Решение № 69 от 14.07.2021, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 69 гр. Стара Загора , 14.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова Янчева

Членове:

Николай Ил. Уруков

Атанас Д. Атанасов при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Даниела К. Телбизова Янчева Въззивно гражданско дело № 20215500501327 по описа за 2021 година Производството е образувано по въззивна жалба от „Е.М.“ ЕООД със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.И.М.-Т., чрез пълномощника си юриск.В.Й. против решение № 260026 от 04.03.2021г., постановено по гр.дело № 663/2020г. по описа на Районен съд – Раднево.

Въззивникът счита, че постановеното първоинстанционно решение, е недопустимо и неправилно, а изводите, изложени от съда в мотивите на съдебното решение не отговарят на формираната съдебна практика по коментираните въпроси. Във въззивната жалба се сочи, че съдът е приел, че „Е.М.“ ЕООД следва да заплати на П.И.П. сума в размер на 417,77 лева на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сума, която била събрана в хода на изпълнителното производство, тъй като била събрана без основание. Считат, че претендираните суми не са платени без основание. Тълкуването на първоинстанционният съд, че само поръчител и солидарен длъжник, които са платили дълга и фигурират в изпълнителния лист могат да се ползват от чл.429 от ГПК считат за изцяло неправилно. Освен това считат, че съдът не взема предвид разпоредбата на чл.99, ал.2 от ЗЗД при постановяване на 1 решението си. Излагат се подробни съображения.

Претендират отмяна на атакуваното решение, като недопустимо и неправилно и вместо него съда да постанови ново, съобразно изложеното както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба.Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева изчислено в съответствие с разпоредбите на чл.78, ал.4 ГПК във вр. с чл.37 Закон за правната помощ във вр. с чл.25 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Въззиваемият П.И.П. от ***, чрез пълномощника му адв.Д.К. от АК Стара Загора изразява становище, че подадената въззивна жалба е допустима, но по същество е изцяло неоснователна, а първоинстанционното решение е допустимо и по същество е правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Излагат се съображения в тази посока. Сочи, като неоснователно възражението изложено във въззивната жалба, че делото е следвало да се води срещу първоначалния кредитор „Р.Б./ ЕАД, поради факта, че след като е налице извършена цесия по отношение на вземането, предмет на изпълнителния лист, то първоначалния кредитор вече не е титуляр на вземането. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение, като правилно и обосновано. Претендира направените пред настоящата съдебна инстанция разноски.

Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, изхожда от легитимирано лице, поради което същата се явява редовна и допустима.

Предявени са отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 439 ГПК, съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на П.И.П. срещу „Е.М.“ ЕООД. Ищецът твърди, че през месец май 2012 г. получил ПДИ за образувано 2

ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д. въз основа на ИЛ, издаден по ч.г.д. № 1784/2012 г. на РС-Стара Загора, за солидарно задължение с „И.“ ЕООД на сума в общ размер от 14402,35 лв., от които главница 10291 лв., законна лихва 165,38 лв. за периода от 07.03.2012 г. до 03.05.2012 г., неолихвяеми вземания 1189,57 лв., присъдени разноски 709,61 лв., разноски по ИД 447 лв. и такси по тарифата 1599,79 лв., като били наложени възбрана върху негов собствен имот и запор върху трудовото му възнаграждение и банковите му сметки. Твърди, че към ПДИ бил приложен издадения ИЛ в полза на „Р.Б.“ ЕАД, взискател по ИД. Твърди, че вземането произтичало от договор за кредит с „И.“ ЕООД № 53758 от 27.05.2008 г., договор за заместване в дълг от 14.05.2010 г. и анекс № 1 от 14.05.2010 г., по които ищецът бил солидарен длъжник. Твърди, че от тогава до настоящия момент бил в трудово правоотношение с двама работодатели, които превеждали секвестируемата част от трудовото му възнаграждение за погашение на дълга. Твърди, че въпреки плащанията от 7 години все още ИД било висящо и наложените принудителни изпълнителни действия от ЧСИ не били отменени. Твърди, че при извършена справка през 2020 г. установил, че по-голямата част от дълга била заплатена и разпределена на „Е.М.“ ЕООД, в качеството му на конституиран нов взискател по ИД на основание чл. 429, ал. 1 ГПК, за което той не бил уведомен. Твърди, че от справката разбрал, че била извършена цесия между „Р.Б.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД, за която също не бил надлежно уведомен. Твърди, че новият взискател „Е.М.“ ЕООД е незаконосъобразно конституиран като взискател, тъй като няма ИЛ в негова полза, а не може да се ползва от ИЛ в полза на „Р.Б.“ ЕАД. Твърди, че от справка от 07.05.2020 г. установил, че от общо погасените 7974,26 лв. само 724,87 лв. били разпределени на „Р.Б.“ ЕАД, а останалата част от 6417,77 лв. били разпределени на „Е.М.“ ЕООД. Твърди, че към момента остатъкът от задължението бил в размер на 15638,04 лв. Твърди, че не оспорва погашенията в полза на „Р.Б.“ ЕАД, но оспорва „Е.М.“ ЕООД да има правата на взискател по ИД за получената сума от 6417,77 лв. и за остатъкът от задължението в размер на 15638,04 лв., или общо сумата от 22055,81 лв.

