Решение № 394 от 16.10.2024, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 394 гр. ХАСКОВО, 16.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ВАСИЛ Г. ЧАМБОВ при участието на секретаря Д. Й. Х. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20245600500464 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 202/15.11.2023 година, постановено по гр.д. № 721/2022 година по описа на РС-Свиленград са частично уважени предявените по реда на чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ал. 1 т. 3 от ГПК от „Банка ДСК“ АД – София срещу Ф. Д. К., *** гражданин, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430 ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД. Ответникът К. е осъден да заплати на „БАНКА ДСК“ АД дължимите по сключен между страните Договор за кредит за текущо потребление от 10.09.2018 г., суми: 8407,27 лева - главница, 577,65 лева - договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до 10.09.2020 г., 2505,85 лева - обезщетение за забава от 10.09.2020 г. до 31.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 31.10.2022 г., до окончателното й изплащане, за които суми е отказано издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 455/2022г по описа на P C - Свиленград. В останалата част - за заплащане на сумите: 120,96 лева - санкционираща лихва, за периода от 1

20.12.2018 г. до 10.09.2020 г., и 120,00 лева - разход за изискуем кредит, въз основа на същия договор за кредит, - исковете са отхвърлени като неоснователни. С оглед изхода на делото, направените от ищеца разноски са възложени на ответника.

Недоволен от така постановеното решение е останал адв. Й. Б. – особен представител на ответника Ф. Д. К.. С въззивната жалба се въвеждат доводи за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост на решението в осъдителната му част. Оспорва се изводът на районния съд за това, че клаузите по т. 8, 9 и 15 от договора за кредит не са неравноправни.

Клаузата по т. 8 била неясна до степен – кредитополучателят дори и да се запознае с нея да не може да я разбере. Изводите на съда по отношение на клаузите по т. 9 и 15 не били задълбочени, като съдът игнорирал липсата на доказателства за неспазване на договорното правило за уведомяване чрез ДСК Директ. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба се прави искане за отмяна на решението в обжалваната му част и за отхвърляне на исковете. Претендират се деловодни разноски за двете инстанции.

В установения от закона срок въззиваемият „Банка ДСК” АД дава писмен отговор на въззивната жалба, с който заема становище за правилност – законосъобразност и обоснованост, на атакуваното решение и моли за потвърждаването му. Претендира деловодни разноски за въззивната инстанция.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира следното:

Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

Преценена по същество същата е неоснователна. Постановеното от първоинстанционният съд решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Исковото производство е образувано по предявени по реда на чл.

422 ал. 1 вр. чл. 415 ал. 1 т. 3 от ГПК от „Банка ДСК“ АД – София срещу Ф. Д.

К., ** гражданин, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430 ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД.

Преди предявяването на иска, ищецът е инициирал заповедно производство по ч.гр.дело № 455/2022 г. по описа на Районен съд – Свиленград, с искане да бъде издадена заповед за изпълнение на парично 2 задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу длъжника К. за вземания, произтичащи от сключен между тях Договор за кредит за текущо потребление от 10.09.2018 г., а именно за следните суми: 8407,27 лева главница, 577,65 лева - договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до 10.09.2020 г., 2505,85 лева - обезщетение за забава от 10.09.2020 г. до 31.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 31.10.2022 г., до окончателното й изплащане;

120,96 лева - санкционираща лихва, за периода от 20.12.2018 г. до 10.09.2020 г., и 120,00 лева - разход за изискуем кредит. Издаването на заповед по чл. 417 от ГПК е отказано на основание чл. 411 ал. 2 т. 4 и 5 от ГПК.

РС-Свиленград е приел, че събраните по делото доказателства установяват валидно сключване между „Банка ДСК“ ЕАД и Ф. Д. К. на договор за кредит за текущо потребление от 10.09.2018 година, по силата на който банката е предоставила на ответника кредит за текущо потребление в размер на 10 000 лв., а кредитополучателят К. се е задължил да върне тази сума, със срок за издължаване на кредита - 24 месеца, считано от датата на неговото усвояване, на месечни вноски (главница и лихва), съгласно погасителен план. Анализирано е съдържанието на клаузата по чл. 8 от договора - страните са уговорили, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент в размер на 5,80 % годишно или 0,02 % на ден, формиран от стойността на референтен лихвен процент, представляващ индикатор „среден лихвен процент по салда по срочни депозити в лева на домакинствата, със срок над 1 ден до 2 години“ 0,220 %, който при отрицателна стойност се приема със стойност нула, и фиксирана преференциална надбавка в размер на 5,580 %, при изпълнение на Условията по програма ДСК Престиж Плюс, подробно описани в Приложение № 2 към договора. Предвидено е, че при нарушаване на условията, кредитополучателят губи правото си да ползва преференциите изцяло или частично и приложимият лихвен процент се увеличава, чрез увеличаване на надбавката, съгласно Условията; максималният размер, който може да достигне лихвеният процент в резултат на неизпълнение на условията, е променливият лихвен процент, приложим по стандартни потребителски кредити в размер на референтния лихвен процент към съответната дата и фиксирана стандартна надбавка в размер на 13,23 %.

