Определение № 5818 от 12.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5818 гр. София, 12.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20258002101971 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, както следва: 1. на Х. Х. Ч. и М. М. Т. и 2. на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 156 от 20.02.2025 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 351/26.03.2025 г. постановени по в. гр. д. № 1384/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, II граждански състав, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 1569 от 19.03.2024 г., постановено по гр. д. № 4182/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 23 състав в частта му, в която искът е отхвърлен до сумата от 15 000 лв., Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Х. Х. Ч. и М. М. Т. – наследници по закон на починалия в хода на производството ищец М. М. С. сумата от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г., съответно в досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва от 06.04.2020 г. до окончателното изплащане на задължението. В частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до пълния претендиран размер от 124 000 лв., решението е потвърдено.

Касационната жалба на Х. Х. Ч. и М. М. Т. е срещу частта на решението, с която първоинстанционното решение е потвърдено в отхвърлителната му част до пълния претендиран размер на обезщетението от 124 000 лв., а касационната жалба на Прокуратурата е срещу осъдителната част на решението, с която на ищците е присъдено обезщетение в общ размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2020 г. до окончателното изплащане на главницата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.

1

Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба на Х. Х. Ч. и М. М. Т., се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следните въпроси:

1. „За релевантните обстоятелства, които следва да бъдат обсъдени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.“

2. „За задължението на съда при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да съобрази всички конкретно, обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“.“

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка на доказателствата?“.

4. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?“.

5. „По въпроса във връзка с прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и разрешаването на сходни случаи.“

6. „По въпроса за изискването, заложено в принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, сходни случаи да се разрешават по сходен/идентичен начин.“

Посочена е практика на ВС и на ВКС, на която според касаторите въззивното решение противоречи.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба на Прокуратура на Република България, се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС?“.

2. „По въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД.“ 3. „Кой е началният момент на законната лихва в производство с правно основание по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с неприключили граждански дела?“. Цитирани са решения на ВКС.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ от М. М. С. против Прокуратура на Република България за заплащане на сумата от 124 000 лв., 2 представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура – София.

Констатирал е, че в хода на производството ищецът е починал, като на негово място са конституирани наследниците му по закон - Х. Х. Ч. и М. М. Т.. Съдът е преценил като безспорно, че се търси обезщетение за претърпени вреди от забавеното правосъдие спрямо виновниците за т. нар. „възродителен процес“, като към датата на депозиране на исковата молба в съда процесното дело е във фаза на досъдебно производство 34 години след образуването му. От Удостоверение с изх. № 13728/20.11.1991 г., издадено от Министерство на вътрешните работи е установено, че първоначалният ищец М. М. С. (с принудително даденото му име М. М. М.) е пострадал от репресивни действия по време на т. нар.

„възродителен процес“: наложено му е било да смени името си; в периода от 08.13.1986 г. до 13.09.1988 г. е бил изселен в [населено място], Плевенско; в периода от 13.09.1988 г. до 03.04.1989 г. е бил изселен в [населено място], Разградско; в периода от 16.04.1985 г. до 08.12.1986 г. е престоял по политически причини в лагер в Белене; след освобождаването му от затвора е върнат в населеното място, в което живеел, като през 1989 г. е бил принуден да напусне страната и да се установи в Република Турция, където е живял до края на живота си.

От фактическа страна е установено още, че ищецът е бил член на Сдружение „За правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, не е подавал жалба срещу постановлението за спиране на производството, но няма и данни да е възпрепятствал производството. По същество на спора, съдът е приел, че продължителността на производството, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не е оправдана, независимо от фактическата и правната му сложност. Въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния, че твърдените от ищеца вреди не подлежали на обезщетяване по реда на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като законодателят бил уредил тези обществени отношения в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). В тази връзка е посочил, че за репресивните действия спрямо ищеца – принудителната смяна на името, изселването и въдворяването в лагер - обезщетение действително следва да се търси по друг ред, но това обстоятелство е извън предмета на настоящото производство. Споделил е възприетото в съдебната практика виждане, че за неимуществените вреди вследствие на забавено правосъдие съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В тази връзка е приел за доказани претърпените от ищеца неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица няма да бъдат наказани за извършените спрямо него репресивни действия. Не е установил 3 обаче да са налице негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива, нито пък неразумната продължителност на воденото производство пряко да е рефлектирала върху начина на живот на ищеца или да му е причинила други неудобства, извън обичайните. В заключение е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок е в размер на 15 000 лв. В тази връзка е уважен и искът по чл. 86 ЗЗД за лихва за забава, като съдът е посочил, че същата е дължима за три години преди подаването на исковата молба в съда на 06.04.2023 г.

– тоест от 06.04.2020 г. на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, съобразно направено и уважено възражение за изтекла давност.

Във връзка с допускането на касационното обжалване по подадените жалби, настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, приема следното:

По въпросите, поставени в изложението към касационната жалба на Х. Х. Ч. и М. М. Т.:

Поставените от касаторите въпроси могат да се разделят в две групи: материалноправни въпроси относно критериите, които съдът следва да вземе предвид при определянето на обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, и процесуалноправни въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди целия доказателствен материал, твърденията и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви, отразяващи тази му дейност. И двете групи въпроси са относими към решаващата дейност на съда при постановяването на обжалвания акт, но не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въззивният съд не се е отклонил от възприетото в съдебната практика по първата група въпроси във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението по иск с правна квалификация чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно съдебната практика относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива на ищеца, изразяващи се в обичайните притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото.

Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Размерът на обезщетението се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт, с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с оглед особеностите на всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка.

В настоящия случай въззивният съд е взел предвид прекомерната продължителност на производството от 34 години, причините за нея, както и последствията от това забавяне.

Съобразил е и обстоятелството, че страната не е извършила действия, с които да е 4 възпрепятствала производството. Отчел е още, че в конкретния случай презумпцията за търпени неимуществени вреди не е била оборена, но не са били ангажирани доказателства за наличието на други, надхвърлящи интензитета на предполагаемите, негативни изживявания.