Развива съображения, че цесията няма действие по отношение на него, тъй като не е уведомен, за неравноправност по ЗЗП на извършената цесия, за липса на правоприемство по чл. 429, ал. 1 ГПК по издадения ИЛ в полза на „Е.М.“ ЕООД. Поради това твърди, че ответникът „Е.М.“ ЕООД е получил 3 без правно основание сумата от 6417,77 лв. като взискател по ИД. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че ищецът не му дължи сумата от 22055,81 лв., представляващи получената сума от 6417,77 лв. по ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д. и остатък от задължението в размер на 15638,04 лв. по ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д., а при уважаване на иска по чл. 439 ГПК да бъде осъден ответникът да му заплати платената без основание сума в размер на 6417,77 лв. по ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д.. Претендира разноски.

Ответникът „Е.М.“ ЕООД взема становище за неоснователност на исковете. Твърди, че на 27.05.2008 г. бил сключен договор за банков кредит № 53758 между „Р.Б.“ ЕАД като кредитодател и кредитополучателите „И.“ ЕООД и Т.Т., а на 14.05.2010 г. бил сключен договор за заместване в дълг и анекс № 1 от 14.05.2010 г., с които Т.Т. е освободен от задължението и е заместен в дълга от ищеца П.П.. Твърди, че поради неизпълнение на задълженията по кредита е инициирано заповедно производство и издаден ИЛ, въз основа на който било образувано ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д..

Твърди, че на 08.11.2013 г. бил сключен договор за цесия между „Р.Б.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД за изкупуване на вземането по договора за кредит, като развива съображения за валидност и породила действие цесия спрямо ищеца. Твърди, че ако се приеме ищецът да не е бил уведомен за цесията, да се счита уведомен в настоящото съдебно производство. Твърди, че разпоредбата на чл.

143, т. 16 от ЗПП няма обратно действие и ищецът не може да се позове на нея. Развива съображения за правилно приложение на разпоредбата на чл.

429, ал. 1 ГПК и законосъобразно конституиране като взискател по ИД и съответно законосъобразно получаване на сумата от 6417,77 лв. по ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д.. Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като неоснователни. Претендира разноски.

По делото е безспорно установено, че на 27.05.2008 г. бил сключен договор за банков кредит № 53758 между „Р.Б.“ ЕАД като кредитодател и кредитополучателите „И.“ ЕООД и Т.Т., а на 14.05.2010 г. бил сключен договор за заместване в дълг и анекс № 1 от 14.05.2010 г., с които Т.Т. е освободен от задължението и е заместен в дълга от ищеца П.П.. Също така не се спори, че поради неизпълнение на задълженията по кредита е инициирано заповедно производство и издаден ИЛ, въз основа на който било образувано 4

ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д.. На 08.11.2013 г. е бил сключен договор за цесия между „Р.Б.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД за изкупуване на вземането по договора за кредит.

