Решение № 4324 от 17.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4324 гр. София, 17.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ВИКТОРИЯ МИНГОВА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100512042 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „А.К.“ ЕООД срещу решение от 03.07.2023 г. по гр.д. №27850/2022 г. на Софийски районен съд, 113 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Е.П.Т.“ ЕООД установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.99 вр. чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД за сумата в размер на 23 484,00 лв., представляваща главница за подлежащо на връщане авансово плащане по фактура №46/20.08.2020 г. за периода 31.08.2020 г., ведно със законната лихва от 10.12.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №71031/2021 г. по описа на СРС, 113 състав, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС неправилно като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, и необосновано.

Жалбоподателят сочи, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че ответникът е изпълнил точно и навременно задълженията си по договор за доставка на стоки, сключен в неформална форма, като поддържа, че между страните не е било налице облигационно правоотношение по договор за продажба. Твърди, че плащането на сумата от 24 000,00 лв. също не може да обоснове наличието на сключен между страните договор. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Е.П.Т.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

1

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

СРС, 113 състав, е сезиран с установителен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.99 вр. чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД за сумата от 23 484,00 лв., представляваща подлежащо на връщане авансово плащане по фактура №46/20.08.2020 г, ведно със законната лихва от 10.12.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №71031/2021 г. на СРС, 113 състав. В исковата молба се твърди, че процесната сума е платена във връзка с намерението на страните да сключат договор за продажба на строителни материали и доставката им до обект на ищеца, но до сключване на договор не се е стигнало поради това, че не е постигнато съгласие за конкретния предмет на договора, неговата цена, срок и условия за доставка.

Претендира се връщане на авансово платената сума, с оглед неосъществено основание.

Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди, че между страните е бил сключен договор за производство и доставка на топлоизолационна фасадна система /ТИС/ и клинкерни плочки за директен монтаж, като макар и договорът да не бил подписан от представител на ищеца, след плащане на уговорената авансова сума от 24 000,00 лв., от ответника са предприети действия по изпълнението му. Твърди още, че впоследствие ищецът се е отказал от производството на ТИС и поискал да му доставят единствено цялото поръчано количество клинкерни плочки, които стоки са доставени на ищеца.

Облигационноправната уредба на неоснователното обогатяване се съдържа в разпоредбите на чл.55-59 ЗЗД. Правният режим на неоснователното обогатяване е основан на принципа, че както в икономическите, така и в личните отношения, не следва да се допуска обогатяване без основание, за чужда сметка. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д. №375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС и др., и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в тази насока е и ППВС №1/1979 г. - т.1/. По смисъла на чл.55 ал.1 ЗЗД основанието е наличие на валидно задължение за извършването на дадена имуществена престация /определение №8 от 05.01.2017 г. по гр.д. №60184/2016 г., IV ГО на ВКС/.

По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице трайна практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д.

№375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в тази 2 насока е и ППВС №1/1979 г. - т.1/. Искът по чл.55 ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото.

Първата хипотеза на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже, че това основание е нищожно.

И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. В този смисъл е трайната практика на ВКС - решение №374/08.05.2009 г. по гр.д. № 5858/2007 г., III ГО, решение №29/28.03.2012 г. по гр.д. №1144/2010 г., IV ГО, решение №239/16.07.2013 г. по гр.д. №1050/2012 г., ІV ГО/.

Представена е кореспонденция между страните чрез ел. поща през периода 17.07.2020 г. – 15.09.2020 г. относно доставка на клинкер на обект в кв. „Драгалевци“, неоспорена от страните.

По делото е представена фактура №46/20.08.2020 г., издадена от ответното дружество, за сумата от 24 000,00 лв. с ДДС – аванс обект Драгалевци, с получател „А.“ ЕООД.

По делото не е спорно и се установява от представеното преводно нареждане за кредитен превод от 31.08.2020 г., че „А.“ ЕООД е превел по банков път по сметка на ответника сумата от 24 000,00 лв. на основание „фактура 46 аванс обект Драгалевци“.

Представено е и кредитно известие №66/22.12.2020 г. към фактура №46/20.08.2020 г., издадено от ответното дружество, за сумата от 516,00 лв.

От представения по делото договор за цесия от 05.11.2021 г. се установява, че „А.“ ЕООД е прехвърлил на цесионера „А.К.“ ЕООД вземането си срещу ответното дружество, представляващо подлежащо на връщане авансово плащане по фактура №46/20.08.2020 г. в размер на 23 484,00 лв.

Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл.99-100 ЗЗД.

Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права /вземания/, по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Могат да бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното естество – чл.99 ал.1 ЗЗД. От правилото, установено в ал.2 на посочената норма, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал, следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Освен това при прехвърляне на вземане първоначалният кредитор е длъжен да уведоми длъжника за цесията – чл.99 ал.3 ЗЗД.

Възражението на ответника за нищожност на договора за цесия е неоснователно.

Съгласно практиката на ВКС /решение №32/09.09.2010 г. по т.д. № 438/2009 г., ІІ ТО, решение №196/22.11.2018 г. по гр.д. №3871/2017 г., IV ГО и др./ , предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания води до недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена. Договорът за цесия на бъдещи вземания е нищожен поради липса на предмет – чл.26 ал.2 ЗЗД. Този извод следва и от каузалния характер на цесионния договор, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно основание. Независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се извършва /продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др./, определеността, респ.

3 определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Обстоятелството, че вземането не е безспорно и респ. се оспорва от ответника не води до извода, че договорът за цесия няма предмет. Кредитор е не само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и лицето, което има вземане, без да е установено със съдебно решение, т.е. не е необходимо вземането да е ликвидно. Ако искът за вземането се уважи, това не променя преценката за момента на възникване на вземането - то не възниква с придобиване на качеството ликвидност, а възниква тогава когато са се осъществили всички елементи на конкретния фактически състав - в случая чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД.

Съобразно константната практика на ВКС, привидни договори са тези съглашения, при които страните нямат воля да бъдат обвързани, както постановява договорa. Когато волята на страните по сключеното съглашение е само да създадат привидни правни последици на обвързаност, които те не желаят, симулацията е абсолютна, а когато волята на страните е да бъдат обвързани по начин различен от посочения по сключеното съглашение симулацията е относителна. И в двата случая явната сделка е нищожна. Ако страните имат воля да бъдат обвързани по различен начин, съгласно чл.17 ал.1 ЗЗД прикритото съглашение ги обвързва, ако са изпълнени изискванията за неговата валидност. Съобразно практиката на ВКС, симулативен е онзи договор от който страните, които са го сключили, не желаят да бъдат обвързани. Симулативният договор е нищожен, независимо от това, че не прикрива никаква друга сделка /абсолютна симулация/ или прикрива някаква друга сделка /относителна симулация/. За да е налице обаче симулация, е необходимо по безспорен начин да се установи, че страните по договора не са имали воля да бъдат обвързани от него, а са го сключили само за да създадат привидни правни последици, настъпването на каквито не са желаели /така решение №492/12.07.2010 г. на ВКС по гр.д. №1904/2009 г./. Отделно от това един договор се явява привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените престации /решение №163/15.06.2011 г. на ВКС по гр.д. №1536/2009 г./. Ако страните са се съгласили, че няма да си дължат нищо, симулацията е абсолютна, а ако са се съгласили, че ще си дължат друго, симулацията е относителна. Цената по даден договор са определя от волята на страните, с оглед свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД, и разминаването и с пазарната цена не може определи договора като привиден такъв.