Решение № 305 от 11.04.2022, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 305 гр. Бургас, 11.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Александър Д. Муртев при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20212100500353 по описа за 2021 година

Производството е по чл.258 и следващите ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на П. СТ. Ч., ЕГН ********** и М. Д. С., ЕГН **********, двамата чрез адв.Николай Иванов, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Патриарх Евтимий“ № 50, ет.1, против Решение № 260832 от 09.12.2020г. по гр.д.№ 2864/2020 г. по описа на Районен съд – Бургас.

С последното е отхвърлен иска на П. СТ. Ч. и М. Д. С., предявен против Г. М. М., ЕГН **********, с адрес: ***, за осъждане на ответника, на основание чл.109 от ЗС, да преустанови неоснователните си действия, с които препятства възможността на ищците да упражняват свободно правото си на ползване по отношение на незастроената част от дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на гр.Бургас, които действия се изразяват в паркиране на собствения му лек автомобил по начин, ограничаващ възможността на ищците да паркират своя автомобил и да излизат безпрепятствено. Първоначално ищците са осъдени да заплатят на ответника деловодни разноски в размер на 1200 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, но с определение № 260608 от 22.01.2021г., решението е изменено в частта за разноските, като същите са намалени на 900 лв.

Въззивниците изразяват недоволство от постановеното решение, като считат същото за неправилно и необосновано, поради което искат отмяната му и постановяване на ново, с което искът им да бъде уважен. Претендират разноски.

1

Изразяват несъгласие с извода на съда, че ищците са запазили правото на ползване върху прехвърлените на праводателя на ответника идеални части от собствения им недвижим имот по силата на договор за продажба и учредяване право на строеж. Твърдят, че с клауза в договора изрично е уговорено, че въззивниците си запазват правото на ползване върху незастроената част от недвижимия имот, т.е. налице е запазено право на ползване върху реална част от имота, а не върху идеална такава. По делото било установено, че съобразно волята на договарящите, нито ответникът, нито праводателят му притежавали права за ползване на незастроената част. Изтъкват, че при тълкуването на договорите на основание чл.20 ЗЗД следва да се търси действителната воля на страните, която е че, прехвърлителите на имота са имали желание да си запазят правото на ползване на незастроената част от имота и това е било условие за сключването на договора за покупкопродажба и учредяване право на строеж, с което праводателят на ответника като страна по договора се съгласила и в договора било обективирано съгласието му да придобие голата собственост върху идеална част от имота при запазено право на ползване върху незастроената част в полза на ищците. На ответника също са били известни вещно правните тежести върху поземления имот и по-конкретно върху незастроената му част.

Свидетелските показания също установявали, че ответникът дълго време не смущавал правата на ищците, до момента в който почнал да паркира автомобила си /в двора- бел. на докладчика/.

Сочат, че дори и да се приеме становището на съда, че въззивниците имат право на ползване върху идеална част от реално обособена такава, т.е. незастроената част от дворното място, то ответникът следва да преустанови всички свои действия, с които пречи на въззивниците да упражняват правото си на ползване върху всички идеални части в границите на незастроената част от дворното място. Цитират относима според тях съдебна практика. Дори и в обем на идеална част, правото на ползване задължавало всички трети лица да се въздържат от каквито и да е въздействия върху имота, които представляват пречка за ползвателя да упражнява правото си. На още по-силно основание това важело за лица, които са носители на голата собственост, както било в случая.

Според въззивниците, от доказателствата по делото безспорно се установявало, че ответникът осъществява действия в имота без да има облигационни или вещни права върху него, или сервитут. В този смисъл намират за неправилен извода на съда, че не може да бъде определено дали с действията си ответникът нарушава правата на трети лица или на ищците, тъй като по принцип ответникът следвало да се въздържа от действия, които смущават или ограничават възможността на ищците да упражняват правото си на ползване върху идеални части от площта на цялото незастроено дворно място. При постановяване на решението, съдът не съобразил, че начинът, по който ответникът паркира своя автомобил, прави невъзможно друг автомобил да бъде паркиран и да се използва цялото останало незаето пространство, факт, който се установявал и от доказателствата по делото.

Твърдят, че щом съдът е приел, че в полза на ищците съществува ограничено вещно право на ползване, а ответникът притежавал само голата собственост и реално нямал никакво право да го ползва, то неправилно съдът отхвърлил иска изцяло. Според 2 въззивниците съдът не е обвързан от петитума на иска, а при доказано неправомерно поведение, смущаващо правото на ползване на ищците, можело да уважи иска частично, като осъди ответника да преустанови само тези действия, необходими за адекватната защита на правото на ползване, като цитират практика на ВКС.

Изхождайки от извода на съда, че уговорката за запазено право на ползване представлявала договор за разпределение на ползването на дворното място и след прехвърлянето на притежаваните от ищците идеални части от имота на техните деца, то последните се легитимирали като носители на правото на ползване на останалите идеални части от обособената незастроена част от двора, въззивниците считат, че действията на ответника отново се явяват противоправни. Имало значение и обстоятелството, че ищците и носителите на правото на ползване на другите идеални части от незастроеното дворно място /според виждането на съда/ са роднини- родители и деца и от житейска гледна точка интересите им /да ползват необезпокоявано незастроената част от дворното място/ се припокриват. Така свидетелката- дъщеря на ищците установявала, че ответникът ограничавал и ползването на собствения ѝ гараж, входът към който бил през задния двор.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адв.Таня Дамянова- Ишкиева и адв. Мария Димитрова – процесуални представители на Г. М. М., съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Иван Богоров“ № 17. С него жалбата се оспорва като неоснователна. Въззиваемият счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено. Намира, че във въззивната жалба се съдържат неправилни интерпретации на мотивите на съда, както и на събраните по делото доказателства, а освен това се предлагало неправилно тълкуване на закона.

По отношение довода във въззивната жалба, че въззиваемият няма право да ползва каквато и да е част от дворното място, макар да притежава жилище в построената в дворното място сграда, въззиваемият посочва, че съдът е извършил подробен правен анализ и е изяснил, че уговорката за запазване право на ползване не е равнозначна на учредяване на такова право върху частта от дворното място, която не е предмет на разпореждане и собствеността върху която била останала за ищците. Така съдът е достигнал до правилния извод, че след прехвърлянето на всички притежавани от ищците идеални части от дворното място в полза на децата им, ищците са носители на право на ползване само върху идеалните части от незастроената част на дворното място, прехвърлени на Т.Н. – праводател на ответника, при това само върху съответната пропорционална част от прехвърлената на Ненова част от терена, при съобразяване на застрояването и припадащите се на суперфициаря обекти и прилежащият им терен, а това несъмнено не бил целия имот.

Въззиваемият не споделя оплакването в жалбата за допуснато нарушение на чл.20 ЗЗД, но счита, ако съдът прецени, че за ищците съществува учредено право на ползване върху цялата незастроена част на дворното място, то следва да бъде разгледано възражението на ответника, че това право е било погасено с възникването на етажната собственост. Изложени са съображения, че дворното място е обща част по смисъла на чл.38 от ЗС. В този смисъл се изразява несъгласие с извода на съда, че уговорката в договора за продажба има характера на споразумение по чл.38, ал.2 ЗС. Дори и да била налице подобна 3 уговорка, тя била нищожна, тъй като едната от страните, въпреки че е собственик на самостоятелен обект и терен, ще бъде напълно възпрепятствана да ползва дворното място.

Сочи се, че ако правото на ползване на ищците не е погасено, и е учредено за 50/248.50 ид.ч. от незастроената част на дворното място, която към момента е 143 кв.м., то те ще могат да използват около 28.78 кв.м и не могат да изискват от всички останали, включително ответника, да се въздържат от действия по отношение на останалата незастроена площ, надвишаваща техните права. Дори и ответникът да е придобил жилището си, ведно с прилежащите от двора ид.ч., обременени с вещна тежест, това не изключвало възможността да ползва останалата част от дворното място дори и като етажен собственик, стига да не засяга правата на ищците, както правилно приел БРС.

Излага становище, че според мотивите към т.1 от ТР № 4 на ОСГК на ВКС, негаторният иск е иск за защита на собствеността, но собствеността върху засегнатия имот и собствеността върху пречещия имот остават извън предмета на делото. За уважаването на този иск ищецът следва да докаже, че ответникът е осъществил неоснователно въздействие, което създава пречки за използването на собствения на ищеца имот, което не било доказано по делото.

Сочи, че показанията на свидетелката Г. са недостоверни, нелогични противоречащи на тези на другия свидетел, като поставя под съмнение дали могат да бъдат кредитирани предвид очевидната заинтересованост поради родството с ищците и като собственик на самостоятелен обект в сградата. Намира, че не е налице и твърдяното в жалбата нарушениенеобсъждане на твърдението на ищците относно паркирането на колата на ответника, като са развити подробни съображения. Изтъкват, че дори ответникът да е създал някакви затруднения за паркиране или ползване на гаража, това са били еднократни, случайни действия, а не трайно противоправно поведение.

Изложени са също подробни примери за превратно тълкуване на мотивите на съда.

Намират, че в тях не се съдържа извод, че разпределеното право на ползване на дворното място било в полза на ищците, нито че такова било прехвърлено в полза на децата им и те се легитимирали като носители на правото на ползване на останалите идеални части от реално обособената част на незастроеното дворно място. И ако все пак второто било вярно, то следвало да се обсъди въпроса за правната легитимация на въззивниците от предявяване на иск за защита на права, с които са се разпоредили в полза на децата си.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

По допустимостта на производството въззивната инстанция намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на лица, които имат правен интерес да го обжалват в частта, с която са отхвърлени претенциите им по чл.109 ЗС против ответника. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което делото следва да се разгледа по същество.

Ищците твърдят /в исковата молба/, че по силата на нотариален акт №192, т.VII, дело 4

№4341/1995г. на нотариус Станка Димова притежават запазено право на ползване на цялата незастроената част от дворно място, съставляващо парцел XII- 227, кв.154 по плана на гр.

Бургас, идентично с недвижим имот с идентификатор ***. Сочат, че до предявяването на иска не са се отказвали от това си право и винаги го манифестирали било лично /до 2009г., когато се преместили да живеят на друго място/ или посредством трети лица, на които безвъзмездно било предоставено ползването чрез устен договор за заем за послужване- дъщеря им Д. Г., зет им С.Г. и сина им С. Ч.. Последните спирали автомобилите си в дворното място и го използвали съобразно нуждите си. Понеже ищцата имала жилище в сграда в съседния имот, тя продължавала да ползва дворното място и лично. От страна на собствениците на имоти в сградата никога нямало противопоставяне на запазеното право на ползване на ищците и всички се съобразявали с него. От закупуването на имот в сградата, построена в дворното място ответникът не бил допускан да го ползва.