Определение № 3032 от 20.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3032 гр. София, 20.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка А. като разгледа докладваното от Иванка А. Касационно търговско дело № 20248002900747 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Бургер Инк“ ООД, чрез процесуален представител, против Решение № 761 от 11.12.2023г. и постановено по реда на чл.250 ГПК Решение № 132 от 28.02.2024 г., и двете по в.т.д. № 556/2023 г. на Апелативен съд – София. С основното решение е потвърдено Решение № 654 от 22.05.2023г. по т.д. № 2344/2022г. на Софийски градски съд за осъждане на настоящия касатор да заплати на основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД на „Костас Даниил Естейтс“ АД сумата от 19 800 евро, представляваща неплатен по договор от 04.10.2021г. наем, дължим за периода 01.08.2022г. - 15.11.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба - 20. 12.2022г. до окончателното изплащане на сумата. С допълнителното решение по чл.250 ГПК е била оставена без уважение молба от 20.12.2023г. на „Бургер Инк“ ООД за допълване по реда на чл.250, ал.1 ГПК на Решение № 761 от 11.12.2023 г.

В касационните жалби се поддържа, че атакуваните въззивни решения са неправилни поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, с оглед на което се претендира отмяната им и присъждане на направените разноски.

В подаденото с касационната жалба срещу основното Решение № 761 от 11.12.2023г. изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на 1 касационно обжалване е основавано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според касатора са обусловили правните изводи на съда и са от значение за изхода на конкретното дело, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включително по направените искания за нищожност на договора или негови клаузи, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор?;

2.

Когато е уговорено ползване, каквото към сключването на договора за наем имотът е нямал, и законът оправомощава единствено собственика да предприеме необходимите действия, за да разрешат техническите власти преустройството и промяна в предназначението на имота, следва ли да се приеме, че наемодателят се е задължил към наемателя за тези действия по силата на закона ? Включва ли се в общото задължение на наемодателя по чл.230, ал.1 ЗЗД и задължението да съдейства за промяна предназначението на наетия имот или такова задължение възниква само при отправена от наемателя покана?;

3.

Уговарянето на наемни вноски при предсрочно прекратен договор за наем (за определен период след прекратяването на договора) представлява ли всъщност уговаряне на „скрита неустойка“ или обезщетение за вредите от предсрочното прекратяване?;

4.

При тълкуване на договора по конкретен казус, допустимо ли е съдът да прави извод за съдържанието на постигнатото между страните съгласие на база една единствена разпоредба от договора или следва да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга?;

5. В случай че в договора за наем се съдържа клауза, регламентираща възможност за едностранно прекратяване на договора за наем от наемателя, то тази клауза означава ли, че такова прекратяване може да се осъществи само при неизпълнение на задължение на наемодателя, макар и това да не е посочено изрично?;

6. Допустимо ли е неоказването на съдействие от страна на наемодателя по стартиране на административната процедура по промяна предназначение на имота, довело до прекратяване на договора чрез развалянето му от страна на наемателя, да бъде установявано чрез свидетелски показания?

2

По поставените въпроси се сочи, че са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция и че отговорът на формулираните въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посочени са следните актове на ВКС, в противоречие с които се твърди, че е постановен атакуваният въззивен съдебен акт: по въпрос № 1 – ТР № 1 от 27.04.2022г. по тълк . дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС; т.1 и т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк . дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 119 от 22.03.2011г. по гр.д. № 485/2011г. и Решение № 153 от 24.07.2015г. по гр.д. № 3014/2014г., III г.о.; по въпрос № 2 - Решение № 50250 от 17.01.2023г. по гр.д. № 667/2022г., IV г.о.; по въпрос № 3 - Решение № 110 от 21.07.2016г. по т.д. № 1226/2015г., I т.о. и т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС; по въпрос № 4 - Решение № 1 от 24.07.2012г. по гр. д. № 777/2010 г., I г.о.; Решение № 116 от 08.06.2016 г. по гр.д. № 5236/2015г. , IV г. о.; Решение № 11 от 24.02.2022 г. по гр.д. № 1702/2021 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 150 от 22.12.2016г. по т.д. № 1704/2015г., I т.о. и Решение № 188 от 11.01.2016г. по т.д. № 3378/ 2014г. , II т.о.; по въпрос № 5 - Решение № 158 от 14.12.2009г. по т.д. № 185/2009г., I т.о. и Решение № 171 от 11.12.2013г. по т. д. № 565/2012г., I т. о.; по въпрос № 6 Решение № 198 от 17.01.2012 г. по т. д. № 814/2010 г., II т.о. и Решение № 155 от 13.10.2010 г. по т. д. № 1113/2009 г., II т.о.

В подадената срещу постановеното по реда на чл.250 ГПК Решение № 132 от 28.02.2024 г. по в. т. д. № 556/2023 г. на Апелативен съд – София касационна жалба, допускането на касационното обжалване е обусловено с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. След като въпросът за нищожността на сделката е въведен от страната като част от предмета на делото чрез съответно възражение, обективирано както в отговора на исковата молба, така и в нарочна молба пред въззивната инстанция, дължи ли съдът произнасяне по него (като преюдициален въпрос)?;

2. Обвързан ли е въззивният съд от изложеното във въззивната жалба, след като в хода на производството са повдигнати оплаквания, които касаят 3 правилното приложение на императивния материален закон ?

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована с противоречие между изводите, до които е достигнал въззивният съд и практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 – ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк . дело № 1/2020 на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 2 – ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк . дело № 1/2020 на ОСГТК на ВКС и Т Р № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът „Костас Даниил Естейтс“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговори, с които изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежн а страна, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ и на касационно обжалване съдебни актове.

За да достигне до обжалвания резултат, въззивният съд е споделил извода на първинстанционния съд, че предявеният от „Костас Даниил Естейтс“ АД срещу „Бургер Инк“ ЕООД иск е с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 19 800 евро, представляваща неплатен наем за периода 01.08.2022г. - 15.11.2022г. След собствен анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства съставът на САС е приел за безспорно, че на 04.10.2021г. страните по делото са сключили договор за наем на имот с предназначение за търговска дейност, срещу заплащане на наем в размер на 900 евро без ДДС за периода 01.10. 2021г. - 28.02.2022г., 4 500 евро без ДДС за периода 01.03.2022г. - 30.09. 2022 г. и 5 000 евро без ДДС след 01.10.2022г.; С т. 1.2 от договора страните се споразумели, че наетият имот ще се ползва от наемателя за организиране и осъществяване на ресторантьорска дейност и/или предоставяне ползването на отделни части от имота на трети лица, които да ги ползват за приготвяне на храни и напитки, които да бъдат предлагани за консумация на място или доставяни извън наетия имот;

Изрично в т. 1.3 от договора било посочено, че наемателят е направил предварителен оглед, съгласен е и наема магазина, предмет на договора във вида, в който се намира към датата на сключването му, като на наемателя била 4 предоставена възможност да извърши текущ ремонт след предварително писмено одобрение от наемодателя; С т.7.1.2 от договора се предвиждало, че същият се сключва за срок от 10 години, считано от 01.10.2021г., с възможност за предсрочното му прекратяване по взаимно съгласие на страните или с тримесечно писмено предизвестие от наемателя срещу заплащане на наем и такса за поддръжка за срока на предизвестието; С писмо, получено на 15.08.2022г., наемодателят бил уведомен от наемателя, че прекратява сключения договор за наем, с аргумента, че му е необходимо електрическо захранване с по-висока мощност, осигуряването, на която изисквало продължително време, през което наемателят следвало да заплаща наем без да ползва наетия обект. С уведомлението наемодателят бил поканен да върне внесения при сключване на договора депозит в размер на 19 558,30 лв.; На 30.08.2022г. с приемо-предавателен протокол „Бургер Инк“ ЕООД предало държането на наетия имот.

По заявените във въззивната жалба на ответното дружество възражения съдебният състав на САС е приел следното:

За неоснователен е счетен доводът на жалбоподателя, че съдът е бил сезиран с иск за заплащане на обезщетение за вреди (пропуснати ползи от нереализирана печалба), които ищецът е понесъл в резултат на предсрочно прекратения от ответника наемен договор, като в тази връзка е посочено, че предвиденият с договора тримесечен срок на предизвестието за прекратяването му представлява поето договорно задължение, което не може да се приеме, че е обезщетение за пропуснати ползи от нереализирана печалба.

Като неоснователно е преценено оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не е взел предвид факта на задържане от наемодателя на платения от наемателя депозит в размер на 10 000 евро, който представлявал вид „договорна неустойка“ по т. 8.4 от договора, както и че с оглед на това обстоятелство наемодателят бил надлежно обезщетен за едностранното прекратяване на договора от наемателя. В тази връзка въззивният съд е изложил, че заплатеният от наемателя депозит в посочения размер, съгласно чл.6.2 от договора, не може да бъде ползван вместо плащане на месечни наемни вноски, а съгласно т.6.3, същият остава в полза на наемодателя при прекратяването му с предизвестие или по причина, за която 5 отговаря наемателят. В тази хипотеза, задържането на депозита от 10 000 евро от страна на наемодателя се явява според съда обстоятелство, за което е дадено съгласие от страна на наемателя още със сключването на договора и щом задържането на депозита е било уговорено между страните, липсва каквото и да било основание за съдебно прихващане с претендираната сума, доколкото за наемателя не е налице ликвидно и изискуемо вземане по смисъла на чл.103 ЗЗД спрямо наемодателя, което да бъде прихванато.

Изхождайки от разписаното в процесния договор, че след нанасянето си наемателят ще извърши текущ ремонт след предварително писмено одобрение от наемодателя, за наличието на което одобрение по делото не са били ангажирани доказателства, както и не са били посочени такива, които да доказват, че наемодателят не е оказал необходимото съдействие за реализиране на ремонта, възражението за неправилно дадени от първоинстанционния съд указания за доказване на факта, че наемодателят не е осигурил съдействие за промяна предназначението на имота и не е уважил направените доказателствени искания в тази насока, е прието за неоснователно. Въззивният съд е акцентирал на обстоятелството, че за да бъде оказано такова съдействие, следва да е налице на първо място предварително писмено одобрение от наемодателя, съгл. т.1.3, изр. второ от договора, и на следващо място конкретни искания от страна на наемателя за съдействие пред съответните органи. Единственото представено по делото доказателство е изпратеното от наемателя до наемодателя предизвестието за прекратяване на договора, получено на 15.08.2022 г., с което договорът е бил едностранно прекратен, поради това, че наетият имот не е разполагал с по-висока мощност на електрическото захранване, което не доказва искане за оказване на съдействие за извършване на ремонтни дейности, които да приведат обекта в необходимото и желано от наемателя състояние.