново указание на съда за уточнение на исковата молба , с такава от 15.02.23г. ищецът е посочил, че пълната стойност на договора е 49 169,24 евро с левова равностойност от 96 166,67лв., като платените от него 14 бр. вноски в размер от 14 683,90лв. в периода 13.05.20г.-09.07.21г., са само част от горепосочената цена.

В отговора на исковата молба е направено възражение срещу претенцията, която се сочи за изцяло неоснователна. Оспорва се твърдението, че ищецът е действал единствено в интерес на дружеството при сключването на лизинговия договор, което тогава е представлявал.

Твърди се, че ищецът е бил освободен като представител на ответното ЮЛ още на 05.02.20г., т.е. преди да започне плащанията по процесния договор. Сочи се, че в същност е преследвал личния си интерес да замести по договора ответното дружество като лизингополучател на предоставения автомобил марка „Волво“.Този автомобил е бил фактически предаден на ищеца с приемопредавателен протокол.Ищецът не е върнал автомобила на ответното дружество, след като престанал да бъде негов управител.Моли се за отхвърляне на исковете и се дирят съдебноделоводни разноски.

3

Първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията като иск по 127, ал.1 вр. ал.2 от ЗЗД и я е отхвърлил по съображения, че ищецът не е доказал да е поръчител на дружеството лизингополучател(ответника по делото), а двамата са солидарни длъжници на лизингодателя, при което ищецът не е доказал да е преодолял законовата презумпция за равенство на дълга във вътрешните им отношения и не е твърдял нито доказал да е платил повече от половината на дължимата цена по договора, та да претендира за възстановяване на надплатеното от другия съдлъжник.

Въззивният съд изцяло споделя този краен правен извод на първата инстанция, като излага в тази връзка и в отговор на въведените оплаквания следните съображения:

Фактическата обстановка по делото е установена от първоинстанционния съд и се възприема изцяло от настоящата инстанция, т.к. страните не са пренесли пред БОС спор по фактите. Според констатациите на РС ответното дружество, представлявано от ищеца като управител и едноличен собственик на капитала му, е сключило на 12.07.18г. петгодишен договор(63 месеца) за придобиване чрез финансов лизинг на лек автомобил марка и модел Волво ХС 60 на обща стойност от 49169,24 евро без ДДС, при платена първоначална вноска от 30%(в размер от 14750,77 евро без ДДС) и стойност на финансиране от 34 418,47 евро без ДДС, с остатъчна стойност от 4916,92 евро без ДДС(видно от приложен погасителен план).В този договор лизингополучател е дружеството, а управителят му в лично качество е вписан като „солидарен длъжник“. Подписал е договора както от името на дружеството лизингополучател, така и лично, като негов солидарен длъжник.

По делото няма спор, че ищецът е заплатил само претендираните от него в процеса 14 вноски по лизинговия договор, дължими в рамките на периода м. април 2020г.до м. юли 2021г. и застраховки КАСКО и ГО на 10.07.20г. и на 27.04.21г., дължими по договора, като общо внесеното по това правоотношение възлиза на исковата сума.Респективно няма спор и по факта, че до извършването на процесните плащания от ищеца и след като последният е приключил личното плащане, изпълнението е поето от дружеството лизингополучател. Няма данни в процеса обаче то да е придобило вещните права върху лекия автомобил, макар срокът на лизинговия договор да е изтекъл през 2023г., вместо това има представено удостоверение от лизингодателя, че продължава да е собственик на вещта.

Спорът на страните е изцяло правен и се състои в определянето на вътрешните им отношения, довели до безспорната за тях и предвидена в лизинговия договор пасивна солидарност спрямо лизингодателя.

Ищецът поддържа, че е вписан в сделката като солидарен длъжник на ответното дружество в качеството на негов поръчител пред лизингодателя, по настояване на последния. Именно с оглед това намира, че има правото да си възстанови от ответното дружество всичко платено вместо длъжника в изпълнение на този договор.

Тезата на другата страна е, че договорът е бил сключен и с оглед интереса на ищеца- тогава управител и едноличен собственик на капитала на лизингополучателя, което е предпоставило вписването му като солидарен длъжник спрямо кредитора по сделката,наравно с дружеството.