Обсъдена е и клаузата по чл. 9 от договора, съгласно която годишният процент на разходите по кредита (ГПР) е 7,6 % и може да бъде променян при 3 предпоставките, предвидени в Общите условия, като в т. 9.1. от ОУ е предвидено какво включва ГПР.

От заключението на съдебно - счетоводната експертиза (ССчЕ) се установява, че сумата по кредита е усвоена на 10.09.2018 година, по което обстоятелство между страните няма спор. След извършени проверки по партидата на длъжника и направени изчисления, в.л. констатира, че задълженията на кредитополучателя към банката за периода от усвояването на кредита до подаването на исковата молба (31.10.2022г.) са както следва:

8407,27 лв. - главница, 1317,36 лв. - договорна лихва, 120,96 лв. санкционираща лихва (лихвена надбавка за забава), 2651,97 лв. - обезщетение за забава. От заключението се установява, че редовното плащане на договорените месечни вноски е преустановено на 20.12.2018 г., на която дата е направена последната вноска по кредита. След тази дата ответникът е изпаднал в забава повече от 90 дни, поради което на основание т. 18, ал. 2 от ОУ, кредитът е транформиран в предсрочно изискуем и е начислена „надбавка за забава“(„санкционираща лихва“). Падежът на последната погасителна вноска е настъпил на 10.09.2020г., така че въпросът за обявяването на предсрочната изискуемост на длъжника е ирелевантен.

С тези фактически и правни изводи първоинстанционният съд е намерил предявените искове за основателни и доказани по размер и е уважил същите, изключая за сумите 120,96 лева - санкционираща лихва, за периода от 20.12.2018 г. до 10.09.2020 г., и 120,00 лева - разход за изискуем кредит.

При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Съдът обосновано е отговорил на всички направени от ответника възражения.

Обсъдил е в съвкупност събраните по делото доказателства и въз основа на тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявените искове са основателни и доказани до размерите, в които ги е уважил. Изложените от първоинстанционният съд мотиви на основание чл. 272 от ГПК се споделят изцяло от настоящата инстанция. Пред настоящата инстанция не се представиха нови доказателства, които да дават основание да се направи извод, различен от направения от решаващия съд.

При извършената служебна проверка, съобразно разпоредбата на чл.

269 ГПК, въззивният съдебен състав намира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо. Според чл. 269 изр. 2 ГПК - по 4 останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Наведените във въззивната жалба оплаквания касаят неспазване на служебното задължение на съда да провери договора за наличие на неравноправни клаузи и дали те са индивидуално договорени. Възраженията на въззивника за неравноправност и от там - нищожност на клаузите по т.8, т.

9 и т. 15 от договора за кредит, са неоснователни. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и вече трайно формираната практика на ВКС, ХОС приема, че в конкретния казус още при сключването на договора кредитополучателят е бил ясно и недвусмислено информиран за начина, по който банката може да извърши промяната на цената на предоставянето на кредита: промяната е обвързана с обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които са подробно разписани в договора (т.8), като договорната клауза по т. 8 съдържа и описание на методиката на банката за изменението на договорното възнаграждение. На следващо място е необходимо да се направи разграничение между правилото, разписано в т. 8 относно механизма, по който може да бъде променено договорното възнаграждение на кредитора поради пазарни условия и отпадането на привилегията (създадена в полза на кредитополучателя при сключването на договора) за ползване на преференциален лихвен процент - отнемането на лихвената преференция и прилагането на стандартния лихвен процент за кредита. Последното не представлява едностранни действия на кредитора по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, а са последица от неспазване от длъжника на условията за ползване на по-благоприятна лихва, което му е било предварително известно и уговорено при подписването на договора. Освен това, евентуалното увеличаване на лихвата е ограничено до ставки, приложими за стандартни депозити, при което длъжникът не се поставя в по обременително положение спрямо останалите потребители на банката, т. е не е предвидено увеличение на лихвата на непосочени в договора основания, включително на субективната преценка на банката, което да обоснове приложение на чл. 143, т. 10 ЗЗП. От заключението на назначената и изслушана съдебно-счетоводна експертиза следва, че увеличението на лихвения процент от 5,76 % на 13,41 % банката е извършила след спирането на плащанията от страна на кредитополучателя и настъпване на условията за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем, т.е. при вече нарушени условия, при които е бил уговорен преференциалният лихвен процент, съгласно т. 8 от договора и Приложение № 2. Т.е. кредитополучателят сам е станал причината за това увеличение, а не се касае за произволно и едностранно решение на банката да увеличи възнаграждението си. Поради това ХОС се солидаризира с извода на РС-Свиленград за това, че договорът за кредит не е недействителен и на основание чл. 11, т. 9а ЗПК.

Действително, в съдебната практика се е наложило становището, че годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо 5 за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Едновременно с подписването на процесния договор за кредит, на кредитополучателя К. са били връчени Общите условия към договор, които той също е подписал. По този начин, чрез съдържанието на клаузата по т. 9 от договора, допълнено със съдържанието на т.9.1 от ОУ, до знанието на кредитополучателя са били доведени всички съставни елементи, формиращи ГПР по договора, който е в размер на 7,6 %. При тази констатация, няма основание за извода за нищожност на договора на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП .