Решение № 374 от 20.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 374 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-6 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цветелина Евг. Георгиева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Цветелина Евг. Георгиева Гражданско дело № 20251100106996 по описа за 2025 година

Активно субективно съединени искове на основание чл.439 от ГПК.

Предявени от З. И. М., ЕГН ********** и М. Ц. М., ЕГН **********, двамата със съдебен адрес гр.София, ул. ****, партер, чрез адв, В. П. Н., САК против „ЕОС МАТРИКС" ЕООД – гр.София, ЕИК 131001375 . Молят съда да постанови решение, с което да признае за установено между страните, че ищците не дължат, поради погасяването на вземане т о по давност, на дружеството сумата от 68 225,15 лева, ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 26443/2011г по описа на СРС, 119 състав до окончателно плащане, представляваща дължим от тях, при условията на солидарна отговорност, остатък от главница по сключен договор за кредит от 24.03.2008г. между ищците и „Банка ДСК“ ЕАД, за задълженията по който в полза на „Банка ДСК“ ЕАД била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист на 19.07.2011г, въз основа на който било образувано изп.д. №20127900402217 на ЧСИ Р.М.В., с per.№ 790 при КЧСИ с район на действие СГС и в хода му „Банка ДСК“ ЕАД цедирала вземанията си на ответника. Претендира съдебни разноски по списък.

1

Ответникът признава исковете, но оспорва да дължи разноски, тъй като с поведението си не е дал повод за предявяването им.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Първоначално производството е било образувано по предявена на 26.01.2024г искова молба от двамата ищци пред СРС, която с влязло в сила определение № 20857/12.05.2025г по гр.д.№ 4881/2024 по описа на СРС, 44 състав го е изпратил по подсъдност на СГС и е образувано настоящото дело.

В подадената от ищците искова молба твърдят, че на основание сключен между тях и „Банка ДСК“ЕАД – гр.София договор за кредит от 24.03.2008г., Банката се снабдила с изпълнителен лист, издаден на 19.07.2011г. на основание Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 26443/2011г. по описа на СРС, 119 състав, по силата на която те били осъдени солидарно да й заплатят следните суми: сумата от 68 225,15 лева - главница по договора за кредит от 24.03.2008г., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателно плащане; сумата от 8 437,82 лева договорна лихва, начислена върху главницата; сумата от 4 718,79 лева наказателна лихва; сумата от 637,63 лева - договорни такси, както и 1652,64 лева - държавна такса и 1270,19 лева - юрисконсултско възнаграждение. За принудителното събиране на сумите против ищците било образувано изп. дело №20127900402217 на ЧСИ Р.М., по което задълженията не били погасени изцяло, макар да била извършена публична продан на собствения им недвижим имот, ипотекиран в полза на взискателя - „Банка ДСК“ЕАД – гр.София.

Ищците посочват в исковата молба, че към настоящия момент размерът на задължението по изпълнителният лист възлизал на 68 225,15лв главница по договора за кредит от 24.03.2008г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателно плащане. Твърдят, че същото е погасено по давност и не може да бъде предмет на принудително изпълнение.

С молбата за образуване на изпълнително дело, на основание чл. 116, б. ,3” от ЗЗД, се прекъсвала 5-годишната давност за вземането и започвала да тече нова 2

5-годишна давност, която се прекъсвала с всяко валидно предприето изпълнително действие. Такова валидно действие било извършено на 19.07.2017г. – изпращане на запорни съобщения до различни търговски банки с цел налагане на запори върху вземания по банкови сметки, открити на името на ищците и след това, в периода 19.07.2017г. - 19.07.2019г., не били извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат започналата да тече погасителна давност. Следователно на 19.07.2019г изпълнителното дело се явявало прекратено по силата на закона в съответствие с чл.433, ал.1 т.8 от ГПК, извършените след тази дата последващи изпълнителни действия се явявали недопустими и не произвеждали правно действие по отношение на страните по вече прекратеното изпълнително производство. Независимо от основанието за прекратяване, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилвали по право и били правно ирелевантни, в който смисъл се позовават на Решение № 371/29.10.2015г. по г.д.№ 1385/2012г. на ВКС, IV г.о. и решение № 42/26.02.2016г. по г.д.№ 1812/2015г. на ВКС, IV г.о.

Така последното извършено валидно изпълнително действие било на дата 19.07.2017г и от нея започвала да тече погасителната давност, съгласно разрешенията на ТР № 2 от 2013г. на ОСГТК - когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство се считало прекратено по чл. 433, ал.

1, т. 8 от ГПК, (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано и/или е предприето последното валидно изпълнително действие. Като се вземели предвид и разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., съгласно които давностни срокове не текат в периода 13.03.2020г. 21.05.2020г., ищците посочват, че на 26.09.2022г. вземането по изпълнителния лист се явявало погасено по давност и не можело да бъде предмет на принудително изпълнение. Това пораждало правния им интерес от предявяване на исковете против ответника, който подал по изпълнителното делото молба на 19.05.2017г да бъде конституиран като взискател, на основание договор за прехвърляне на вземанията, сключен с първоначалния взискател „Банка ДСК“ ЕАД.

3

С подадения по делото отговор, ответникът заявява, че счита предявените искове за основателни, тъй като възможността за принудително изпълнение на вземането действително е погасена по давност. Не оспорва твърдението, че е било образувано изпълнителното дело № 20127900402217 г. по описа на ЧСИ Р.М.В., с per.№ 790 при КЧСИ и същото е прекратено по силата на закона преди подаване на исковата молба, тъй като след 19.07.2017г. не са извършвани никакви действия, които да накърнят правната сфера на ищцовата страна. Поради това твърди, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и възразява да дължи съдебни разноски, а те следва да останат в тежест на ищците.

Позовава се на съдебна практика, която приема, че ответникът като кредитор е причина за предявяване на настоящите искове само когато е предприел действия по принудително изпълнение или е изразил готовност да ги предприеме и те са от естество да предизвикат принудително събиране на вземанията, позовава се на Определение № 4201/10.05.2022г. по ч.гр.д. № 4309/2022г. на СГС, Vl-ж състав. Допълва, че практиката на ВКС не отрича правния интерес за ищеца да предяви отрицателен иск и да установи действителното правно положение и ако по този иск е налице признание на ответника, то винаги конкретно се изследва въпросът дали ответникът е дал или не е дал повод за търсената защита по смисъла на чл.78, ал.2 от ГПК, като в последния случай върху него не се възлагат разноските предвид правомерния характер на поведението на кредитора – така Определение № 744 от 18.04.2023 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1170/2023 г. на III г.о. и цитираната в него практика, Определение № 365 по ч.гр.д. 3019/2022г, Определение № 66 по ч.гр.д. № 4770/2017г; Определение № 75 по ч.гр.д.№ 1371/2017г, Определение № 95 по ч.гр,д.№ 510/2018г, Определение № 318 по ч.гр.д. № 2828/2018г, Определение № 420 по ч.гр.д. № 3300/2018г, Определение № 478 от 30.08.2023 г. на ВтАС по в. ч. гр. д. № 382/2023 г. Продължава, че цитираната съдебна практика прави разликата в положението на ответника, когато е длъжник по осъдителен или установителен по чл. 422 ГПК иск с това на ответника - кредитор по иска по чл. 439 ГПК, основан на настъпила погасителна давност за вземането, която ответникът признава. При първия иск бездействието на длъжника и просрочването на задължението се разглежда като повод за завеждане на осъдителния или установителния иск, но бездействието на кредитора в изпълнителния процес, предмет на втория иск, 4 няма същото значение. За възлагане на разноските в тежест на кредитора водещо значение има активното поведение на ответника като кредитор и взискател, на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки, които е бил предприел и с които е демонстрирал незачитане на вече настъпилата давност, докато установено продължаващо бездействие на кредитор, след като давността е изтекла, обуславяло обратния резултат.

Посочва също, че кредиторът не може да прилага служебно давността в отношенията със своите длъжници, а и в процесния случай липсвало направено извънсъдебно волеизявление от длъжниците, с което да поискат от кредитора да зачете давността и по този начин да избегнат съдебния процес.

Ищците не били търсили доброволно разрешаване на взаимоотношенията между страните, на което ответникът да се бил противопоставил и с това да е дал повод за завеждане на делото.

По изложеното, ответникът твърди, че са налице и двете визирани в чл.

78, ал. 2 от ГПК предпоставки – да признае иска и да не е дал повод за завеждане на делото и поради това не дължи съдебни разноски.

При условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност, по чл.78, ал.5 ГПК, на претендираното от ищците като съдебна разноска адвокатско възнаграждение, за което ако се докаже заплащането му, съгласно т. 1 и т. 3 от ТР № 6/2012 г от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, да бъде присъдено в размер, съответстващ на действителната правна и фактическа сложност на делото, като при необходимост съдът да го намали.

Предвид заявените и от двете страни осъществили се фактически обстоятелства по предоставения на ищците кредит и последвалите действия по принудителното му събиране, по които те не спорят, в проведеното по делото открито заседание на 18.11.2025г от ищците беше направено искане за постановяване на решение при признание на иска. Съдът го намери за основателно, като взе предвид относимите разрешения относно давността в изпълнителното производство, настоящото образувано през 2012г, от която година давността за вземанията е спряла да тече на основание ППВС № 3/1980г до датата 26.06.2015г, на която е постановено ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК, с което е възприето разбирането за многократно прекъсване на давността спрямо заварените изпълнителни производства и за 5 приложението на това разрешение занапред, съгласно приетото ТР № 3/28.03.2023г. по тълк.д. № 3/2020г. на ОСГТК, а също и предвид спирането на давността за периода 13.03 - 21.05.2020г на основание приетия Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., обнародван в ДВ, бр. 28 от 24.03.2020г., в сила от 13.03.2020г. и обяви, че ще се произнесе с решение при признание на иска.

Между страните остана спорен въпросът за разпределение на отговорността за разноски между тях, като ищците считат, че ответникът поведението си е дал повод за предявяване на исковете, а ответникът е на обратното становище, обосновано в отговора му.

Няма спор по делото, че последното извършено изпълнително действие в процесното изпълнително производство е на дата 19.07.2017г. Следователно на 19.07.2019 г. е изтекъл двугодишният срок, в който взискателят е бездействал и от това като правната последица е настъпило прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона - чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, без да е необходимо съдебният изпълнител да констатира прекратяването с нарочно постановление. Ако ищците са имали интерес от произнасянето му с изрично постановление за прекратяване, те, като страни в изпълнителното производство, са разполагали с възможността във всеки един момент да заявят подобно искане пред съдебния изпълнител, включително на основание прекратеното по право изпълнение да искат отмяна на наложените обезпечителни мерки. Ищците не твърдят да са предприели подобни действия в нито един момент от 19.07.2019 г. до момента на предявяване на исковете им, нито твърдят ответникът да е инициирал каквито и да било действия на търсено принудително изпълнение, било в самото изпълнително производство или извън него, с предприети фактически действия против имущество на ищците.