Акт от 12.02.2020, Районен съд - Плевен

Р

Е Ш Е

Н И Е гр.Плевен, 12.02.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Плевенският районен съд, ХІ граждански състав, в публичното заседание на десети февруари през две хиляди и двадесета година състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АСЯ ШИРКОВА при секретаря Петя Иванова като разгледа докладваното от съдията Ширкова гр. д. № 4978 по описа за 2019 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Искове с правно основание чл.422,ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Делото е образувано по искова молба от „П.К.Б.“

ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, чрез процесуалния представител юрисконсулт К.***, срещу Е.П. ***с ЕГН ********** *** 1 иск по реда на чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, с правно основание чл.240 ЗЗД, чл.86 и чл.92 ЗЗД вр. чл.79 ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 3865,05 лева, представляващо остатъчно неизплатено задължение по сключения между страните договор, както и законна лихва върху главницата, считано от депозираното на заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното изплащане на вземането, ведно със сторените в заповедното производство разноски.

Ищецът твърди, че на 12.12.2011г. между страните бил подписан договор за револвиращ заем № **********. Твърди, че сумата по договора била преведена на ответницата на 14.12.2011г.. Твърди, че договорът бил сключен по инициатива на ответницата, като същата е подала раздел V на Параметри за искания револвиращ кредит. Твърди, че съгласно т.2 от ОУ, ответницата е подала молба за отпускане на заем до размера, посочен от нея или до по-нисък размер, одобрен от кредитодателя. Твърди, че параметрите на договора са Сума на заема 1000 лева, срок на заема 48 месеца, размер на вноската 84 лева, дата на погасяване 18 ден от месеца, ГПР 154,78 %, ГЛП 98,34 %, Лихвен процент на ден 0,27%.

Ищецът твърди, че договорът бил подписан при Общи условия, които са неразделна част от него, предадени са на кредитополучателя и при подписването на договора и той е декларирал, че ги приема без забележки. Ищецът твърди, че от своя страна ответникът е поел да погасява заема на 48 равни месечни вноски по 84 лева с падеж на всяко 18 число на месеца. Твърди, че ответницата е спряла да изпълнява като последното плащане и било на 30.09.2015г. до когато е била изплатила 22 месечни вноски. Твърди, че с последната вноска е била изплатила общо 1937 лева, като част от дължимата по договора сума е била в размер на 1904,23 лева, лихва по т.10.1 ОУ в размер на 6,35 лева, такси в размер на 26,42 лева. Ищецът твърди, че поради неизпълнение договорът за кредит е бил прекратен като на ответницата е начислена неустойка в размер на 1726,50 лева която е еднократна и се начислява за обезщетяване на вреди поради настъпило разваляне на договора. Твърди, че общо дължимата сума по договора е 3865,05 лева.

В едномесечния срок ответницата е представила писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Твърди, че ответницата не е била надлежно уведомена за настъпила предсрочна изискуемост.

Твърди, че за това тя е уведомена едва с връчване на исковата молба по делото, но липсва такова уведомяване към датата на подаване на заявлението. Твърди, че в договора липсва изрично споразумение за едновременна дължимост на неустойка е обезщетение за забава, поради което кумулацията на двете обезщетения е недопустима. Прави възражение за нищожност на клаузите относно размера на ГПР, ГЛП и ЛП на ден, тъй като е прекомерно завишен. Твърди, че е нарушено правото на равнопоставеност на страните в гражданския оборот. Твърди, че по делото липсват доказателства, че ответницата е била запозната с ОУ. Прави възражение за давност по отношение на неустойката.

В съдебно заседание ищцовото дружество не се представлява. Подадена е молба делото да бъде разгледано в отсъствие на ищеца.

Ответницата не се явява. Чрез процесуалния представител оспорва исковата молба и прави искане за назначаване на съдебно-графическа експертиза относно размера на шрифта.

С оглед представените от ищеца и събрани по делото писмени доказателства, съдът приема за установено следното :

Установява се от представеното писмено доказателство на лист 5 от делото, че на 12.12.2011г. между страните е сключен договор за револвиращ заем, с който ищецът в качеството си на кредитодател предоставил на ответницата в качеството си на кредитополучател потребителски кредит в размер на 1000 лева. В договора страните са уговорили в срок до 18.12.2015г. ответницата да заплати 48 месечни вноски в размер на по 84 лева. Установява се от договора, че ГПР е 156,85 % което значително надвишава трикратния размер на законната лихва, а ГЛП е 98,34 %, което също надвишава допустимия по закон размер на възнаградителната лихва.

От представената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата по кредита в размер на 1000 лева е преведена на ответницата и усвоена от нея на 14.12.2011г. с основание договор № **********. От заключението се установява, че ответницата е заплатила за периода 29.02.2012г. – 30.09.2015г. сума в общ размер на 1904,23 лева по погасителни вноски, с които са погасени падежиралите вноски за периода 18.01.2012г.

– 18.10.2013г. и част от вноската с падеж 18.11.2013г. С платените от ответницата вноски при ищеца са погасени 106,96 лева главница, като остава главница в размер на 893,04 лева. От заключението се установява, че на ответницата е начислена дължима лихва в размер на 3042,78 лева, от която е погасена сумата от 1797,27 лева и непогасената лихва е в размер на 1245,51 лева за периода 18.11.2013г. – 18.12.2015г. От заключението се установява, че на ответницата е начислена дължима неустойка в размер на 1726,50 лева.

По отношение на възражението, че ответницата не е уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост, съдът счита, че не следва да се обсъжда, тъй като към датата на депозиране на заявлението за образуване на ч.гр. дело, договорът е бил изтекъл и цялото вземане е било изискуемо.

С оглед направеното от ответника възражение за нищожност на договора в частта за възнаградителна лихва и неустойка поради противоречие с добрите нрави, по делото следва да се определи дали са прекомерни, дали лихвата и уговорената неустойка противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК (Обн.,ДВ, бр.18 от 5.03.2010г., в сила от 12.05.2010г. ) годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Страните биха могли да уговорят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва, защото имат свобода на договаряне, която не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД. ПМС №72 от 08.04.1994г. определя само размера на законната лихва. Заключителната разпоредба §1 отменя ПМС №1238 от 25.06.1951г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да определи нов максимален размер на договорната лихва. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета след датата на сключване на договора със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014г.

Следователно към датата на сключване на договора за кредит страните са разполагали с възможността по чл.9, ал.1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. С оглед така установената липса на законов лимит към момента на подписване на договора, то атакуваните клаузи на договора не са нищожни като договорени в противоречие на закона.

Съдът приема за основателен довода на ответника за противоречие на уговорения размер на възнаградителна лихва и неустойка с добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 от ЗЗД). В практиката се приема, че понятието «добри нрави» по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респективно търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения; понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. Налице е практика на ВКС в този смисъл : Определение № 901 от 10.07.2015г. по гр.д. № 6295/2014г., г.к., ІV г.о. на ВКС, Решение № 1270 от 09.01.2009г. по гр.д. № 5093/2007г., г. к., ІІ г.о. на ВКС и Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003г., ІІ г.о. на ВКС.

Според нея, трайно е прието, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. В момента не е регламентиран в нашето законодателство максимален размер на договорната лихва, посочен в чл.10 ал.2 от ЗЗД, приложим според ВКС за възнаградителната лихва, каквато е процесната (Решение № 111 от 27.10.2009г. по т. д. №

296/2009г., т.к., І т.о. на ВКС, в което е направена и съпоставка между възнаградителните и мораторните законни лихви по чл.86 от ЗЗД). Няма повелителна норма, която да ограничава размера на лихвите по договорите. В цитираните по-горе съдебни актове е прието, че максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9, касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем, противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва надвишава многократно законната лихва (уговорената лихва е в размер на 3042,78 лева, а трикратния размер на законната 792,22 лева), надвишава и трикратно размера на заетата сума. Вярно е, че се касае за необезпечен заем, високорисков, отпуснат от небанкова финансова институция. Действително, практиката на този тип търговци е да отпускат бързо и лесно необезпечени кредити в невисок размер срещу заплащане на по-високи възнаградителни лихви. Рискът в тези случаи следва да бъде отчетен, но той не може да обоснове отсъствието на каквато и да е горна граница за техния размер. След като законът изрично ограничава свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях. В конкретния случай законната лихва върху главницата от 1000 лева за периода 18.01.2012г. до 18.12.2015г. е в размер на 264,07 лева. Три пъти размера на законната лихва, колкото е бил допустими към момента на сключване на договора е 792,22 лева. Установи се по делото, че ответницата е заплатила на ищцовото дружество сумата от 1904,23 лева. Видно е, че уговорената възнаградителна лихва в размер на 3042,78 лева за главница от 1000 лева надвишава многократно законната лихва.