Ответникът ,Е.М.“ ЕООД е заместил като взискател

„Р.Б.“ ЕАД по ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д.. По ИД № 180/2012 г. на ЧСИ М.Д. ответникът „Е.М.“ ЕООД е получил сумата от 6417,77 лв., а остатъкът от дълга е в размер на 15638,04 лв.

По иска с правно основание по чл. 124. ал. 1 ГПК във вр. чл. 439 ГПК:

От приетата покана за доброволно изпълнение /л.9/ и изпълнителен лист от 09.03.2012 г. /л. 10/ е видно, че към 03.05.2012 г. общият дълг по изпълнителното дело е бил в размер на 14402,35 лв.

От приетото по делото удостоверение от 07.05.2020 г. /л.11/ е видно, че въз основа на сключен договор за цесия от 08.11.2013 г. ЧСИ М.Д. е конституирала ответника „Е.М.“ ЕООД като взискател на мястото на „Р.Б.“ ЕАД по ИД № 180/2012 г., като на първоначалния взискател „Р.Б.“ ЕАД са изплатени по изпълнителното дело суми в размер на 724,87 лв., а на новоконституирания взискател „Е.М.“ ЕООД суми в размер на 6417,77 лв.

Видно е, че към 07.05.2020 г. остатъкът от дълга е в размер на 15638,04 лв.

Правният спор по делото се свежда до въпроса законосъобразно ли е встъпването в изпълнителния процес на мястото на носителя на изпълнителния титул „Р.Б.“ ЕАД от страна на цесионера по договора за цесия от 08.11.2013 г. нов взискател „Е.М.“ ЕООД съобразно правилото на чл. 429, ал. 1 ГПК.

В практиката си ВКС приема, че правилото в изпълнителния процес по ГПК е, че взискател може да бъде само лицето, което изпълнителният лист сочи като кредитор по вземането, а длъжник може да е само лицето, което изпълнителният лист сочи като длъжник. Разпоредбата на чл. 429 ГПК въвежда изключения от правило, а разширителното му тълкуване е недопустимо. Правоприемството по чл. 429, ал. 1, а и по ал. 2 ГПК винаги следва издаването на изпълнителния лист. Следователно съдебният изпълнител е органът, оправомощен да го установи. Законът овластява съдебният изпълнител да проведе държавната принуда по неудовлетвореното гражданско притезание (на дълга по изпълнителния лист), но изключва 5 неговата компетентност да проверява материално-правните предпоставки за допустимост на изпълнителния процес (съществуването на дълга/ на изпълняемото право). Проверката за съществуването на дълга законът възлага на съда, а той я осъществява в производството по снабдяване с изпълнително основание (изпълнителен титул), в производството по издаване на изпълнителен лист и в производството по исковете, предвидени в ГПК, чийто предмет е материалната (не)законосъобразност на изпълнителния процес по конкретно изпълнително дело (исковете по чл. 439, ал. 1, чл. 240, ал. 2 и 3, чл.

242, ал. 2 и 3, чл. 440 ГПК). Чл. 429, ал. 1, изр. 2 ГПК ограничава проверката, която съдебният изпълнител дължи по надлежната легитимация на лицето, което не фигурира като кредитор в изпълнителния лист до правоприемството, респ. - до плащането на дълга. Съдебният изпълнител по правило е компетентен да установява плащането. Следователно функцията, която чл.

429, ал. 1, изр. 2 ГПК му възлага, е типична за него. От друга страна, поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга, се суброгират в правата на удовлетворения кредитор, само ако притежават и регресно право срещу длъжника по изпълнителния лист. Регресното право е също материално-правна предпоставки на законната суброгация (то обосновава правният интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД извън изключението по чл. 56 ЗЗД), а чл. 429, ал. 1, изр. 2, пр. 2 ГПК освобождава съдебният изпълнител от правомощието да извърши проверка и по нея. Законодателят отчита, че подобна дейност е нетипична за изпълнителния орган. Следователно в хипотезите на законна суброгадия правоприемството по чл. 429. ал. 1 Г11К принадлежи единствено на поръчителя, респ, на солидарния длъжник, които са платили дълга, а не на всяко трето лице. което по силата на закона се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист.