Решение № 260077 от 30.09.2020, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 30.09.2020 г.

СГС,

VI-4 състав, в открито съдебно заседание на седми август две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

При участието на секретар Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Чомпалов т. д. № 2541/19 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

СГС е сезиран с искова молба от „Х.А.Р.Б.“

ЕООД, с която са предявени срещу „Т.2000“ ООД- в несъстоятелност и искове с правно основание чл.694 ал.2, т.2 ТЗ. Твърди се от ищеца, че ответникът е в производство по несъстоятелност, в което са предявени срещу него вземания по договор за финсов лизинг N ********* в размер на 2 214 062,45 лв. – междинна лихва и 11 265,58 лв., които с определение на съда по несъстоятелността от 12.11.2019 г. са изключени от списъка с приети вземания.

Сочи се от ищеца, че вземанията не са погасени по давност, защото длъжникът с конклудентни действия е признал задълженията си, защото длъжникът ги е включил в подадените до НАП данъчни декларации, както и в обявените в ТР ГФО, както и в справки декларации по ЗДДС. Поддържа се, че на ответника длъжника е било предоставено от ищеца ползването на лизинг на „Резиденция Стария Град“, а съгласно уточнителна молба от 23.01.2020 г. за ползването на лизинговия обект ответникът в качеството на лизингополучател е поел задължението да плаща междинна лихва. Иска се от ищеца да се установят вземанията му в размер на 2 214 062,45 лв. – междинна лихва за периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г., и в размер на 11 265,58 лв. – такса за управление по фактура N 9271/30.09.2008 г.

Ответникът е представил писмен отговор, с който оспорва исковете с възражението, че са погасени по давност.

Оспорва се задълженията да са били признати и да е била прекъсвана давността, защото годишните данъчни декларации и ГФО не съдържат информация за конкретно задължение. Поддържа се, че посочването на фактура в справка декларация не представлява признание на дълг, а деклариране, че определена доставка е била осъществена. Дори и да се приеме, че давността е била прекъсната отново давностният срок е изтекъл. Прави възражение за нищожност на договора за лизинг, а лизинговият имот е собственост на ответника. Освен това договорът е нищожен, защото прикрива договор за заем, както и поради противоречие със закона и добрите нрави и поради липса на основание. Оспорва се ищецът да е изпълнил задълженията си по договора. При условията на евентуалност прави възражение за унищожаемост поради измама.

Представен е договор за финансов лизинг N ********* от 21.05.2007 г., от който се установява, че между ищеца и ответника е постигнато съгласие ищецът да предостави на ответника ползването на къща на два етажа и дворно място в гр.София и на резиденция Стария град –гр.Пловдив за срок от 98 месеца, срещу което ответникът е поел задължението да плаща лизингови вноски от 26 110,06 ЕВРО на месец.

Представен е нот.акт за покупко-продажба на недв.имот

N 46, том IV, дело N 569/07 г., от който се установява, че ответникът е продал на ищеца У. X.-1045 в гр.Пловдив, заедно с находящата се в имота жилищна сграда „Резиденция Стария град“.

Представен е приемо-предавателен протокол от 12.06.2007 г., в който се сочи, че ищецът е предал на ответника лизинговия обект, находящ се в гр.Пловдив.

С решение от 21.02.2018 г. на апелативен съд –гр.Пловдив по т.дело N

660/17 г. е отменено решение от

21.11.2016 г. на окръжен съд –гр.Пловдив по т.дело N 662/15 г. в частта, с която е отхвърлен искът по чл.26 ал.1, вр. с чл.152 ЗЗД и е признато за установено, че е нищожна сключената сделка във формата на нот.акт за покупко-продажба на недв.имот N 46, том IV, дело N 569/07 г. Решението на апелативния съд е влязло в сила на 21.05.2019 г.

В съдебното заседание на

07.08.2020 г. е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че претендираната от ищеца сума е била записана в търговските книги на ответника като съществуващ дълг, както и че издадените от ищеца фактури за тези суми са били отразени от ответника в подадени от него справки-декларации по ЗДДС.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предмет на спора пред първоинстанционния съд са искове с правно основание чл.694 ал.2, т.2 ТЗ.

Положителните установителни искове са процесуално допустими, защото са предявени в преклузивния 14-дневен срок по чл.694 ал.6 ТЗ от лице, имащо качеството на кредитор, предявил по реда на чл.685 ТЗ вземанията си с молба от 24.07.2019 г. С определение по чл.692 ал.4 ТЗ от 12.11.2019 г. по т.дело N 2784/17 г. на СГС, вписано в ТР на 13.11.2019 г., процесните вземания са изключени от списъка на приети вземания, а изключването им от списъка с приети вземания представлява факт, от който произтича правният интерес за ищеца да предяви на 27.11.2019 г. положителния установителен иск по чл.694 ал.2, т.2 ТЗ.

С решение от 09.07.2020 г. на съда по несъстоятелността по т.дело N 2784/17 г. на СГС производството по несъстоятелност на длъжника „Т.2000“ ООД- в несъстоятелност е спряно, но според съда спирането на производството по несъстоятелност не представлява пречка за развитието на настоящето производство по предявените искове по чл.694 ал.2, т.2 ТЗ. В т.2 на ТР № 2 от 13.07.2020 г. по тълк.д. № 2/2018 г., ОСТК на ВКС е прието, че спирането на основание чл.632 ал.5 ТЗ на производството по несъстоятеолност не е пречка за предявяване на нови искове по чл.649 ал.1 ТЗ и чл.694 ал.1-ал.3 ТЗ, както и че не е основание за спиране на заварените искови производства по чл.649 ал.1 и чл.694 ал.1-3 ТЗ.

По делото е представен договор за финансов лизинг N ********* от 21.05.2007 г., от който се установява, че между ищеца и ответника е постигнато съгласие ищецът да предостави на ответника ползването на имот Бояна - къща на два етажа и дворно място в гр.София, както и на резиденция „Стария град“ – гр.Пловдив за срок от 98 месеца, срещу което ответникът е поел задължението да плаща лизингови вноски от

26 110,06 ЕВРО на месец. Към момента на сключването на лизинговия договор ищецът не е притежавал правото на собственост върху находящия се в гр.Пловдив лизингов обект, но по силата на нот.акт за покупко-продажба на недв.имот N 46, том IV, дело N 569/07 г. ответникът е продал на ищеца У. X.-1045 в гр.Пловдив, заедно с находящата се в имота жилищна сграда „Резиденция Стария град“.

В случая отдадената на лизинг вещ е била придобита от ищеца лизингодател по сключен договор за продажба с ответника, който е лизингополучател, т.е лизингодателят е придобил собствеността върху вещта не по сключен договор с „трето лице“, а по сключен договор за продажба с лизингополучателя, чиято собственост е била вещта към сключване на лизинговия договор. Тази правна конструкция, при която лизингодателят придобива от лизингополучателя собствеността върху вещта, която ще му предостави за ползване на лизинг, представлява „обратен лизинг“ и не е в противоречие с императивна правна норма. Правна сделка с такива характеристики е регламентирана в Конвенцията на

UNIDRIOT за международния финансов лизинг от 1988 г., в Международен счетоводен стандарт - Регламент на ЕС № 1725/2003 г., и в НСС 17 /отм./ и СС № 17 – Лизинг, в сила от 01.01.2005 г., приет с ПМС № 46 от

21.03.2005 г.

С решение от 21.02.2018 г. на апелативен съд – гр.Пловдив по т.дело N

660/17 г. е отменено решение от 21.11.2016 г. на окръжен съд – гр.Пловдив по т.дело N 662/15 г. в частта, с която е отхвърлен искът по чл.26 ал.1, вр. с чл.152 ЗЗД и е признато за установено, че е нищожна сключената между ищеца и ответника сделка във формата на нот.акт за покупко-продажба на недв.имот

N 46, том IV, дело N 569/07 г. Решението на апелативния съд е влязло в сила и на основание чл.298 ал.1 ГПК формира сила на присъдено нещо, от която са обвързани страните. Ето защо съдът е длъжен да приеме, че е нищожен сключеният договор за продажба във формата на нот.акт N 46, том IV, дело N 569/07 г., с който ищецът е закупил имота в гр.Пловдив.

След като сключеният във формата на N 46, том IV, дело N 569/07 г. договор за продажба на недв.имот е нищожен, този договор не е породил вещноправно действие по прехвърляне правото на собственост, поради съдът намира, че ищецът не е придобил собствеността върху описания в нот.акт недв.имот, както и че имотът не е излезнал от имуществото на ответника, който е продължил да притежава собствеността върху имота.

Обстоятелството, че ищецът не е придобил собствеността върху имота в гр.Пловдив, който е обект по т.2 на договора за лизинг, и че ответникът е собственик на имота, рефлектира върху действителността на договора за лизинг. Основанието за пораждане на задължението на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски е предоставеното от лизингодателя право да ползва вещта, но в случая лизинговата вещ е собственост на лизингополучателя, който в качеството на собственик има право да я ползва. Това означава, че процесният договор за лизинг в частта, имаща за предмет ползването на обекта по т.2, е нищожен поради липса на правно основание – чл.26 ал.2, предл.4-то ЗЗД. Липсва правно основание, а и житейска логика, да се сключи договор за лизинг, по който лизингополучателят да придобие от лизингодателя правото да ползва свой собствен имот, както и да заплаща на друго лице лизингова цена за ползването на своя имот.

При тези факти съдът намира, че процесният договор за лизинг е нищожен на основание чл.26 ал.2, предл.4-то ЗЗД в частта, с която ищецът е поел задължението да предостави на ответника срещу лизингова цена правото да ползва лизинговия обект в гр.Пловдив. В тази част договорът за лизинг не поражда права и задължения, поради което за ответника не е възникнало насрещното задължение да плаща лизингови вноски, междинни лихви и такси.

Процесният договор за лизинг има за предмет и ползването на имот Бояна - къща на два етажа и дворно място в гр.София, и доколкото няма данни за друго, следва да се приеме, че в тази част лизинговият договор е действителен. По делото обаче не се представиха доказателства за факта, че ищецът в качеството на лизингодател е придобил собствеността върху лизинговия обект по т.1, както и няма данни да е предоставил на ответника в качеството на лизингополучател правото да ползва лизинговия обект по т.1 през периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г. След като ответникът в качеството на лизингополучател не е ползвал лизинговия обект в гр.София през посочения по-горе период, съдът намира, че за него не са възникнали задължения да плаща лизингови вноски, междинни лихви и такси. В този смисъл и в полза на ищеца в качеството на лизингодател не е възникнало вземане за лизингови вноски, междинна лихва и такси, защото нито е придобил собствеността върху обекта по т.1, нито е предоставил на ответника този обект за ползване.

При тези факти съдът намира, че предявените искове са неоснователни.

На следващо място – дори и да се приеме, че по процесния договор за лизинг са възникнали в полза на ищеца претендираните с исковата молба вземания, исковете са неоснователни, защото са погасени по давност. С определение от съдебното заседание на 07.08.2020 г. е прието за безспорно установено, че претендираната от ищеца сума е била записана в търговските книги на ответника като съществуващ дълг, както и че издадените от ищеца фактури за тези суми са били отразени от ответника в подадени от него справки-декларации по ЗДДС, но според съда тези факти не са достатъчни, за да се приеме, че е налице направено от длъжника признание на дълга, което да е основание за прекъсване на давността. Признание на дълга по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД е налице, когато изявлението на длъжника е адресирано до кредитора и е достигнало до знанието му. Изявленията или действията на страните, които имат значение за правата и задълженията по възникналото между тях правоотношение, следва да са отправени/извършени помежду им. Признанието на дълга не може да се обективира във волеизявления или действия, които са адресирани не до насрещната страна по облигационното правоотношение, а до трето лице, включително и до държавен орган - в случая НАП /решение № 26 от 24.07.2018 г. по т.д. № 1853/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. Доколкото не е налице изявление на ответника за признание на дълга, което да е адресирано до ищеца, съдът намира, че не е осъществен факт, който да е основание по чл.116 б.“а“ ЗЗД за прекъсване на давността.

Разпечатката съдържа 37 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e663378c-dad0-4c54-8983-3cefb78f74f6